след Istanbul и Сняг ми дойде ред на Името ми е Червен
омаяна вече от Орхан Памук с предните четени неща имах завишени очаквания, които се оправдаха многократно
пленяващо целият текст е разказан от първо лице, но от много лица / неща – главният герой е различен във всяка глава, той е и Дяволът, и Кучето, и Дървото, и Убиецът и жертвата … и четейки виждаш света през очите и мислите на всеки един от тях, реалистично, без свян, в прав текст.
четох я бавно, така трябваше – модерен текст, който същевременно вплита като в сложна дантела история в историята, герои от фабулата с такива от митологията – wow! отново много линии, заплетени – естествено любов/и и омраза, завист, професионална и религиозна гордост, мисли за изкуството, мъдрост, много мъдрост
„Старите хератски майстори се стараеха да изобразяват света както го вижда Аллах и не се подписваха върху висунките си, за да скрият своята индивидуалност. А вие ще се подписвате, за да скриете отсъствието на индивидуалност.“
„Не мечтаеш ли, времето спира.“
Follow
Стимулиран с перо. Директно в мозъка. Ходещ леко над земята, но не стъпващ съвсем по същата земя. Гледащ в хората, но не точно. Някак през тях. Или в тях.
Има книги, след които не си същият.
Има идеи, които ти преобръщат реалността.
Как се живее след Орхан Памук още не знам. Обаче ако не прочета нещо подобно скоро, изпадам в тежка интелектуална недостатъчност.
При мен Орхан Памук се случи в различен ред. Първо прочетох Сняг, после – Името ми е Червен и накрая – Истанбул. Вероятно трябваше да тръгна по обратния ред, за да се оправдаят завишените очаквания. Всяка книга на Памук е пленяваща, но лично аз бързах най-много за поредните вечерни страници със Сняг. И после завишените очаквания не се оправдаваха. Обичам Истанбул като град и имах огромни очаквания към едноименната книга. А тя само ми хареса. Не мога да кажа повече.
И аз обичам Истанбул. Но подходих без никакви очаквания към книгата и личния момент ме заплени, носталгията по детството, по отминалите дни дойде в прекрасен резонанс със сходните чувства в моята глава / сърце.
Сняг ми бе малко по-нанагорна, заради политическите елементи.
Името ми е Червен ми даде много. И ми хареса много. 🙂
…тогава, на всички ви ще се хареса и моята (засега) предпочитана негова (i.e. О. Памук) творческа интерпретация – „Черна книга“ – но само и единствено при едно условие; че не сте я чели вече. В противен случай не виждам обозрима причина да натягам колелото в обяснения колко лингвистично пъстри са авторските похвати. Мисля си, колко добра работа са свършили преводачите…
vlad, ще си почина от Памук с няколкото други, които междувременно поизостанаха на нощното ми шкафче и ще се заема с любимият ти твой, после пак ше пиша, разбира се, благодаря!
Тогава, в онова междувременно – моля (също) да споделиш дори кратичко, съвсем толкова кратичко, по дума или абзац в мир и достойнство за изоставените наречени пъстро-приспивни находища тишина. За вдъхновение, и препоръка…
vlad, за момента изостана основно специализирана, „по работа“ литература – маркетинг, онлайн маркетинг, онлайн пр, на бг и ен около хм, да погледна … 6-7 томчета …
май ще ми се наложи да поразнообразя с малко поне художествена …
http://www.youtube.com/watch?v=sWJ-iXr3cmI&feature=dir
Оставих ти горното, защото има препратка към въпроса с влиянието на блоговете.
Блогването е интелектуално занимание.
Онази част от цялото, която се занимава с творчество, в частност – блогване, има ангажимент първо и единствено към истината.
Не към някаква географска територия, която пишещия обитава към момента. Не лоялност към фирмата и корпоративната култура, която му слага хляба на масата.
Силата на блога е в абсолютната отдаденост на момента.
Мисията на медиите далеч не е тази. А засечено към бг, истината там отдавна е непозната суша; скандали,първичност и лоша граматика са днешните характеристики на бг парцалистика.
Когато блоговете отлепят от пътешествията във времето, когато анализите вътре са спонтанни, изстрадани, а най-добре – иронизират реалността до хипербола, тогава те са силни.
Какво друго е сила, освен да си верен на истината !
Аз изчетох сняг малко насила, според мен е трудно една чисто художествена и артистична душа да хареса политически оцветената реалност, колкото и талантливо да е предадена. Хареса ми, но трябваше да стигна до последните 80-100 страници, преди това просто се бях заинатила, че ще довърша започнатото, т.е. четенето. В момемнта съм на „Името ми е червен“ и просто всяка свободна секунда мисля за книгата, обкновено чета по-дебели книги за поне месец, вече втора седмиця я чета и съм на последните страници… Нямам думи. Сега ме чака „Черна книга“. 🙂