Балада за Георг Хених. Човек забравило себе си обича.

IMG_2489

Балада за Георг Хених на Виктор Пасков. Истинска съвременна българска класика. Един от най-прекрасните текстове на български език за всички времена. Човешка. Дълбока. Истинска. Историята ни от близкото минало. Без филтър. Без фалш. Без милост.

Много е писано вече за тази книга. И малко е четена. Поне така ми се струва. Каквото и да допълня ще звучи слабо и клиширано, на фона на този великолепен текст. Бих се радвала, както много хора подкрепят идеята – Балада за Георг Хених да влезе в учебния план и да се учи в училище.

Купих си и изчетох тази книга отново заради приказната корица на Дамян Дамянов (надминал за пореден път себе си!) и заслужено добро ново издание на Сиела.

Ще си позволя само два цитата. Иначе цялата книга е задължителна. За всеки.

„В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските – дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигали чешки и италиански музиканти, за да помогнат на неколцината ентусиасти да създадат българската музикална култура.

Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка.“

“Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

Задължителна.

Свети Никола от Залива на подковата

15129977_1431332583560971_800591354_n

Свети Никола от залива на подковата е новият роман на Екатерина Костова. С изчитането му у мен нахлуха тъга и размисъл. Романът е за късния соц и за прехода, онзи нескончаем преход, в който още живеем и в който откриваме още и още не дотам приятни страни.

Цялото интервю с Екатерина е в Kafene.bg

Как се „роди“ „Свети Никола от залива на подковата“?

Както се случва с всяко раждане, след износване 🙂 Мислех за историята не 9 месеца, а години. Бях я започнала след няколко прекрасни лета в Черноморец преди още да посрещнем новия век. След това престанах да ходя в градчето. До 2014-та, когато се върнах на същото място. Юли, мъжът до мен, настояваше да го направя, защото виждаше, че се вълнувам от недоразказаната история. Хората, част от чиито истории са включени в сюжета, се бяха променили, разбира се. Черноморец беше различен. Аз – също. Странно е как животът „разказва“ нашите лични съдби, вплитайки ги в историите на местата, които обитаваме. Трябваше да довърша това, на което бях сложила начало толкова отдавна.

Никола, главният герой, е обикновен човек. Виждаме живота му, разказан, в цялото му лъкатушене нагоре-надолу в книгата. Успява да се понесе и по течението и да търси как да бъде човек, от истинските. Докато четох книгата дойде и тази рисунка, затова споделям и нея. Никола е като теб и мен, един от нас. Тъгата и тежестта на живота са вечен негов спътник.

 

img_9600

Пълен си с минало. То тежи. или 9 книги за соц-а

14264163_1113799608688222_6125665478256683056_n

По повод тази черна дата 9-ти септември ми се ще да преговорим няколко чудни книги по темата, които ако не си чел силно препоръчвам:

След месец организираме събитие посветено на тези книжи: 6 октомври 2016 от 18.30 в книжарницата на Сиела при Ректората. Заповядай!

 

Свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато или още 3 абсурдни спомена от соц-а

The Fall fo the Berlin Wall

Някои неща, които днес, 26 години по-късно, дори не можем да си мислим, че ни се случваха през соц-а:

  • Не можехме да излизаме в чужбина. Нито за почивка, на екскурзия, никак. Малцината, които пътуваха, бяха или отявлени комунисти или вероятно доносници. В късния соц вече пускаха до соц страни да се пътува една идея по-лесно, но отново след много бюрокрация, писмени покани, дълги одобрения и т.н. Не знам младите хора днес дали имат въображение да си го представят това.
  • Нямаше избор в магазините. В магазина имаше максимум два вида хляб (бял и Добруджа), един вид мляко, един вид кисело мляко, един вид сирене, един до два вида салам. Пред магазините, специално в късния соц имаше винаги опашки, ако продаваха нещо различно. Например само по коледа пускаха банани и портокали и на всеки продаваха само по кило. Това беше лукс. Същото важеше за всичко останало – книги, дрехи, обувки и т.н.
  • За някои неща се чакаше със записване и ред с месеци или с години, за да си ги купи човек. Например за апартамент или автомобил, ако си без връзки, т.е. не си комунист отявлен или доносник, си чакаш поне 8-10 години, „за да ти излезе реда“. За пералня, печка, прахосмукачка се чакаше по-малки – 1-2 до 3 години. Абсурдно звучи, но беше факт.

Още за 10-ти ноември през годините писах:
Моят 10-ти ноември
10 спомена от преди 10-ти ноември

Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ

soc-g

Изписвайки го дори се замислих – колко ли хора днес знаят какво се крие зад „НРБ“ от „Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ„? И още по-добре ако са по-малко!

Въпреки вероятно странното или непонятно звучене за по-младите на „НРБ“ и може би тотална непонятност кому е нужно връщане в това време, за мен книгата на Албена Шкодрова е машина на времето! Шедьовър, който през наглед лесната и приятна тема – храната – прави разрез до болка на едно болно, постно, гладно, мизерно време. И все пак време, в което сме живяли, обичали, готвели, дори създавали, макар и рядко някой и друг бисер, просъществувал успешно и до днес. Като бисквитената торта или шопската салата.

Изключително задълбочен прочит на тези години между 9 септември 1944-та и 10 ноември 1989-та година. В много пластове. С цвят. С доста свидетелства. С чувство за хумор. Без преувеличаване или залитане.

За бригадите и впрягането в труд на ученици, студенти и всякакви служители, за запаруването в соц-а и силата на ключовата дума „там пуснаха …“, за това как само в България от соц лагера се е произвеждала кока кола и то по погрешка, за ресторантите, за домакинята, която соцът желае да освободи от тиранията в кухнята, но всъщност натоварва още повече, зимнината, чушкопека и още и още и още … За пропагандата, липсата на творчество, уеднаквяването, кръшкането, манипулациите, плановата икономика и още и още и още …

Книгата ми подариха чудния екип на Ей Би Си Дизайн още за Коледа. Но едва сега успях да я дочета. И въодушевена споделям с всички.

Благодарна съм на Албена, че е захванала тази тема, толкова сериозно и пълно. Изданието е чудно – комплименти за Жанет 45. Браво и на Велина Мавродинова за корицата!

 

Блог на 8 години – ха честито ми!

IMG_0695

през ноември 2006-та, преди 8 години (уау!) започна живот този блог 🙂

дори не мога да повярвам, че е минало тоооолкова много време, сякаш беше вчера

няма как да не кажа благодарност за Гори, която тогава ме насърчи „абе не ти ли е време да иаш блог?!“, за Тони Валяков, който така любезно хоства този блог оттогава насам, към всеки, който ме е провокирал да пиша или е чел и коментирал тук

блогът ми носи много нови приятели, понякога хейт, често приятни изненади и най-вече удовлетворение

почетпи се с тези сурови home made бонбони по повода, и да продължаваме заедно напред!

10 спомена или защо помня времето преди 10 ноември с лошо

естествено, че съм била дете и всичко ми е било по детски леко и чудесно. приятелствата, игрите, тичането из парковете, разговорите до късно на улицата, безгрижието … но няма как да не помня соца и с друго:

  • опашките за банани – по кило на човек, само по Нова година, поради това обожавам банани и до днес;
  • униформите в училище и строгият ред за якички, 3/4 чорапи бели, дължина на полите, вързаните коси, прегледа на ноктите, унизителното изкарване пред строя ако не си както се изисква;
  • забраната на вицовете, защото даже да не са политически някой може да ги изтълкува така и да те изтропат, та родната милиция да те отведе;
  • възможността родната милиция да те проверява и прибира за щяло и нещяло;
  • невъзможността да се слуша „западна“ музика, да се гледат филми, да се четат книги, които не са позволени;
  • невъзможността да се пътува – не само извън страната, но и в някои части на страната, това е толкова трудно дори да си го представим днес;
  • празните рафтове и еднаквите стоки за всички, а за капак и еднакви заплати за всички, еднакви официални заплати за всички в държавата – около 120-130 лв;
  • далаверата и стритата икономика, движена от „нашите“ хора, размяната на валута, стоки с долари, корекомите, в които само отбрани имаха право да пазаруват и чакането с месеци и години, списъците за купуване на печка, кола, апартамент;
  • фактът, че много деца мечтаеха родителите им вместо да са лекари и инженери да са тираджии или митничари, че да имат вносни неща у дома, разбирай касетофон или хубава кукла;
  • пропагандата – всички вестници, учебници, телевизия говореха колко велик е соцът, Тодор Живков, СССР и как социализмът е върхът на сладоледа, всеки ден, ден след ден, по всевъзможен начин; огромна лъжа, която оформаше целият ни свят – от гнилия капитализъм, който се разпада, до върховенството на всезнаещата и всеможеща Партия любима … явно тази пропаганда още работи, щом 55% от хората днес казват, че бай Тошо е позитивен герой – уау!

списъкът може да продължи. още и още. и в най-кошмарните си сънища не искам да си спомням за онова време. и няма нормален човек, които да иска това недоразумение да се върне. честит ни 10-ти ноември! ако не друго, поне свобода имаме!

не бива да забравяме. падането на стената .

630-4-berlin-wall-history-expansion-death-strip.imgcache.rev1413556900467.web преди 25 години падна Берлинската стена. вероятно малцина от младите у нас дори знаят за нея. а ми се струва, че е нужно. не бива да забравяме Стената. тя падна, но може би остана в душите и умовете на не малко хора и до днес. защото бе здраво впила корени.

да разделиш един град на две, с висока стена. да разделиш семейства. да разделиш съдби. да убиваш дръзналите да я преминат.

разделяй и владей. всявай страх. давай на всички по малко. прави ги зависими. унижавай ги. затвори ги в себе си. дръж ги затворени, уплашени, смлени. това беше социализма. навсякъде.
и въпреки всичко стената падна. преди 25 години.

berlin-wall-coming-down

помня еуфорията тук от онзи наш ноември. искам да мога да си представя какво е било за тях там. истинско чудо. невероятен празник. триумф на свободата.

не бива да забравяме, защото това са големи уроци, за всички ни. искам да знам, че тази история вече се учи в училище. а не се замита в срам или страх от истината. защото истината е една – това бе срамно време! срамно за всички ни!

Berlin Prepares For 25th Fall Of The Wall Anniversary

а историята има навикът да се повтаря, докато не си научим урока. нали.

#25years #RememberTheWall #TheWall

бром в чая.

IMG_0269

В някои специални институции, като например в домовете за деца лишени от родителски грижи, казармите, затворите или лудниците редовно, всяка сутрин се слага бром в чая. Бромът действа антивъзбуждащо. Разбираемо – на тези места хората ще създават грижи, ако се възбуждат. Поне така считат тези, които го сипват.

В соц-а имаше бригади. За учениците. По месец. Далеч, в някое село, завод. Събирахме картофи, моркови, зеле, ябълки, грозде. Затваряхме домати и русенско варено в консерви. И отново – получавахме чай с бром. За да не се възбуждаме, а да работим повече.

Слагаха го тайно. Лелките, сутрин, със захарта, в едни огромни алуминиеви тенджери. После разпределяха чая в чайници. Тайно-тайно, колко да е тайно, като се знаеше. И все пак пиехме. К’во толкова.

Вече много, твърде много години ни слагаха бром в чая. Не само на бригадите, не само по затворите, на всички ни в България. Година, след година – чай с бром. До захлас. До пълна забрава. Защото само така вървяха далаверите необезпокоявани от никого. На кой му трябват будни хора? На кой му трябва някой да му следи „работите“. Бромът решава много въпроси, спестява отговори, предпазва от „ситуации“.

Бром под формата на лесно смилаеми, елементарни, нападателни опорни точки. Бром под формата на несвободни медии. Бром под формата на корупция. Бром под формата на далавери на всяко ниво. Бром като обратното на свободата.

Има ли изход обществото ни? И ми се ще да вярвам, че има. И той не е в Терминал 2. И може би е време да спрем да пием чая, подправен невинно с бром. И да осъзнаем, че промяната е възможна и е в нас. Както в края на филма Полет над куковиче гнездо.

как ме промени последната година #дансwithme

garnizov-366

снимка Васил Гарнизов

година по-късно не съм същата.

да, Филип – бебето на Мирянка беше в количката, сега вече бяга устойчиво и прави бели
не само децата – всички пораснахме. всички.
България порасна.

година по-късно, вероятно най-динамичната година в моя живот, вероятно най-ключовата година в „прехода“ ни като цяло
съм много по-толерантна към различното
и много по-малко толерантна към преднамереното зло
много по-малко приемаща алчността, лукавството, лицемерието, сервилниченето, неистината, лъжата
много по-търпелива съм
но и много по-гневна при всяка поредна порция безсмислие и неглижиране на хората
и съм още по-добра

още на 14 юни 2013 разбрах, с радост, че не съм само аз, че сме много

година по-късно се вълнувам много повече от това, което се случва в Парламента и МС
и започвам да разбирам, че партия и политика не са мръсни думи, просто голяма част от хората, занимаващи се с партии и политика у нас са нечисти хора

това е година, в която всеки ден бе свързан с протеста
това е годината, в която приятелите, истинските, придобиха още повече смисъл„ а другите си тръгнаха с лекота от мен
това е годината, в която бе някак по-лесно да разгранича смелите от страхливите,

борбените от нерешителните

мрънкачите от действените,

фейсбукарите от пълнокръвните,

скатавчиците от тези, които реално правят промяната

в тази година положих, както вероятно и много други, изключително много време в доброволен труд – обикаляне по паветата и викане

да, в тази година разбрах, че може и да си на 40 и да викаш с пълно гърло на площада

следих активно новините

общувах изключително много с нови и нови приятели

участвах в намислянето и случването на редица протестни акции – артистични и не само

един от най-ключовите бе създаването на вестник Протест през август

участвах в създаването на уникалното явление за родния политически пейзаж Протестна мрежа, през миналото лято и в създаването на либералния политически проект ДЕОС през тази пролет

говорих си с непознаните на площада и ставахме приятели

говорих си с непознати в много места от страната – за ситуацията, за нуждата от промяна, за това защо искаме оставка и какво ще се случи след това

водих децата си на протест, редовно и взимахме заедно важни уроци по гражданственост

дадох много интервюта за международни и родни медии на тема протест

минахме и през караници и през откровения, през заплахи и през заливане с помия из парцаливи медии, биха ни полицаи, после ние ги целувахме, после пак ни биха, някои ги привикваха да дават показания, други ги сплашваха по телефона

научих се да чакам
научих се да търся
научих се да не се отказвам

разбрах, че алчността няма край
с изумнение се уверих, че и в днешно време има хора, готови да предадат род и Родина
с погнуса научих, че пошлостта, продажността и непукизма при някои са безгранични

губех надежда, възвръщах си я, отивайки обратно на площада, говорейки с хората
да, върнах си надеждата в хората
в нашата сила заедно
в способността ни да местим планини

днес, година по-късно, аз съм различна. ти също. и всеки от нас. България е различна. и промяната е дълбока и необратима.

#дансwithme бе голям учител. за мен. за всички нас.

от днес #дансwithme е #дансnomore

време е за ОСТАВКА