Анна Ин в гробниците на света. Олга Токарчук

 

IMG_3262

Анна Ин в гробниците на света на Олга Токарчук ме очарова и я четох бавно, за по-продължителна наслада.

Толкова нежен, а в същото време тревожен текст. Толкова абстрактен и магичен, а в същото време толкова актуален, належащ, запълващ огромна пропаст от мълчание за това какво правим с нашия свят, с нашата планета.
Историята в книгата се базира на един от най-старите митове в историята на човечеството – вечен, метафизичен, митологичен. Този дълбоко човешки роман, който Олга Токарчук поставя сред най-важните в своето творчество и вече се нарежда сред моите най-любими текстове от нея и в съвременната литература.

„Целият свят е скривалище, местата за криене са полетата, пещерите, горите и потоците, входовете и таванските помещения, подлезите и мазетата. Собствените гардероби, собствените дрехи; затварянето на клепачите. И докато човек бяга, дотогава е преследван.“

„Аз … зная как са направени хората отвътре – приличат на градове – изглеждат могъщи, широки, големи, но всъщност са крехки, слаби, състоят се само от дупки, от липси, от празни пространства … Цялата им основа е излята от страх, боят се от болката, от старостта и смъртта, боят се от времето и от собствения си мрак.“

„Единственото, което биха могли да видят, е как светът става по-огромен, как набъбва ри размерът му става все по-голям, ясно е, че е прекалено голям за човека.“

Браво за ICU за великолепната работа по българското издание, превода на Крум Крумов и за чудната корица на Таня Минчева.

Река в лабиринта. Мирослав Пенков

 

Река в лабиринта, Мирослав Пенков

Река в лабиринта, Мирослав Пенков

Наскоро излезе новият роман на Мирослав Пенков – Река в лабиринта и като фен на автора – зечетох го и бързичко го завърших.

Две основни сюжетни линии, силно преплетени, неотделими. Няколко главни героя, чиито съдби вълнуват, с противоречието си, с промените, с желанието все пак да останат човеци, дори в безчовечна среда. Ами, носим си още соц-а, ама в гадния му пласт, от който отърсването е трудно, а сливането му с мутренското време – лесно. Америка също е демитологизирана. Дунав е дом, макар и криещ зловещи тайни. Границите са размити, хората – оцеляват, момичетата се обезличават и продават, лошото сякаш лесно е заляло целия лабиринт, но, макар и трудно, накрая доброто побеждава.

Криминале, сериозен роман, динамичен за четене. Препоръчвам.

Прекрасна корица е изработил отново любимият Дамян Дамянов!

Романът ми го подари Светлето, благодаря за добрия избор!

Писах и за първата книга на Мирослав Пенков – На изток от запада, която много харесвам, често препоръчвам и хваля. Преди много години взех и интервю от Мирослав за Kafene.bg, още е онлайн и слагам линк (нищо, че излиза с друг автор интервюто).

Островът с плъховете. Ю Несбьо

IMG_1146

Кратко бягство в бъдещето с крими елементи типично в стила на Несбьо – това е Островът с плъховете.

Оригинален сюжет, доста преплетени линии, реализъм до болка, любопитни герои и ситуации. Хубаво четиво за уикенд, особено за любителите на жанра и автора. Препоръчвам.

Четох още от Несбьо и писах в блога за

Тази книга и доста други си купих от любимата ми Книжарница зад ъгъла.

Земното минало I. Трите тела. Лиу Цъсин

IMG_9008

В последните години изключително рядко ми се случва да препрочитам художествена литература. Но ето, че през 2020 съм прочела първата част на поредицата Земното минало – Трите тела на Лиу Цъсин, а отлагах доста да прочета и другите две части, затова реших да препрочета първата отново.

И уау! Еха и всички други позитивни възклицания за Трите тела!

Всъщност с този втори прочит видях книгата като философско размишление, брейнсторминг на автора с читателя и героите, главоблъсканица как да решим безизходицата, в която като човечество сме се поставили.

В романа има измислена яка завръзка – компютърна игра, чрез която навлизаме в концепцията за трите тела. Изумителните преплитания на „Смълчаната пролет“, изсичането на дърветата, концепцията за безредните епохи, границите на науката, появата на Коперник, Нютон, Айнщайн, залезът на човечеството, радистът, ситрите, софоните – гъдел за мисълта и изключително удоволствие за читателя.

 

Няколко кратки цитата за доказателство:

„според него научно-техническата революция представляваше патологична промяна в човешките общества – експлозивното развитие на технологиите щеше да доведе до …“ (стр. 92)

„по същия начин природата би могла да предостави вродено знание и на човечеството, включително такова за законите на Вселената. И щом не го е направила, сигурно си има прочина за това. Ако някога се разкрие и последната тайна на природата, ще може ли човечеството да продължи да съществува?“

„Има две възможни последствия от това: първо, земляните да изоставят всички илюзии и да се хвърлят в битка на живот и смърт; второ, обзето от отчаяние и ужас, обществото им да рухне. След внимателно проучване на информацията за земната цивилизация смятаме, че вероятността за второто е по-голяма.“

Оставям за любопитните един много як цитат за това защо не всички разбираме накъде върви човечеството – на страница 344 🙂

С голямо нетърпение минавам към втората част на трилогията и скоро ще пиша и за нея.

 

Китайският писател фантаст Лиу Цъсин (р. 1963 г.) е дете на Културната революция в Китай, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“, завършва хидроинженерство и работи това. Започва да пише през 80-те години на миналия век. Рекордьор по получени награди Галактика, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на Хюго, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата Артър Кларк за въображение в служба на обществото.

Великолепен превод на Стефан Русинов на никак не лек, доста специализиран на моменти текст.

Незаслужена корица … прилагам и английската й версия за сравнение

3body

Ако ви се чете нещо наистина предизвикателно, свързано с наука, с бъдеще, със смисъла – това е романът. Силно, силно препоръчвам. Да, 427 страници са, но вървят бързо. И смислено.

Вулкан. Елена Алексиева

Вулкан

Ехааа много ме грабна и впечатли романа Вулкан на Елена Алексиева.

Както и при другите романи на Елена Алексиева – философски, многопластов, изключително динамичен, но и забавен, комичен, искрен. Всяка глава от 18-те може да си е отделен разказ, има своите персонажи, свой стил и свой свят. И все пак заедно работят в едно и оформят драматичен, комичен, тъжен и доста реалистичен сюжет, който препуска, сякаш в различни орбити около Вулкан, който и съществува и не.

Много ме докоснаха и възрастният художник Клаус и неговата гледачка Магда, и пънкаря Сатан Пидропски и Афродита, Милена, мафиотите, които получиха толкова интересно развитие, журналистката, пазача, лудницата, пънк поезията, ученият в търсене на несъществуващото, Церовски. Плътни, земни, убедителни, самотни, уверено-неуверени, в динамика, в отстояване, в сблъсък, в живот. Майсторски преплетени.

Романът е едновременно фикция, но и хирургичен разрез на обществото ни с всички културни наслагвания от нееднозначната история на последните десетилетия в България.

„… бързо стигна до тънкото прозрение, че свободата не е нещо, за което ти плащат, а по-скоро ти плащаш за него. Само че не беше чак толкова забогатяла. Имаше си други, по-насъщни материални потребности.“

„Всички лъжат. Как после да оправяш света, когато той стои насреща ти и те лъже?“

„Пуснем ли тръбопровода българският селянин ще стане като руският олигарх – ще иска да се разхожда по света, да си купува острови, самолети, футболни клубове и прочее глезотии. И като може човекът – а той ще може! – що да не си купува? Стига с тия национални комплекси! Така и Европа ще дръпне покрай нас.“

Ох, великолепно го е написала, описала, хванала, компресирала и разказала човешки Елена Алексиева. Наистина Браво! И ви каня да го прочетете този роман – идеален е за уикенд четиво, за почивката, на плажа или в планината, в някое сгушено селце или в метрото на път за работа.

Люба Халева – корица – гледа те този Вулкан и не те оставя 🙂
Борис Минков – редактор. Браво и на целия екип на Жанет 45.

За друга книга на Елена Алексиева писах, и май съм я чела на същото място като тази – Свети Вълк.

Дар. Владимир Набоков

IMG_8144 Large

Романът на Владимир Набоков Дар ме почака, но това лято дойде ред да го захвана и ме очарова и изненада приятно.

Текстът е един безкраен лабиринт из света, мислите и „творчеството“ на героя Фьодор, който се заиграва със стихове, Пушкин, Гогол и като цяло с руската литература и с намигване към „дълбоката руска душа“ и мечтаната книга на Фьодор – Дар.

Това е и последният роман, който Набоков пише на руски език, писан 1935-37 в Берлин и завършен във Франция през 1937-ма.

„Съзнавам, че участието на толкова много руски музи в оркестрацията на романа го прави особено труден за превод. Мотото към него не е измислено. Стихотворението, което служи за епилог, пародира строфа от „Евгений Онегин“.“

„…бе поставена фруктиера с портокал и половина и съблазнително бурканче с българско кисело мляко…“

и специално намигане към стихотворението от стр. 335

Много любопитна корица на Люба Халева, чуден, вероятно никак не лесен превод на Пенка Кънева, браво на Лист за изданието.

Чудесно четиво – препоръчвам на всички фенове на Набоков и/или на руската литература.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

Забелязах, че не съм писала за Лолита, но май я четох доста преди да започна този блог. Може би е добре да препрочета … 🙂 И нея препоръчвам.

материалният живот. Марьорит Дюрас

IMG_8064 Large

Маргьорит Дюрас си е винаги предизвикателство за читателя, но и наслада, когато потъне човек в идеите и вижданията й. Така и със сборника материалният живот, книга с кратки автобиографични и есеистични текстове, както и разкази, които Дюрас разказва пред Жером Божур през 1987 г., а после заедно редактират.

Маргьорит Дюрас смело, открито и дори безпощадно говори за приятелството, снобите, алкохолизма, жената любовница, майчинството, Пруст, писането, за писането когато си жена,

„Думата „дами“ няма да ви говори нищо, ако не познавате тези от Ламанша. През лятото те съграждат отново Европа благодарение на своите приятелски мрежи, срещи, светски и дипломатически връзки, виенски и парижки балове, жертвите от Аушвиц, изгнанието.“

„Има жени, които изхвърлят. Аз много изхвърлям.
В продължение на петнадесет години изхвърлях ръкописите си веднага след публикуването на книгата. Ако се попитам защо, мисля, че го правех, за да излича престъплението, да го обезценя в собствените си очи, да „ми бъде по-лесно“ в собствената ми среда, да пристъпя непристойността да пишеш, когато си жена …“

„Нямах нужда да се труфя в красиви дрехи, защото бях писателка. Тези неща са валидни дори отпреди писането. Мъжете харесват жените, които пишат. Те не го казват. Писателят е чужда страна.
Е, сега вече знаете всичко.“

„Тази книга няма нито начало, нито край, няма и среда. Доколкото няма книга без основание за съществуване, тази книга не е такава. Тя не е дневник, не е журналистически материал, а е извлечена от всекидневните събития. Да речем, че е прочитна книга“ – пише Дюрас в предговора към френското издание.

Софи Унг е художник на корицата, а преводът от френски – на Тодорка Минева, чудни са!

Писах още за Емили Л. от Дюрас, след четенето й в Читателския клуб на НБУ

Дъхът на ближните. Андонис Георгиу

IMG_7941 Large

Разказите от Дъхът на ближните на Андонис Георгиу почувствах много близки, в духа на сборника – дори усетих дъха им, физически, докоснаха ме, стояха с мен, напомняха ми значимостта на малките неща от деня, които правят живота – колкото голям, толкова и обикновен и истински.

Всички сме еднакви, сме, човеци сме. Усещаме се, усещаме докато животът тече, между нас, с нас, през нас. Животът в самота и животът с другите, тленни, чувствени, потни, маструбиращи, желаещи, насилващи, незадоволени, удовлетворени, мечтаещи, живи, мъртви, оставащи, забравени.

Много ми допада стила на Андонис Георгиу – лаконичен и обилстващ, не спестяващ, интимен, разкостващ, докосващ, запомнящ се. А темите – някак хем глобални, хем видяни от нашата си, балканска перспектива (без грам пошлост).

Благодаря на издателство ICU за това, че издават подобни книги на български език, браво на Ирена Алексиева за превода и на Стоян Атанасов за корицата.

Книгата получих като част от годишния ми абонамент към издателството.

Ресто. Бистра Величкова

IMG_6629

Сборникът разкази на Бистра Величкова Ресто ме намери и донесе куп спомени и размисли за близкото ни минало.

Някои от разказите се отнасят до една епоха, която не искаме и не обичаме да си спомняме – Прехода. С всичките му лъкатушения и противоречия – хем очаквания за демокрация, хем доста соц-блато.

Много ми харесаха разказите Преходът свърши и Ресто.

Има и разкази за тийн любов и таква, които продължават да търсят любовта след като тийн възрастта е отминала.

Искрени и носталгични са разказите, събрани в тази книга.

Автор на корицата е Надежда Костова. Леко ме заблуди, че епохата ще е по-ранна. Но открих чара й, след като прочетох разказите.

Великолепно издание, както всичко в поредицата Нова проза на Издателство ЕРГО.

Пепел в снега. Рута Сепетис

IMG_6627 Large

Пепел в снега на Рута Сепетис – очаквах този роман да ме развълнува и наистина – не успях да го оставя, докато не го прочетох и историята на Лина и семейството й от Каунас, Литва, екстрадирано от дома и отведено към Сибир и лагерите отвъд Северния полярен кръг през юни 1941 година ме потресе.

Признавам, макар да се интересувам от история и всичко около Втората световна война, знаех, но не в подробности за съдбата на хиляди хора от Литва, Латвия, Естония и Финландия. Романът разказва за безмерните жестокости на съветската власт (в текста обобщени под „НКВД“) към невинни хора, които са считани за заплаха за властта и с това – екстрадирани и безмилостно третирани до смърт.

За хората, които не познават от първо лице социализма / комунизма вероятно всичко описано звучи пресилено и страшно. Но знам, че макар наистина много страшно, всичко това е било истина. Дори вероятно въображението ни е бедно да си представим ужаса, изживян от невинните жертви на този човеконенавистен строй.

Много ми хареса и бележката от авторката в края на книгата.

От Рута Сепетис четох и „Сол при солта„, чиято история бе още по-смразяваща.