Експериментално компостиране на терасата с цитруси

Началото на компоста от цитрусови обелки и кори – зима 2018
компост

Компостът в началото на лято 2018
IMG_6006

От няколко години компостираме у нас (писах за компоста тук). И споделих и какво да компостираме. Защото използваме компоста за зеленчуковата градина не изхвърляме в него цитруси, както и други силно третирани (според нас) кори и обелки на плодове.

Експериментално тази зима решихме да опитаме и за цветна градина, не за зеленчуци, да направим компост от цитруси. Сковахме голям сандък и го сложихме на терасата. В него намериха своето място обелки от банани, лимони, портокали, киви, авокадо, подарени купешки цветя, пръст от купени в саксия цветя (т.е. такава със съмнителен произход). По класическите правила добавяхме пръст, клони, изсъхнали цветя за разнообразие, още малко пръст и компостът се получи! Вероятно не по учебник, но идеален на практика.

Някои смятат, че компостирането е миризливо и не става за тераса. Нашият никак дори не миришеше. А днес ухае чудно от всички цветя, които се намериха посадени в него.

Така спестихме транспортиране и изхвърляне в общия кюп на доста кила и обем отпадък, който отделно в общия боклук нямаше да види полезност. А у нас се превърна в хубава основа за терасна градина.

За финал (едно си баба знае – едно си бае) – почвата е едно от най-големите ни богатства и трябва да я пазим и да се грижим за нея. Любо Ноков великолепно разказа за това на TED
И за зеленчуковите композиции, подходящи за компост писах тук.

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

paskalevi_01

Още едина мила история от Мария Касимова-Моасе!

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата…Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин… До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”. “Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”. “Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка. “Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз. „Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!” В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.

Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия…

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Ура за Хотница Car Boot Sale и Карън от книжарничката за книги на английски във Велико Търново

IMG_4608

Карън е симпатична, дейна, много усмихната и блага жена. Живее в България 10-тина години, избрала е Хотница, китно, широко село близо до Велико Търново. И за препитание открива ‘The Book Cave’- книжарничка за книги на английски език в града. А за всички в околността е сред инициаторите на Хотнишкия базар, който се провежда веднъж месечно от пролетта до есента вече също 10-тина години.

(На снимката Карън и щандът й за книги привличат и нашата банда деца, тръгваме с добри покупки)

Преди две седмици бе първият за годината Hotnitsa Car Boot Sale (снимките са от тогава). Със семейството ми и приятелите ни – голяма банда деца и възрастни, намерили чудото на това място, за поредна година бяхме и на базара. Срещнахме и се разговорихме с Карън. Поговорихме за нещата от живота, книгите (и тя чете в момента Homo Deus). Реших, че ще е интересно да споделим разговора си и тук. Благодаря й, че прие поканата!

Карън, как реши да се преместиш в България? Какво ти харесва тук най-много?
Оглеждахме се за място, което ще ни позволи да живеем живота си на по-бавна скорост и където можем да работим за себе си. В Обединеното Кралство има много хубави неща, но и скоростта на живот е забързана, скъпо е и пренаселено.
Преди да дойдем в България знаехме, че тук е по-евтин живота, а и цените на имотите са по-ниски и така дойдохме да огледаме.
Когато дойдохме открихме много хубав климат. Да зимно време е студено, но е и по-суха зимата от тази в UK, но лятото има много повече слънце и настина различни сезони. Открихме също, че хората на село са гостоприемни, имат дарба да откриват щастие в малките неща, имат чувство за хумор и уникална по свое му смелост.
Какво ни харесва тук … пространството около нас, възможността да имаме къща на село, животни, градина. Харесваме много и празниците и целият живот на селото. Не мисля, че сме по-малко заети, отколкото бяхме в UK, но това, което правим сами избираме да го правим.

Базарът на Хотница – Hotnitsa car boot sale – вече е традиция. Участваш в организацията му вече 10 години! Разкажи ни за това.
Базарът е отворен за всеки. Искаме от хората само да си донесат усмивки, да са мили един с друг и да не оставят боклук след себе си.
Мисля, че хората харесват това събитие. Повечето хора от селото идват и излагат неща за разпродажба – различни неща, ръчно работени, градински растения – цветя и зеленчуци, стари вещи.

(На снимката друго семейство англичани проават ръчно работени кукли, плетени динозаври, кактуси, човечета и децата с радост избират пъстри уникални играчки на наистина достъпни цени)
IMG_4612

Има доста чужденци, които живеят тук, нали?
Да, има хора от различни места, които живеят в Хотница. Имаме хора от Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, а също французи, холанци, белгийци, та дори руснаци.
Някои от тях са вече пенсионери и са тук, защото с пенсиите си могат да живеят по-добре, а други са тук, като нас, за да започнат свой бизнес или работят онлайн от дома си тук.

А твоята книжарница във Велико Търново? Четат ли хората днес? Избират ли да четат и на английски?
Книжарницата се казва ‘The Book Cave’ и отворихме през 2008 година и имаме само книги от UK. Да, хората още четат! Сред нашите клиенти имаме и англичани, но и български студенти, които избират да четат на английски език или го правят като част от обучението си, както и туристи, които предпочитат да четат на английски, вместо на български език. Студентите изглежда обичат да четат Тери Пратчет на английски, може би заради специфичния хумор, езиковите закачки не се превеждат лесно. Също доста търсени са „Игра на тронове“, „Хари Потър“ и „Игрите на глада“.

Какво би казала на читателите на моя блог?
Знам, че България има репутация на „бедно“ място, но тя е богата на много смислени неща. Уважението към семейството и традициите са силни тук, а това е нещо, което е изгубено на много места по света.
Надявам се с развитието на страната тя да успее да запази своята идентичност, да вземе добрите неща от Западния свят, но също да може да устои на изкушенито да възприеме идеята, че най-важното за човека е размера на баланса в банковата му сметка и неговия успех.

IMG_4611

Още за базара в Хотница, който можете да посетите всеки месец по един път – дати и подробности има тук.

Дайте един лайк и наминете за книга и до The Book Cave.

Мария Касимова-Моасе: Моето семейство х 3

Моето семейство х 3 или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

С този пост в блога ми гостува прекрасната-вълшебна Мария Касимова-Моасе.

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит – в моята скромна биография на съвременна жена на малко над средната възраст фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми – видна столична красавица – нямала намерение скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове не фигурирала тази роля. Два месеца по-късно, къде по принуда, къде от немай къде, родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

s_bashta_i_hindo_kassimov

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и своенравна фамилия на света. В момента, в който тръгнах на училище например, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно се опитвах да ги изчегъртам оттам не само, за да скрия следите от готварския си неуспех, но и все пак да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе – мога да го различа измежду всички други и до днес.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи.
И така, докато смъртта не ги раздели.

Татко почина, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Грижеше се за баща ми без лигавщини – сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”
Такава беше майка ми – обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок – да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което години по-късно търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна.

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила – струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба. Защото, когато вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

25_j_Rada_mama_Eli

И малко след това те се разхвърчаха!

mk_sas_sapruga_stefan
Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки – фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ДА!“, което казах в живота си, още се страхувам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче – малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.
Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще открият своята рецепта за семейно щастие.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в семейството – постигането на щастие понякога минава през нещастието.
Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.


На снимките: сватбената- със съпруга й Стефан; с момичетата – Рада и Елица; с баща й – Хиндо Касимов.

Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Ура за Симона! И за лесното ориентиране на младите накъде да се отправят професионално

IMG_20140922_162617

Симона Басмаджиева е чаровна млада дама с вече голям опит в областта на човешките ресурси. И защото темата е все по-актуална, лично ме вълнува, плюс това едно от първите работни места на Симона бе при нас е ABC Design & Communication – тя дойде на стаж едно лято, още като ученичка – реших, че ще е полезно да си поговорим с вече понатрупалата опит Симона и да споделя и с вас. С радост споделям.

Как HR-a и Симона се намерихте?
Както много от хубавите неща в живота, и това беше съвсем случайно. Още от 16 годишна стажувам и работя в компании, а на 18 от някъде чух, че има компания, в която се звъни по телефона, и плащат на час , кандидатствах и ме назначиха – оказа се, че разговорите по телефона са свързани с търсене на информация за имената и контаките на професионалисти на определени позиии, които в последствие таргетираме и опитваме да „откраднем“. Тази услуга по директен подбор на кадри тогава все още беше толкова нова, че почти никой в България не беше кой знае какъв експерт в тази дейност. За мен това се оказа възможност да се изявявам, да се профилирам и да придбия ценни умения в тепърва навлизащ бизнес.

Кое е най-предизвикателното в тази професия днес?
Всички говорим за липса на кадри, за недостатъчна профилираност на младите специалисти, за огромните и понякога нелогични разлики във възнагражденията и т.н. подобни специфики на пазара на труда днес. И все пак вярвам, че когато влагаш упоритост, желание и креативност в работата си, резултатите идват, дори и малко закъснели. Мисля, че за колегите ми в тази професия най-предизвикателно е да не се отказват, дори и когато клиентът е труден, не знае какво иска, не харесва никой от представените кандидати или има нереалистични очаквания или разбирания за пазара и т.н. От опита ми дотук мога само да обобщя, че както и в личния живот така и в корпоративния свят, винаги се намира правилния човек за задачата, стига да не спираме докато го намерим.

Вече 10-тина години се занимаваш с това – има ли динамика и какво се промени междувременно?
Започнах с тази дейност още преди времето на Linkedin у нас, и други подобни платформи – търсехме информация по телефона, през препоръки и директни контакти – и до днес за мен това са успешните източници на добри кандидати. Е, и Linkedin помага.
В днешно време вече да се съвржеш директно с някого относно нова професионална възможност не събжда почуда и съмнение, а е по-скоро очаквано и нормално явление. Това помага в комуникацията и изграждането на дългосрочни контакти, а и в разбирането за ролята на консултанта от всички в процеса.
Друга разлика е, че днес вече и у нас има твърде много агенции и специалисти по подбор, което противно на очакванията, понякога понижава нивото на услугата, вместо непременно да създава здравословна конкуренция.

Научава ли се българския среден и малък бизнес да цени ролята на HR консултанта?
Сис сигурност! Срещам все повече местни компании, които дори и с малък екип или малък мащаб или среден мащаб на бизнеса, вече са осъзнали важността на ролята на вътрешен или външен екперт по Човешки Ресурси, и търсят помощ и професионален съвет за взимането на важни решения по отношение на екипа и развитието на хората, а не целят да „се справят сами“, както могат.

Кое е най-интересното за теб в тази работа?
Винаги съм била окрилена от мисията си да помагам на хора и организации да намират правилни партньорства и назначения. В ролята си на консултант през годините съм помогнала на много професионалисти с неформална обратна връзка или насоки и съвети, изграждайки дългосрочни и стойностни контакти. Чувството на удовлетворение е незаменимо, когато резултатите са не само от гледна точка на бизнеса, а си и помогнал на някого, допринесъл си за позитвна промяна в нечии живот, дал си знания, насоки, подкрепа. Разбира се, удовлетворение носи и щастливият клиент, който идва при теб отново и отново през годините за различни проекти, както удовлетворяваща е и срещата с професионалист, когото си назначил преди 5 или 7 години и все още е щастлив на съответното място…или се е развил до следващото още по-добро такова.

Освен другото, с удоволствие споделям опит и знания с мои колеги и служители, както и на лекции и семинари, които често провеждам в учебни заведения и университети, с цел да помогна на връзката между бизнеса и образованието. Ползвам целия си опит, знания и ентусиазъм да допринасям за тази кауза.

Какво съветваш младите хора, които още не знаят как и накъде да продължат?
Съветвам ги да намерят някого с когото да обсъдят въпроса, било то близък роднина, активно работещ, в бизнеса; по-зрял приятел, колега, ученически съветник или кариерен консултант; един доверен и опитен съветник, би следвало да отключи отговори, които да насочат съответния млад човек каква работа най-много ще им подхожда. Успешният подход е да си задават редица въпроси например какво биха искали да правят, какви задачи искат да изпълняват, в каква среда си се представят, като кой свой познат си се представят, в каква роля досега се се чувствали най-добре, с какви хора искат да работят, какви техничеси умения имат, обичат ли да комуникират с други хора и т.н. Малко по малко се формира представата за желаната работа и търсенето и разпознаването й стават по-лесни!

Също така, съветвам младите хора да посещават кариерни събитя, да се запознават с компании и мениджъри, да пращат св-то си на различни места и да не пропускат никой разговор или интервю, защото във всяка подобна дискуся се генерират полезни идеи и насоки, добива се увереност и яснота за възможностите, които пазарът предлага. Вярвам, че всеки контакт е полезен! В този смисъл и аз винаги съм на линия за въпроси и разговори s.basmadjieva@gmail.com

IMG_0093

По-малко пластмаса. За повече живот.

entry_id_132682_idx_0_asset_id_1757

Да, наистина. Глобалното затопляне няма да спре ако намалим рязко пластмасата. За подобна мярка вече е късно. Но ще имаме шанс още малко да поживеем на тази планета, ако рязко намалим пластмасата. И ние, и много животински видове, които днес умират от нашите боклуци из океани, морета, реки, планини и поля.

Да, никак, никак не е трудно да се намали пластмасата в ежедневието ни. Нишите баби доста успешно са живяли и без пластмасови кутии за еднократна употреба, чаши за еднократна употреба, вилици и лъжици за еднокранта употреба, сламки, пликове, бутилки за еднократна употреба. И не, не става дума да се връщаме назад и/или да отричаме прогреса. А да сме наистина разумни същества, каквато ни е като цяло претенцията да сме.

Бързите лесни и никак не нарушаващи комфорта ми лични хакове – споделям с надежда някой да се вдъхнови и последва:

Торбички за многократна употреба. Платнени, забавни, практични – винаги имам по една-две в чантата си, за да не се налага да взимам пликчета от магазина.

Винаги когато може – без пликчета. Банички, ябълки, всякаква стока продавачките бързат да напъхат в найлонови торбички, пликчета и пликченца. А не е нужно. Опитвам винаги, когато купувам подобно нещо още в аванс да кажа „И моля без пликче!“. Често ме гледат странно, но от това не се притеснявам. Понякога добавям „По-добре е да щадим природата.“ и виждам разбиране.

Не на кафето в пластмасови чаши. Все по-често са хартиени, което е някаква утеха. Най-добре е човек да си носи своя чаша (стъклена, порцеланова), но знам, че това е вече упражнение за напреднали.

Не на малките бутилки вода и безалкохолни. И това е трудно. Самата аз понякога се поддавам (не си купувам, но на срещи пия от дадено малко шише вода). И все пак все повече хора си носят стъклени шишета за вода и това е радващо!

Пластмасови лъжички и вилички, сламки. За училище често даваме на децата млекца за закуска. Към тях върви лъжичка. Напоследък намерихме и купуваме дървени лъжички. Отива за тях дървесина, но тя поне няма да чака да се разгради още 100 години напред.

За всичко останало, защото искаме – не искаме – пластмасата си влиза в живота ни – изхвърлям разделно! Търся жълтият контейнер на Екопак и в него слагам смело. Знам, че така моят отпечатък ще се рециклира и няма да стигне до природата, за да й попречи да съществува.

Александър Паркис пръв е открил пластмасата през 1860 г., но масовото й производство започва едва през последните няколко десетилетия. Днес световното производство на пластмаса надхвърля 80 милиона тона годишно.Годишно в Бълария се образуват приблизително 12 000 000 тона битови и промишлени отпадаци, като около 7% от тях са отпадаци от пластмаси или 840 000 тона. Личната ми надежда е скоро да започне това количество да спада. И все по-голям процент да се рециклира. Но за целта е нужна воля и на обикновените хора и на бизнеса и на държавите като цяло.

Пластмасите се рециклират лесно. Тъй като биват различни по състав, те задължително се сортират преди да се рециклират в нови продукти. Могат да се рециклират и смесени пластмаси, но те не са така ценни както сортираните, защото физичните свойства на рециклираната пластмаса, като здравина, ще бъдат различни за всяка партида.

recycling pic

Събраната, предадена, рециклирана пластмаса може да има много и различни приложения. Горната картинка показва част от тях. Отделно се пести енергия, не се замърсяват океаните и моретата, животните не се душат и тровят от нашите ежедневни отпадъци. Накратко – може и има смисъл!

Още за пластмасата – на сайта на Екопак.

#UseLessPlastic

less-plastic

Часът на Земята vs Вечността на Земята.

24301343_1541457969224635_4973309805835658790_n

Часът на Земята е днес. Няма какво да си говорим – лицемерно е да го отбелязваме като гасим осветлението си за час. В същото време да си живеем на планета, която сме затрупали с отпадъци. Съвсем скоро ще сме в ситуацията от филмчето Уол-и, създадено само преди 10 години с цел да ни постресне. Ама лесно не се стряскаме.

Малките стъпки, които може всеки да предприеме още днес са ясни:

  1. По-малко употреба на пластмаса (особено тази за еднократна употреба) в ежедневието (за това скоро ще има отделен дълъг пост). Най-дразнещи са сламките, чашките за кафе и вода, лъжички и вилички, бутилчици.
  2. Задължително максимално по възможност разделно изхвърляне на отпадъци от опаковки в трицветните кофи (аз винаги нося моите до кофи на Екопак, знам, че там ще бъдат наистина рециклирани!) – хартия, пластмаса, метал, стъкло – буркани, кенчета, пликове, картонени кутии, кофички от кисели млека, бутилки.
  3. Повече пеша, с велосипед, с градски транспорт и по-малко с автомобил. Може. И е по-полезно. Ама наистина.
  4. По-малко безсмислено или от леност оставяне на осветление да свети, вода да се лее без истинска нужда от това.
  5. Драстично намаляване на малките опаковки (например минерална вода в еднократна опаковка) и повече насипно купуване на продукти.

От малките стъпки има полза само ако много, ама наистина много хора се включат и достатъчно съзнателно ги спазват не само днес, в Часът на Земята, не само в Денят на Земята, а всеки ден. Всеки ден. Всеки ден.

Ekopak_last last-1

Всичко това може да се направи с лекота от всеки без да се отрази никак на стила му на живот.

Лесно, без никакво затруднение, чисто и с голяма доза удовлетворение.

Само малко желание …

IMG_5156

Следващите стъпки са по-осезаеми и вероятно по-малко хора биха ги предприели. Те включват компостиране (и пак ви казвам – компостирайте), опити за седмица-месец-година с нулеви отпадъци, преминаване на изцяло стъклени бутилки и чаша в чантата, за да не се използват никога еднократнии още и още.

Хайде! Не само в Часът на Земята. А всеки ден.


Писах още: Митове за рециклирането, Планини от отпадъци произвеждаме всеки ден

3 големи мита в България за рециклирането и хайде вече да ги преборим, а

global_recycling_day_banner

Днес за първи път се отбелязва Глобалният ден за рециклиране. И като върл поддръжник на разделното събиране на опаковки, компостирането, рециклирането и умното използване на ресурси няма как да не го отбележа.

И когато събирам след срещи или из офиси празни пластмасови бутилки от минерална вода или безалкохолни, чаши, стъклени бутилки, кутии от бонбони и т.н. и т.н. хората понякога ме гледат странно, без разбиране и дори с изумление нужно ли е „чак пък такава“ стриктност.

Ами нужно е. Планетата ни сме я превърнали в кочина. И това най-вече последните 50-тина години. И ти и аз сме в процеса. Защото няма ден, в който да не използваме и захвърляме опаковки.

Та, основните 3 мита, които битуват из нашите земи, свързани с рециклирането:

  1. Ама те събират всичко в един камион, от трите цвята кофи отива на едно! Оооо колко колосално оправдание е това за нашия прост човешки мързел! Това е твърдение, което яко се е закотвило из главите ни и лежи на „свидетели“ – „ама мой прятел / съсед го е видял“ … Няколко клика в нета, леко лоюбопитство какво именно се случва оборват този клет мит. Лично аз съм била вече няколко пъти на площадките за семариране и отвеждане на събраното от контейнерите на Екопак

Планини от отпадъци произвеждаме всеки ден ние

Тонове опаковки за рециклиране
Тонове бутилки за рециклиране
Само малко желание …

и знам, че дори да отиват на едно – след това се разпределят грижовно (в доста смущаващи като мирис, шум и цялостно условия) и се рециклират по категории, разбира се.

2. Никой в България не изхвърля разделно / рециклира, защо да го правя и аз! Абсолютно невярно. Но е вярно, че процентът на осъзнатост по темата е нисък. В допълнение има доста вандализъм и в контейнерите се изхвърлят и други отпадъци, което замърсява и понякога силно пречи рециклирането да се случи.

3. Рециклирането е много скъпо. Затова не изхвърлям разделно. Да, със сигурност изгарянето е по-евтино, ноооо … има много „но“-та! Изгарянето после ни излиза през носа – буквално. Защото си го дишаме. Складирането на планини отпадъци е решение сега, но не и утре – завещаваме го на децата си! Поне 100 години кенчета, сламки и бутилки няма да се разградят … Рециклирането може да се прави умно и да се вижда като оползотворяване на ресурс, а не като досада. С рециклиране можем да спестим отсечени дървета, вода, петрол, енергия.

Ако продължим с митологиите – има ги още много. И ще продължат да си се въртят из главите на хората. Но се надявам тези хора да остават малцинство.

24301343_1541457969224635_4973309805835658790_n

Убедена съм, че на никой не му е приятно да вижда пликове, бутилки, всякакви пластмаси, метали, стъкла из плажа, в планината, в парка, около пътищата, навсякъде.

Убедена съм, че малко е нужно да направи всеки, за да сме едно по-чисто място.

Убедена съм, че мързелът е основното, което спира всеки от нас да действа в посока по-чиста планета. Но знам, че нещата вече са в преломна точка. И вярвам, че и ти вече го осъзнаваш. Ако сме повече – скоро ще започне да се вижда резултатът.

Тази публикация е първата от серия, посветена на темата. В идните дни следват още.

Писах още:
Захвърленото богатство
Моят начин да изхвърлям разделно лесно

Сиври-Синек: Обикновените хора

IMG_3077

от Сиври-Синек

Аз съм един обикновен хор. Искам да кажа, че съм един от обикновените хора. Нали така ни нарекоха ония отгоре? Тия – необикновените де? Ясно е, че ние – обикновените хора не може да бъдем във властта. В опозиция – също! Ако махнем лафа за кокала, борбата за власт е неспирна от векове. Така днешните лошотии властта обяснява с миналите действия на днешната опозиция, а опозицията обяснява със сегашните действия на днешната власт. Е-е?

Ха да си представим, че ние – обикновените хора сме на власт, че и всички минали власти са в опозиция и в един глас ще ревнат:
– Ако ние бяхме на власт, вместо вас:
1. Кражби, лъжи и измами – нямаше да има
2. Дупки по пътищата, катастрофи – нямаше да има
3. Замърсяване на води и въздух – нямаше да има
4. Бежанци и демогравска криза – нямаше да има
5. Болести, мъки и умирачки – нямаше да има
6. Необразовани и недоучени – нямаше да има
7. Африканска чума по глиганите – нямаше да има
8. Корупция, незаконни лукс-вили и коли – нямаше да има
9. 10. и т.н. ….

И какво стана? Пак сме обикновени хора! Ни за власт ставаме, ни за опозиция. Щем – не щем пак ще гласуваме – кой за властта, кой за опозицията – и така до края на света.

P.S. Моля, запазете си този текст и на следващите избори да си го припомните.

Ще имате шанс и вие да бъдете щастливи в този свят, ако успеете да намерите щастието в себе си

IMG_3320Вие, разбира се, (сигурно…) не подкрепяте насилието над жени и деца. Но се плашите от думите, с които европейските държави, нашето културно семейство, са се разбрали да направят нещо по въпроса. Думите ви отнемат нещо. Думите са социални, а не биологични.

Ратификацията може да се приеме или не. Но ето лошата новина. Всичко, от което се страхувате, се случва и ще се случи. Онези, над които смятате, че имате неотменима психологическа и физическа власт, ще си тръгнат. Онези, които не искате да ви парадират, ще стават по-смели и по-открити. Онези, които смятате, че са изроди, не защото са навредили някому, а защото се опитват да намерят себе си, ще успяват да водят достоен и пълноценен живот. Децата ви ще научават за човешката свобода, монообразие, странности и достойство със или без образованието, което им предписвате. Хора от един и същи пол ще могат да се обичат, да правят семейства и да бъдат родители. Човечеството ще продължи да търси начини да преосмисля какво е справедливо. Ще се лута, ще прави крачки встрани и назад, но когато успява да се вгледа в себе си, ще вижда, че най-важното е и най-всеобщото – самата човешкост и човечност.

Добрата новина е, че всичко ще бъде наред. Отвъд неуместните ви намеси в чуждото щастие, нищо, което смятате за наистина ценно, няма да изчезне, да пострада, да бъде забравено. Важните неща ще бъдат важни и без вашата омраза и всъщност няма нужда да се страхувате за тях. Ще имате шанс и вие да бъдете щастливи в този свят, ако успеете да намерите щастието в себе си, а не в чуждото страдание.


Текстът е на Юнуз М. Юнуз, публикуван оригинално във фб на 28 януари 2018. Публикуван е тук с разрешение на автора.

Снимка: моя, случаен кадър НБУ, януари 2018.