Градско земеделие и споделени градини – история от Словакия

Публикувам тук разказ от първо лице на моята приятелка Райна Цветкова, която напоследък живее и работи в Словакия. Много радва тази история!

„За пореден път съм впечатлена от това колко са резервирани, но пък съвестни и обединяващи се около добри каузи, словаците. Ходих да се видя с една колежка. Тя живее в Петражалка (Софийския квартал Люлин).

Няколко семейства са си кандидатствали към общината да си направят малка градина отстрани на блока. Всеки има по 2 кв. м и си сади каквото иска. И никой не им го краде, ограждения няма.

95715317_929530310840231_5479812716992397312_n

Направили са дори хотел за пчели. Имат и градинка за цветя.

95795019_275211753511638_3202389940168032256_n

На изпроводняк, като всеки горд градинар, ми набра малко подправки!“

95833894_668973617270864_6665013374729846784_n

Много чудна история! Ако знаете за такива и от нашите градове, а и от други места по света – драснете моля, в коментар!

95644716_259562152082583_5174493305920028672_n

Благодаря ти, Райна, за споделянето! И в нейния блог – тук.

Пожелавам ни повече подобни места и хора!


Писах още за:
споделената зеленчукова градина на Горичка в София

и споделената градина в парка Темпелхоф – вдъхновение

Тази тема е важна за мен и използвам да припомня:

Градско земеделие: 7 неща на които зеленчуковата градина учи децата ни

Зеленчукова градина в София. началото.

6 филма за дългото самотно живеене, яки, не само за време на изолация

Дълго време сме в изолация, леко в края (надяваме се) списък с филми, подходящи и за деца и за цялото семейство, в които се говори за самотното живеене, но носят силно позитивно послание, силни и красиви.

2111005207

Животът на Пи

В океана сме на лодка. Голяма класика и много различен е този филм. Фантазия в реалността в пълната й тежест. Пи и семейството му са на кораб, на път за Канада от Индия. Корабът потъва при голяма буря. Пи успява да се спаси – на лодка седмици сам в океана. Повече няма да издавам (но съм писала още за този филм тук). Удоволствие е!

Робинзон Крузо

На остров сме. Класика от литературиата, но и като филм е много симпатичен. Ясно е – остров и нашият главен герой трябва да оцелее. Сам или почти. Хубава класика.

Марсианецът 

На Марс сме. Да, тук не сме на остров или насред океана, а на Марс! Далеч от Земята, счетен за мъртъв, астронавтът оцелява и ние сме с него през цялото време. Напрежение, но и голямо поле за размисъл за границите на човешкото.

Уоли – Wall-E

Ако не ви е достатъчно – може да допълните с прекрасната анимация. На Земята сме, но тук няма никой. Уоли е роботче, което живее само на Земята, последното нещо на Планетата е, заедно с приятеля си хлебарката. Понесъл е на плещите си задачата да почиства боклука. Малкото оцелели хора са на голям космически кораб (тук съм писала повече за него). Е, краят е добър.

Маугли 

В джунглата сме. Книга за Джунглата – Маугли е отгледан от дивите животни в джунглата и се чувства прекрасно там. Анимация. Чудна и за малки и за големо.

Гравитация

В космоса сме този път. По време на рутинна космическа мисия, се случва злополука. Двамата ни герои остават съвсем сами да се носят из космическия мрак. Оглушителна тишина. Може би ще намерят начин да се върнат у дома …

Не гледахме тези два месеца, а и веднага не се досещам за филм, в който сме сами в планината, а знам, че сме гледали и има прекрасни. Моля, подскажете.

Хайде, корона къш-къш и да гледаме тези филми не в изолация! 🙂

Ла-ла-ли и се усмихни – Лесна и много забавна безпланта игра за у дома, за цялото семейство

IMG_7829

Тази игра видях, че фигурира с име „Тенджера“, но ми се струва леко грубо име, затова за момента стои като „Ла-ла-ли и се усмихни“ (аз си го намислих) 🙂 На нея ни научиха преди месец-два Ганди и Райна – благодарим!

Играта е много забавна, усмихва широко, има състезателен елемент, но мисля, че той може и да се елиминира. Една игра за 4 души може да се разиграе между 5 и 15 минути. Може да се играе много пъти и всеки път да е различна.

Какво е нужно?

Хартиени листчета, еднакви

Химикалка / молив

Начин за измерване на 1 минута – класически хронометър, телефон, пясъчен часовник

Колко души играят?

Минимум 4 (вероятно има опции да се намисли и с 3), по-забавно е с 6 или 8 например, разделени на отбори на по 2 или 3 души.

IMG_7830

Как се играе?

Всеки играч получава 4 листчета и записва по 1 животно, 1 личност, 1 предмет и 1 място (държава, град, местност). Не се показват думите на другите, всеки знае само своите. Добре е думите да са съобразени с играещите, така че всички да ги познават (особено ако се играе и с деца). Така при 4 играча по 4 думи в играта влизат 16 думи.

Всички думи се сгъват и се слагат в купичка сгънати на четири с думата навътре. Играчите се разделят по отбори. Нашият опит показва, че е по-добре децата (ако има) да са в отбор с възрастен.

Първи кръг играта е с обяснения с думи, асоциации.

Втори кръг играта е с обяснение с 1 дума.

Трети кръг играта е с обяснение с жестове.

Засича се време – 1 минута на отбор. Първи отбор започва като единият играч тегли дума, вижда я само той и започва да я обяснява. Например за „Италия“ – „държава, пица, с формата на ботуш“ и така се обяснява, докато другият играч от отбора познае. Минава се на следващата дума. Така докато премине 1 минута. За всяка позната дума отборът получава точка. Точките се записват. Купичката с думите преминава към следващия отбор и така нататък.

Веднага щом думите привършат се преминава към втори кръг със същите думи, като се усложнява играта – обяснението е само с 1 дума. Например за „Райна Княгиня“ – „знаме“. Трябва да се внимава в първия кръг, за да се печелят точки във втория и третия 🙂

След като привършат думите и за втори кръг се минава в третия – само с жестове. Това е и най-забавният кръг и най-много смях пада тук. Например за „коте“ – сгушване, показване на ушички и галене. Но си представете за други думи … наистина много свежо става.

Ето това е играта. Семпла и забавна, силно усмихваща и разведряваща. Нямате нужда от деца ако нямате наоколо. Може да играете и да сте само възрастни. Купонът е пълен.

Пишете после как ви е харесала. И кажете какво име да й оставим на тази игра.

Стойте усмихнати у дома и бъдете здрави!

Още настолни игри за забавно и пълноценно време заедно

IMG_6440

За всички, които все още са в началото на пътя си към настолните игри – тази публикация е за вас, ако вече започвате да се зарибявате, ако сега децата ви порастват и вече търсите начини да имате забавно и пълноценно време заедно – споделям опита на нашето семейство и близък приятелски кръг в игрите.

Това е втора публикация по темата – писах вече и за другите ни любими настолни игри.

Каркасон

Една от първите игри, по които се зарибихме. Заедно с Диксит. Много лесни правила (докато се играе базовата игра, с екстеншъните и времето за игра и правилата стават повече). Играе се забавно и за деца (дори за 5 годишни е ОК, но с възрастни), и за семейства, и за големи приятелски групи. Няма езикова бариера, предвид, че няма нищо за четене и писане, освен самите правила, които са семпли и бързо усвоими. Играта е с точки, но може да се играе и без смятане, с което забавата е споделена и екипна.

Скрабъл

Скрабъл – идеална игра за децата, когато учат букви и писане. Може на български, може и за английски или други езици. Супер забавна и само с възрастни. Препоръчително е да се играе с речник под ръка. Смятането на точките е доста лесно. Играта може да се играе и от 2-ма и от повече играчи.

Ticket to ride

Тази игра открихме сравнително скоро (Светле, Калоянски – мерси!) и много се зарибихме – поне няколко месеца беше най-предпочитаната игра. Имаме Америка, но играхме и Европа, където дестинациите са малко по-накъсани. Правилата не са много сложни, но следва да се познават. Нужно си е време за игра. Не е подходяща за много малки деца (около 9-10 години е ок), но е супер само за големи също.

Експлоадиращите котки

Exploding kittens е друга мега любима и ефектна игра, с относително семпли правила, забавни карти и неочаквани обрати. Беше хит преди няколко години най-вече сред програмистите. Вече е преведена и на български и я има навсякъде. За по-големи групи хора са нужни два сета. Много подходяща за разиграване, когато компанията още не е играла много заедно.

Smile

Smile е симпатична и забавна игра, която е с относително семпли правила и е подходяща и за малки и за големи. За децата е добре, защото има смятане и мислене. Увлекателна. Играе се бързо и лесно.

Писах и за Линия, Кодови имена, Диксит, Black Stories

Май остават още няколко да опиша. Пиша този пост без претенции за изчерпателност, само за ориентация на всички приятели, които ме питат и се консултират каква игра да вземат за начало, за напреднали, за деца или за големи. Ако изпускам нещо важно – допълвайте.

Благодарност на приятелите, с които играем редовно и се забавляваме!


Писах още

за истинския мъж 

космос в кутия

най-яките детски аномации на еко тематика

 

Ура за Мария Маринова и обновената градина-площадка за игра в Люлин

67761883_458910134697873_6552495191603806208_n

Мария е майка-хакер. Решава, че средата, в която живее не й допада и … я хаква. Как ли? Ами – променя я. С креативност, проактивност и усилия, които си заслужават. Прави чудно междублоковото пространство около дома си. Ето как – споделя в този разговор. Вдъхновение е Мария и ми се иска повече хора да разберат, че каквото не ни допада можем да променим.

Как реши да се заемеш с облагородяването на градината-лощадка около вас?

Всъщност всичко е стечение на обстоятелствата. От няколко години тази площадка се беше беше превърнала в паркинг, въпреки многобройните сигнали. Лично аз съм подавала няколко пъти. Резултатът не се променяше. Дали не са реагирали на сигналите, дали просто отвреме навреме плащат нарушителите глоби – не знам, но си паркираха все така. Площадката от друга страна спря да се посещава от майки с деца, деца, възрастни хора. Има три метални катерушки, които са от моето детство. Една пързалка в полуразпади един пясъчник, който отдавна е превзет от треви , бурени, храст. Преди може би десетина години поставиха пет пейки. Практически нито е привлекателна, нито пък особено безопасна за игра. Прозорците ми гледат към площадката – кофти гледка. Добави и боклуците, които все още някой си хвърлят през прозорците и отврат. Дъщеричката ми е в тази възраст, в която излиза сама навън вече. Все трябваше да клефкам по другите площадки или да си седя на тръни къде е, какво се се случва. Не, че и сега не съм, но е различно. Мога да се покажа на прозореца и да проконтролирам нещата. Живея на първия етаж. Ако, се налага предполагам ще скоча и през прозореца. 😊 И така се стигна до 1 юни 2019 г. Всяка година се виждам в приключение къде да я заведем. Е, тази реших да и създам приключение. Сглобихме в къщи библиотечката. Изнесохме я. Още няколко дъски. Трите чадъра. Бои. И с приятелка и нейните две деца ги боядисвахме, изписвахме, инсталирахме. Децата си изкараха един готин първи юни, а аз започнах надуването на моя балон.

Това за балона – чух нещо подобно от една изключително мотивираща и надъхваща жена – Радосвета Стаменкова. Много моя философия ми дойде. Ако всеки подреди своя свят и сетне го събере с тези на другите, без да навлиза твърде в тяхното лично пространство, нито пък те в неговото, приеме качествата и недостатъците, и те неговите… образно казано, ако всеки надуе балона си, съберем ги и тогава общата ни къща ще полети, ще се издигне. И дори да се спука някой няма да е драма.

68702580_683198932198048_4741490714775388160_n

Как премина подготовката и работата по този проект?

Подготовка!? Няма такава. Вечер ми хрумва нещо – библиотечка, чаша от гуми за цветя, пейка, роял… – на следващия ден го реализирам. Не, не ми хрумва. Нямам ччак такава фантазия. Ровя се из пинтерест pinterest, виждам нещо, което ми харесва, и стига да е по силите ми, възможностите го претворявам. Истината е, че има стотици невероятно яки идеи, но аз правя само онези, които мога да сглобя и изработя от дъски от палети, плоскости пдч, мдф и подобни. Чадърите пък са от приятели. Написах един статус, че ми трябват цветни чадъри и много приятели се отзоваха.

Имаше ли подкрепа и от кого?

Да, имах и имам. Съпругът ми, който някак остана в сянка. Той е човекът, който към момента се е нагърбил основно с бюджета на семейството ни, което ми дава възможност и време да се захващам с подобни щуротии 😂 Винаги ме е пподкрепял, независимо дали харесва или не някоя поредна моя шантава идея. Подкрепа имам и от приятели – къде морална, къде финансова. Не, градинката и всичко цифром и словом струва 50 – на лева. За бои, за пръст, за цветята. И приятели са се включвали кой с пет, кой с десет лева. Така че, един балон, два балона, дузина балони и продължаваме напреТ😁

68426798_1725933380884575_544630414665318400_n

Кой се радва най-много на новостите? Децата? 

Разбира се, децата. Площадката отново заживя. Страхотно е да чувам под прозореца си отново детска глъч. Епично е да видиш как по късна доба тийнове си светят с телефоните и четат стиховете изписани на пейката. Как всеки божи ден от вече три месеца възрастна жена подкрепяна от дъщеря си, защото е трудно подвижна идва поседява на пейката, гледайки децата как играят на „Не се сърди човече“, което се оказа голям хит 😊 Автомобилите драстично намаляха. Мръсотията също. Всеки ден преди да си тръгнат една компания измита и изхвърля импровизиринати кошчета – две кутии от сирене, май. Имам планове да направя и такива, които ще се впишат в „стила“ на градинката. Не всички са радостни и доволни. Но, са малцинство. Дори не желая да говоря за тях. Такива турбо киселяци винаги е имало. И по врремето, когато аз бях дете…в динозавърската епоха 😁

Какво ти донесе този проект?

Какво ми донесе ли? Много, ужасно много. Най – вече ми върна вярата и надеждата, че рано или късно отново ще сме държава на гражданите, а не на мафията, че ще бъдем нормални, казано простичко. Няма начин това, в което се затънали днес да е вечно. Не така е устроен светът. Ще рухне. Може би няма да доживея този момент, но поне ще знам, че аз съм направила всичко по силите си, така както го разбирам, за да останем на светлата страна. И най – паче ми носи увереност, че децата ми искат също да са от джедайте 😊

Не знам точно. Казах го и на друго място. Това да дам интервю, да изляза от зоната си на комфорт – анонимността е само и единствено, защото предполагам, че това може да се превърне в „Предай нататък“. Един невероятен филм впрочем. Изключително вдъхновяващ. Истината е, че не е трудно. Не отнема и кой знае колко време. За средства вече казах. Минимум. Моят опит – стана ми смешно, честно. Не съм направила нищо, което да не може да направи всеки.

Сигурна съм, че има много хора, с далеч по – големи умения от мен с боравенето със зеге, чук, тесла и четки. Тук няма не мога. Единствено искам – не искам. Трима съседи, примерно и един уикенд. Ще кажат, да ама общината, държавата… и ще са прави, но аз просто се уморих и остарях да ги чакам да си свършат работата. Не искам и децата ми да остареят в очакване.

Как може твоят опит да се приложи и другаде и би ли помагала?

Да, бих помогнала, но единствено на гражданска инициатива. Нищо, което което би имало общо с община или пък, ако усетя, че е с някакви скрити подбуди.

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

paskalevi_01

Още едина мила история от Мария Касимова-Моасе!

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата…Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин… До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”. “Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”. “Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка. “Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз. „Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!” В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.

Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия…

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Мария Касимова-Моасе: Моето семейство х 3

Моето семейство х 3 или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

С този пост в блога ми гостува прекрасната-вълшебна Мария Касимова-Моасе.

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит – в моята скромна биография на съвременна жена на малко над средната възраст фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми – видна столична красавица – нямала намерение скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове не фигурирала тази роля. Два месеца по-късно, къде по принуда, къде от немай къде, родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

s_bashta_i_hindo_kassimov

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и своенравна фамилия на света. В момента, в който тръгнах на училище например, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно се опитвах да ги изчегъртам оттам не само, за да скрия следите от готварския си неуспех, но и все пак да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе – мога да го различа измежду всички други и до днес.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи.
И така, докато смъртта не ги раздели.

Татко почина, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Грижеше се за баща ми без лигавщини – сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”
Такава беше майка ми – обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок – да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което години по-късно търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна.

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила – струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба. Защото, когато вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

25_j_Rada_mama_Eli

И малко след това те се разхвърчаха!

mk_sas_sapruga_stefan
Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки – фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ДА!“, което казах в живота си, още се страхувам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче – малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.
Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще открият своята рецепта за семейно щастие.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в семейството – постигането на щастие понякога минава през нещастието.
Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.


На снимките: сватбената- със съпруга й Стефан; с момичетата – Рада и Елица; с баща й – Хиндо Касимов.

Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Ура за Мая и Туй-онуй! А знаете ли кой светна луната?

Maya-Bocheva

Мая Бочева е създателят на тази чуууудна история, дори вече много истории за деца, прекрасно илюстрирани, които тръгнаха от игра за мобилни устройства, а вече са серия книжки, коя от коя по-красиви и прекрасни и още и още! Издателството се казва Tat Creative, а Мая е чаровната вълшебница, която забърква тези приказни магии!

За Кой светна луната вече съм писала. С голям кеф. Но с Мая интервю не бяхме правили и се радвам, че прие поканата ми и ето ни в разговор за историите, децата, времето семейно заедно и още и още 🙂

Как Туй-онуй промени Мая?
От толкова години се занимавам със създаването на този проект, че мога спокойно да кажа, че заедно израстнахме. За хората, които не знат какво представлява – това е мултимедиен проект, което означава, че оживява в различни медии. В звеното му са книги с приказки в които има игри. Същевременно първата печатна книга: „Кой светна луната?“ се появи и на таблети и телефони, а част от игрите в книгите се изиграват от сайта. Т.е. съдържа в себе си много и различен вид творчество всяко от което обожавам да правя, а именно – от сценария и текста, през илюстрацията, та до режисурата, анимацията и игрите.
Тъй като това не е лесен проект и създаването му изисква години труд, много сериозно финансиране в комплект с железни нерви и силна вяра, каквито аз не притежавам особено много, то смея да кажа, че „Туй-Онуй“ ме накара да повярвам в невъзможното.

who_lit_the_moon_starla

Кои бяха най-големите предизвикателства до момента и къде се криеха решенията им?
Когато нещо е ново и не знаш как се постига, защото точно такова не е правено – то предизвикателствата стават не малко. Ще си помислите, че най-трудното е намирането на финанси, но точно това ми се случи сравнително лесно, защото попаднах на правилният човек – Петър Митев от Hause Group, който финансира проекта. Но от там нататък аз трябваше да създам мобилна приказка, която беше равностойна на не малък анимационен филм, който обаче не се гледа, а се играе, а играча може да движи всички герои, да натиска върху всичко в играта и то да реагира, да има всеъвзможни игри каквито до сега не са се правили в подобна апликаия, особено на български език. Това костваше години работа, търсене на подходящите хора за реализация и всевъзможни малки или големи спънки. Първата фирма, която пое програмирането на играта не се справи, после ни отне време докато намерим друга. След това имаше смяна на персонал, на програмисти, координатори – постояно нещо се променяше и изникваха „кризисни моменти“, но преминахме през всичко и то смея да твърдя – доста успешно, като за пионери в тази област.

1_who_lit_the_moon

Как луната светна и кой я светна? Как децата приемат играта и книжките?
Кой светна луната – е отговор до който всеки сам е добре да стигне 🙂
За моя голяма радост – децата приемат играта повече от добре! Захласват се и не искат да я оставят. Изненадващото за мен е, че дори момчета на по 9-10 години се заиграват и им е интересна, въпреки, че според мен горната възрастова граница е 8 г. По-приятната изненада е, че точно толкова харесват и печатните издания на книгите. Постоянно получавам трогателни писма от родителите на децата, как това им е любимата поредица и не минава ден без да прочетат някоя от книгите. Това е най-голямото удовлетворение и мотивация да продължа напред!

kartinkata_na_cveti

(картинка от Цвети-фен на „Туй-Онуй“, която е нарисувало Любка:))

Как печатните книжки допълват играта и какво е продължението на историята?
Всъщност моята идея беше играта да допълва печатните книги, но така се случи, че второто печатно издание на „Кой светна луната?“ излезе доста след излизането на играта. Моята цел е децата, които не се заглеждат много по книгите, но стоят доста на компютрите и таблетите – да обърнат внимание и на книгите именно покрай дигиталната версия. Защото във всеки свой вариант тя е книга и разказва приказка.
Всяка книга е отделна история и до този момент са излезли две приказки на книги. Сега на пазара излиза трета книга от поредицата Туй-Онуй – това е: „Колко е часът? – Наръчник за Времето“. Това е моята предколедна изненада за феновете на „Туй-Онуй“ в която ще разберат Кое е Времето, какво обича и какво не обича То, ще видим как буквално Времето тече или как лети. Същевременно ще смятаме и ще решаваме задачки, за да разберем колко парчета има в тората за рождения ден на една минутка. Ще пазаруваме и ще готвим вкусна пица, която е любимата на Времето, а той е голям лакомник и си похапва секунди, минути и часове, а ние после се чудим: къде ли изчезнаха? Ще се учим на цифрите на часовника и ще се запознаем със стрелките. В книгата и на сайта има много условия за игри в които да тренираме наученото за това да познаваме часовника и да пресмятаме минутите и часовете.

korica_kolko_e_chasut

Мястото на времето заедно, времето с устройства и времето за книжки – рецептата на Мая за съвременния родител?
Дали е печатна или дигитална – книгата си е книга. Останалото са носители и инструменти за ползване. Не са нищо повече от различен тип средства една информация да достигне до нас. Всяка една медия има своите плюсове и ако може да се каже – своите „минуси“. Все едно да сравняваме киното и литературата. Едното борави с едни изразни средства, с картини и музика примерно, а другото повече с думите. В таблета може да се побере много повече информация. Аз мисля, че едно от най-добрите решения за тоновете учебници, които се произвеждат всяка година, както и проблема с тежките раници в училище – може да се разреши именно с един малък таблет, който не тежи, но носи много повече информация и има много повече интеракция, където детето може не само да чете, но и да е активен участник в урока. Всъщност нашите усилия, като родители трябва да се насочат именно към правилното използване на съвременната технология, а не към забраните и ограниченията. Освен това всичко е в баланса. Както не е добре едно дете да стои заровено само в книгите, така не е добре да стои само на таблета/телефона. Светът е шарен и разнообразен, освен това е триизмерен и е добре да живеем повече в „нашата реалност“ все пак. Когато денят на детето е ангажиран и с други дейности и когато го научим да полага усилия, за да получи по-голямо удовлетворение от каквото и да било, то играта на таблета няма да е единственото забавно нещо.

IMG_1329

(Лео чете страстно новата книжка от порецидата)

Какво си пожелаваш?
Една любима думичка на Джон Кехоу – Prosperity или така благозвучната – Благоденствие. Хармонията в живота за мен е Благоденствието, т.е. баланса и доброто съществеуване във всеки един аспект на живота – семейство, работа и т.н. Също така мисля, че е свързано и с постигане на един вътрешен мир и разбиране за света, защото иначе хората сме склонни до безкрай да гоним успехи или желания и никога да не сме доволни.

Успех и от мен, Мая и Туй Онуй!

Ура за Ивет и Броеница на щастието! Най-важното е всеки сам да поиска да е щастлив

Ivet_Broenica_01

Броеница на щастието се казва първата книга на Ивет Лолова. За Ивет вече съм писала тук – когато стана Рицар на книгата и днес потвърждавам, че Ивет е от най-интересните хора, които познавам. Тиха, но категорична, усмихната и винаги готова да помогне, а е редно да добавим вече – талантлива в писането.

Знам за тази книга от няколко години, още от когато беше само идея и много се радвам, че вече е факт. Не е лесно да се пише. Книга за епилепсията още по-малко. Но много ми се иска да е ясно днес, че тази книга е всъщност за майчинството, за отношенията между хората, за устояването, за тържеството на живота над болката, за силата, която всеки от нас носи. Трябва да се прочете. Всеки от тези фрагменти щастие, поднесени в слово, е късче споделеност и дар. Благодаря ти за тях, Ивет!

Е, поговорихме с Ивет за тази Броеница 🙂

Къде намери и как подреди Броеница на щастието?
През 2013-а направих във фб страницата си албум със снимки „Броеница на щастието”. Не помня откъде дойде това име. През годините събирам в него фотоспомени от специални моменти: облак-сърце, къкреща на котлона тенджера с гулаш, пейка в манастирски двор, сухи есенни листа, ръждива врата, цветя за оня свят, т.е. неща, които са ме докоснали щастливо. Четири години по-късно някои от снимките станаха документална основа за фрагментите в книгата ми „Броеница на щастието”. Това е краткият отговор, за дългия трябва отделен разговор.

Има ли рецепта за щастие?
Няма универсална рецепта за щастие, всеки има своя версия. Ако някой реши да ги събере, ще се получи много дълга рецепта, която може да стигне и до километър. Ако е книга, ще е поне десет тома по хиляда страници всеки. Кой ще иска да я прочете? В големи количества щастието доскучава. Според мен най-важното е всеки човек сам да поиска да е щастлив. Щастието не може да дойде при теб насила.

Различните хора – приети ли са и как се приемат в обществото?
Различните още от малки научават, че еднаквите не ги приемат добре. Детската ясла, градината, училището ни – не са пригодени за деца със специални потребности, не са подходящи за деца, които приемат лекарства за някакво заболяване. Директорите избягват да взимат такива деца. По лесно е да ги изолират, да ги отстранят от системата, за да не им създават грижи. Не е задължително да си различен с болест. Може да не си като мнозинството заради цвета на кожата си, начин на хранене, сексуална ориентация. Принципът е същият. Когато станах вегетарианка близък човек ми каза, че моята промяна, моят избор на живот и моите ценности го обиждат, правят го да изглежда „луд”. Аз го обиждам с това, че не съм като него. Различните нарушват установения комфорт, статуквото, те са психологогическа заплаха за еднаквите. Странно е нали? Има още много да учим като общество. Държавата и институциите трябва да променят законите и наредбите, да има повече информационни предавания по националните телевизии и то в най-гледаното време. В момента основната работа се върши от неправителствените организации с кампанийни проекти, които медиите подкрепят, но това не е достатъчно, това са капки в морето. Изкуството също може да направи много.

От къде идват оптимизмът ти и вярата в хората?
Вярвам в Ренесансовата представа за човека, че божественото, доброто, е скрито вътре в нас и може да бъде извадено във всеки момент наяве, за да разцъфне, и да даде плод. Нужно е само човек да намери пътя към истината, състраданието, любовта и приятелството. Не е задължително това да стане чрез Църквата.

Може ли светът да бъде по-добро място и как?
Скоро прочетох някъде думи на Бродски, че докато има поне един морален човек в света, светът е морален. Мога да парафразирам: докато има поне един добър човек в света, светът е добро място.
Една от любимите ми песни е на Богдана Карадочева, по текст на Миряна Башева: „Ако до всяко добро същество застане поне още едно, ех, ще започне такъв живот, че само си викам „Дано“.

Broenica_premiera01

Благодаря отново на Ивет, че ме въвлече в този щастлив проект и можах да работя с нея по книгата като редактор.

Премиерата е на 20-ти септември в кафе-клуб Влайкова и ви каня 🙂

Най-голям шанс за успех / Most Likely to Succeed

https---cdn.evbuc.com-images-31056781-215859513-1-original

Най-голям шанс за успех документален филм (2015), който обобщава в 90 минути всичко най-важно за съвременното образование, кога и как се заражда, къде, защо и как се пропуква, но и дава алтернатива, защото такава има. Филмът е за Америка, но важи изцяло и за България и за всяко друго място, на което традиционното образование доминира.

Образованието, такова, каквото е днес, се настанява в обществото ни по време на Индустриалната революция, преди около 150 години, когато в заводите е имало нужда да има еднакво грамотни хора. За първи път знанието се разделя на дисциплини и те се изучават отделно – за по-бързо, ефикасно усвояване и извеждане на хора по калъп, които няма значение дали в Мемфис или Детройт са – ще работят на поточни линии и изискванията към тях са почти еднакви.

Днес това образование, което налива факти в главите на децата никак не ни върши работа. Утре всичко механично ще се върши от роботи и компютри. Подготвяме ли децата си за утрешния ден изцяло залагайки на системата, установена преди 150 години? Не!!!

Във филма са заснети мислите и на Сър Кен Робинсън, както и на Салман Кан и други големи визионери в образованието на промяната от днешния ден. Едно от свободните училища е в центъра на филма – High Tech High.

Сигурна съм, че хората, вълнуващи се от прогресивно, свободно, съвременно образование вече са гледали филма.

Ще ми се повече учители, родители, хора от МОН, политици да го изгледат. За гледане от всеки, които се вълнува от темата Промяна.

Щастлива съм, че първи примери за подобни училища има вече в България. Знам, че в бъдеще, макар и не в близко бъдеще, това ще е единствения вид училища.

Благодаря на организаторите на конференцията iMontessori за срещата с този филм днес и за повдигането на темата така на висок глас и в българското общество.

Още за филма тук на официалния му сайт.

download (1)

 

 

 

 

 

За свободното образование у нас вече съм си говорила с Николета с Френе Център Бургас, с Гая и с Хриси от Серендипити. Куражлийки са! Има и още! Успех на всички първопроходници!

 

Задължително за гледане е и Tomorrow – за промяната, която вече е в ход, не само в образованието.