Тесният път към далечния север. Ричард Фланаган

photo-2

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Мавзолей. Ружа Лазарова

mavzolej

Тази книга чака от доста време да пиша за нея. И мисля, че ако има синтезирано в един роман да се прочете доста за всички периоди на соц-а, то това е именно Мавзолей на Ружа Лазарова.

Соц-ът през съдбата на едно семейство от самото начало та до края му – с всички перипетии, мъки, терзания, истински човешки страхове, любов, лъкатушене. И съдбата на Мавзолея, като контраст, като стожер на безсмислието.

Книгата ме държа дълго. И силно я препоръчвам на всички, които се вълнуват от история, от историята на България, от съвсем близкото ни минало.

Вероятно не толкова значим детайл, но след като видя колко бързо я изчетох и как плаках, големият ми син (тогава 14) също я изчете на един дъх и след това дълго говорихме, тъй като не можеше да повярва, че всичко това наистина се е случило и то тук, на всички нас.

Поздравления за Лиляна Дворянова за великолепната корица. И на Сиела за избора (изданието е 2009-та, вероятно е на Светльо Желев).

Отговорната компания.

otgovornata_compania

Отговорната компания – Какво научихме от първите 40 години на „Патагония“ е книга на Ивон Шуинар и Винсънт Стенли за създаването и успеха на една от първите силно природозащитно организирани бизнес начинания.

Ивон Шуинар е основател, идеен ръководител и собственик на „Патагония“, а Винсънт Стенли е съиздател на „Хроники на отпечатъка“.

През 2007-ма година списание Форчън определя „Патагония“ като „най-страхотната компания на планетата“. Дори и само заради това си заслужава да се прочете книгата 🙂

Основните съвети са няколко:

  • следете и намалете отпечатъка си върху околната среда;
  • произвеждайте законни продукти, които са трайни;
  • опознайте своя бизнес и снабдителната си верига в дълбочина, за да се възползвате от колкото може повече възможности през идващите години;
  • спечелете по този начин така ценното доверие към вас и уважението на служители, клиенти и общност.

Освен от книгата силно се впечатлих и от интервюто в Горичка с Ивон Шуинар. Там той споделя 6 неща, които е научил от „Патагония:

  1. Оптимизмът е загуба на време.
  2. Не усложнявайте.
  3. Изкачвайте всеки връх.
  4. Измамниците никога не успяват.
  5. Консумеризмът убива.
  6. „Бавното“ пътуване е важно.

Още малко цитати от книгата:

„Печалбите ще дойдат не от взаимното използване, а от ефективността, постигната в резултат от разбиране на проблемите на партньора и посрещането на взаимните нужди.“

„Клиентите ще стават все по-избирателни и ще купуват по-малко. Все повече ще искат да знаят дали продуктите са здравословни и безопасни.“

„Трябва да произвеждаме по-малко, а произведеното да е с по-високо качество и трайност, за да компенсира по-добре своята социална и екологична цена.“

„В момента преминаваме към постконсуматорско общество и възвръщане на колективния разум – по отношение на време, обществено пространство и пропорции.“

„Всяка успешна бизнес стратегия се обляга не само на интелигентността на ръководните кадри, но и на тази на обикновените служители.“

Силно препоръчвам на всеки, не само на предприемачите и мениджърите. За тях е задължителна.

Браво на ИК Жанет 45 за добрия избор, корица и превод!

 

Мицуйо Какута: Момичето от другия бряг

19378Момичето от другия бряг на Мицуйо Какута е много любопитен роман. Проследява живота на една млада жена в Япония. Действието се развива в наши дни. И за мен най-любопитното бе колко много неща, които преминават през главата на главната героиня, са се въртяли не малко и в моята. И колко еднакви сме всички, въпреки че винаги виждаме първо различията помежду си.

„Хората са различни и тъкмо това осмисля срещите помежду им.“

„Защото дадеш ли им наръчник, по който да се ръководят, хората направо престават да мислят. А престанат ли да мислят, престават да виждат нещата около себе си и в душата им не остава нищичко. Нещо като
бакшишите, за които няма и да си спомниш на кого си ги дал, да не говорим за сумата. Но мисля, че никога няма да забравиш неща, които са те накарали да кажеш от дън-душа „Благодаря“.

„… и си даде сметка, че най-сетне е намерила отговора на онзи свой въпрос за какво служат трупащите се с възрастта години. Не за да се крие в собственото си тясно съществуване и да затвори вратата след себе си, а за да излезе и да се срещне със света. За да търси нови срещи и да върви със собствените си крака натам, накъдето се е устремила.“

„Не си ли кажеш какво те измъчва и затаиш ли го в себе си, дреболиите придобиват грандиозни размери и се превръщат в огромна трагедия.“

„Знаеш ли, като се замисля, си давам сметка, че никога не ме е сполетявало голямо нещастие или нещо от този род и че всъщност съм дори едно щастливо дете. Сигурно затова съм такава мекушава. Понякога обаче
ми писва до смърт от всичко и ми се приисква да стоваря цялата вина на някого, да закрещя, че всички са идиоти, и да избягам някъде. Откакто дойдохме тук, обаче, взех да си мисля, че ако живея на такова място и ми се случи това, мога просто да се спусна до брега, да погледна океана и обърканите ми чувства да се усмирят, душата ми постепенно да намери покой.“

Още за романа в Kafene.bg

Перлите на Ади Ландау

perlite-na-adi-landau-ot-sonq-todorova

 

Перлите на Ади Ландау е роман на младата ни авторка Соня Тодорова, който ни превежда през няколко различни епохи, проследявайки съдбите на еврейски семейства през сложните години на гонене, през фашистките зверства и до наши дни.

Романът е симпатичен, лъкатушещ, редуващ сложни ситуации, тежки и мъчителни моменти с такива от красивата страна на живота. Историческата стойност на разказа също е ценна.

Ще очаквам още творби на Соня Тодорова. Браво на ИК Колибри за избора.

Три пъти Ура за Таня, Йоана и Иванина от Зелена работилница!

15910254_10210433865715556_1652304340_n

Наскоро получих поредното трогателно съобщение и го споделям с вълнение: „Ти беше първото вдъхновение на един бизнес екип, който се роди на едно от събитията на Първи стъпки в бизнеса в гр. Пловдив. Благодаря ти, че ни показа, че не бива да се страхуваме от това дали ще успеем и ни увери, че няма нищо по-хубаво от това да обичаш работата си. Твоята лекция беше първата крачка, а днес една идея се превръща в бизнес, които много хора отценяват по по-положителен начин, отколкото сме си представяли. Надяваме се един ден и ние да бъдем дори и на половина толкова вдъхновяващи, колкото си ти!“

Иванина, Йоана и Таня са три смели млади дами, които отскоро стартираха своя бизнес в Пловдив – Зелена работилница. Занимават се с производството на храни изцяло с безглутенов произход по авторски рецепти, а също са лектори в събития, свързани със здравословното хранене.

Защото са истинско вдъхновение с това, което правят, поканих ги да си поговорим. Споделям.

Как дойде идеята за Зелена работилница?
Всяка от нас на различен етап от своя живот е открила необходимостта от балансиран и здравословен начин на живот, в това число и консумирането на качествена храна. Така, че приготвянето на “чисти” храни беше част от нашето ежедневие. Като първоизточник на идеята ни е един проект, който трябваше да правим в университета. За да покажем на аудиторията, че здравословните храни могат да бъдат и вкусни, ние приготвихме един продукт за дегустация. След изключително позитивния отзвук, ние решихме, че това може не само да бъде наше хоби, но и професионално поприще, в което ще можем да съчетаем всички области, в които сме добри!

Кои се захванахте и колко време ви отне, за да стартирате?
Мечтателите, които се крият зад стартиращата фирма “Зелена работилница”, това са Таня Григорова, Йоана Желева и Иванина Черкезова. Ние сме млади маркетинг ентусиасти по професия, мастър шефове в кухнята и перфекционисти в ежедневието си! Подготовката за стартиране ни отне приблизително една година, през която активно работихме върху проекта и надграждахме първоначалната идея, за да бъде днес това, което е. Самият процес все още не е приключил в някои от аспектите си, но за 2017 ние сме си поставили много цели с изпълнението, на които ще направим една голяма крачка напред, чрез която нашите продукти ще могат да достигат до по-голям кръг потребители.

15910091_10210433865755557_972155999_n

Кои бяха основните предизвикателства?
Първоначално се сблъскахме с трудности относно самото изготвяне и усъвършенстване на продуктите. Причината е в самата консистенция на смесите – липсата на глутен прави направата в пъти по-трудна от обичайната, придаването на привлекателен външен вид също невинаги е постижимо. Други трудности, с които непрекъснато се сблъскваме са всевъзможните/ понякога абсурдни/ изисквания от институциите, регламентиращи реда в хранително-вкусовата индустрия.
Въпреки всичко ние приехме всички трудности като предизвикателство за самите нас и решихме да докажем на себе си и на всички останали, че няма невъзможното просто изисква повече време!

Знаят ли хората вече за ползите и нуждата от здравословно хранене?
Ние от “Зелена работилница” не искаме просто да продаваме дадени продукти и да реализираме печалба – ние сме социално ориентирана фирма и нашите ценности са много по-висши. Затова сме си поставили за цел каузата да образоваме колкото се може повече хора за ползите и нуждите от здравословното хранене и смеем да твърдим,че работим силно в тази насока. Живеем във време на информационно пренасищане и е все по-трудно човек да “пресее” информацията, която е актуална, незаблуждаваща и полезна за самия него, особено в хранителната индустрия. Ние целим да подпомогнем хората точно в този аспект. Дали ще решат да отворят очите си за истината е въпрос на личен избор!

Мисия ли е това или бизнес?
Един стартъп винаги е мисия за основателите му. Всеки предприемач изпитва голяма страст към това, с което се захваща, за да предприеме голямата крачка към създаване на бизнес, което далеч не е лесна работа. За нас е мисия не просто да създаваме нови продукти, а да убедим повече хора, че качеството на нашия живот е силно зависимо от това, което консумираме.

Какво бихте посъветвали хора, които сега започват свой бизнес?
Не се отказвайте, колкото и трудно да. Заслужава си, всяка безсънна нощ си заслужава, всяко ставане сутрин с нова идея се отплаща и всеки похарчен лев ти носи печалба, защото самия опит и грешките, които допускаш са един вид печалба на знания и умения. Не се протеснявайте от провала, той е нещо нормално и понякога е изключително ценен. Ако наистина създавате бизнес свързан с нещо, което обичате да правите и което е важно за вас, не спирайте да се борите. Ако не успеете от първия път, то винаги има втори шанс!

Какво си пожелавате за 2017-та?
Пожелаваме си здраве, за всичко останало ще се трудим и ще постигнем. Ние вярваме, че позитивните мисли водят до позитивни резултати. Вярваме в щастливия край и се надяваме предстоящата година да ни доведе до една крайна точка, където да отворим своето мечтано местенце за здравословни безглутенови храни, което от своя страна да бъде нашето ново начало.

Дайте по един лайк, най-малкото, за Зелена работилница!
А от мен – искрено пожелание за успех, момичета!

Само малко желание и отпадъците могат да имат втори живот с рециклиране

img_0481

Много хора ми писаха след последната серия публикации тук на тема разделно събиране на отпадъци. Радвам се, че не един и двама са се захванали след прочетеното да изхвърлят в трите кофи! Радвам се и на дискусиите по темата – това все пак ни кара поне да се замислим, а надявам се след това и да действаме.

Та някои споделиха, че в тените квартали всички изхвърляли разделно. Затова и взех да гледам към кофите из София напоследък и да ви кажа – все още имаме доста дълъг път да извървим. Снимах тази кофа в Борово – относително добър столичен квартал, с образовани хора, вероятно с доходи и образование над средните. Кофата за общия боклук е непосредствено до трите цветни за разделното. В радиус от около 100 метра поне още на три места видях цветни кофи също. Извинения няма. Има само мързел, нежелание, неразбиране.

Забележете боклука в сивата кофа – толкова много лесни за разделно изхвърляне опаковки – кутии от храна, бутилки. Една крачка и пластмасата ще отиде за рециклиране! А така е обречена на поне 100 години да си стои и да е част от боклука, с който засипваме земята си … Ако се рециклира има още живот в нея, спестяват се ресурси.

Ето поредната доза опаковки, които отнесохме с децата до нашите синя, жълта и зелена кофи. Чисти, не миришат, с шанс да спестят ресурс, да се рециклират и суровините да се използват повторно. Само малко желание е нужно.

Благодаря ти, че ще започнеш и ти да събираш и изхвърляш разделно още от днес!

img_0550

Писах още: Опитай – изхвърляй разделно за седмица; Моят начин да изхвърлям разделно.

Театърът. Начин на употреба.

img_0368

Както вероятно става ясно от публикациите в този блог – обичам театъра, за моя радост и семейството ми обича театъра и често ходим на театър. Извън претенцията и снобизма. Заради удоволствието да откриваме, споделяме, любопитството към нови срещи, прочити, идеи, вдъхновение.

Преди седмица бяхме с децата на постановка с добре познат, голям столичен театър. Постановката бе великолепна. Но публиката, публиката … Дори Али (10) сподели „По-невъзпитана публика не съм виждала“.

Залата бе пълна, като повече от половината посетители бяха ученици от вероятно 9-12 клас. Очевидно добре облечени, изглеждащи умни деца. Но … шумни, доста повече от предела на възпитаното. Разбира се, младостта носи силния смях, неръздържаността, но поне в театъра това следва да е в граници.

И за да не се окаже, че само учениците така, нека сме наясно – театърите напоследък са все по-пълни. С хора, които отдавна не са били на театър. И са забравили или не са знаели – има някои правила, дори неписани, които е добре да се спазват. Припомням.

1/ Макар в повечето театри да се напомня изрично за изключване звъненето на телефоните все има минимум по един, който не го е направил. А в по-неловките случаи този един, след като му звънне насред представлението телефона дори решава да говори по него, което е брутално недопустимо.

Не си ровете из фейсбука по време на представление, не си пишете съобщения – светлината от екраните пречи и на тези около вас, но и на актьорите.

На същото представление, за което споменавам по-горе, на което Али се възмути от публиката, в края на пиесата актьорите излязоха и казаха, че ще изпеят бонус песен, защото нито един телефон не звъннал по време на представлението. И изпяха. Ама представяте ли си до къде сме я докарали …

2/ В театъра не се яде и пие. Това не е кино и няма как в салона да се ядат пуканки, солети, банани или да се пие, пък било то и вода. Недопустимо е.

Ако два часа без вода / солети / друго за ядене или пиене не можете да издържите – по-добре не ходете на театър.

3/ В театъра обикновено има гардероб и палта, якета се оставят там, за да е комфортно на всички наоколо и да могат да се разположат удобно.

4/ В театъра / на концерт не се ръкопляска преди да е завършило представлението. Както шума от телефони, както мляскането, така и аплодисменти по никое време биха попречили от една страна на публиката (но това е по-малката беля), но и на актьорите / музикантите, а това е наистина недопустимо. Прекъсва, пречи.

5/ В театъра, а и на концерти, напоследък публиката има странния навик да скача на крака и да аплодира така. Но това е също неприемливо … Аплодисменти, бурни аплодисменти – това е достатъчно. Ако сте подготвени – цвете също е чудесен вариант да изкажете възхитата от актьорската игра и представлението.

Вероятно списъкът може да се продължи и ще очаквам коментари с предложения.

Снимката е от новата постановка в Театър София „Малката морска сирена“.

Магията на кукления театър: Неродена мома

img_0532

В любимият ни театър – Ателие 313 в Красна поляна продължават да се случват вълшебства за малки и големи! Днес с радост се запознахме с Херодена Мома – една великолепна драматизация по българската народна приказка, дело на Арте Вива и ДКТ Стара Загора.

Искрените ни комплименти са за драматизацията на Симона Нанова, сценографията на Десислава Петкова, куклите на Емилия Ковачева (с костюми, възстановени от исторически български национални костюми), под режисурата на Христина Арсенова. Неродена Мома е моноспектакъл на Симона Нанова, съчетаващ народната приказка, с магическо разказване, превъзходни кукли, сцена, музика и танц.

Радвам се да науча, че постановката е получила награди:
. За сценична идея и реализация на 14-тия Международен фестивал „Вълшебната завеса“ 2013, Търговище
. Награда за съхранение традициите на българската народна приказка на 21-вия Международния фестивал „Двама са малко, трима са много“, Пловдив 2014

Благодаря Симона Нанова! Благодаря Ателие 313!

Дори да нямате малки деца – позволявайте се, въвличайте се, ходете от време на време на куклен театър. Той е магия, която прави живота ни по-красив.

img_0529

Писах още за Мокра приказка, Златка Златното момиче, Ателие 313

Свети Никола от Залива на подковата

15129977_1431332583560971_800591354_n

Свети Никола от залива на подковата е новият роман на Екатерина Костова. С изчитането му у мен нахлуха тъга и размисъл. Романът е за късния соц и за прехода, онзи нескончаем преход, в който още живеем и в който откриваме още и още не дотам приятни страни.

Цялото интервю с Екатерина е в Kafene.bg

Как се „роди“ „Свети Никола от залива на подковата“?

Както се случва с всяко раждане, след износване 🙂 Мислех за историята не 9 месеца, а години. Бях я започнала след няколко прекрасни лета в Черноморец преди още да посрещнем новия век. След това престанах да ходя в градчето. До 2014-та, когато се върнах на същото място. Юли, мъжът до мен, настояваше да го направя, защото виждаше, че се вълнувам от недоразказаната история. Хората, част от чиито истории са включени в сюжета, се бяха променили, разбира се. Черноморец беше различен. Аз – също. Странно е как животът „разказва“ нашите лични съдби, вплитайки ги в историите на местата, които обитаваме. Трябваше да довърша това, на което бях сложила начало толкова отдавна.

Никола, главният герой, е обикновен човек. Виждаме живота му, разказан, в цялото му лъкатушене нагоре-надолу в книгата. Успява да се понесе и по течението и да търси как да бъде човек, от истинските. Докато четох книгата дойде и тази рисунка, затова споделям и нея. Никола е като теб и мен, един от нас. Тъгата и тежестта на живота са вечен негов спътник.

 

img_9600