Ура за Кремена и семинара за хора, които пишат

71683610_10220003109013095_1347926042186088448_o

Кремена Димитрова е вълшебница, замесена с много и различни творчески занимания от това да организира кино фестивали, театрални и филмови задачи, книги, автори и все такива прекрасни неща. През февруари ще води креативно обучение за пишещи хора и за него си говорим тук 🙂

Кремена и семинар за хора, които пишат – една голяма творческа любов го е родила това, нали?
Нищо по-малко от любов! Най-хубаво е, когато искаш и имаш какво да дадеш, а ако то е плод на търсения и натрупвания, то нещата започват да приличат не на флирт, а на сериозни намерения.
Дръзнах да направя този семинар, въпреки, че в момента има свръх предлагане на всякакви курсове и творчески работилници, защото открих ниша, която стои незапълнена. А именно – информация, знание и опит да се работи с редактор, с издател, с пиар, с маркетинг-специалист.
Мнозина, които пишат не умеят да презентират своите текстове (и себе си) и те потъват в дълбоките и бездънни редакторски чекмеджета.
Има и такива, които пък още не са готови за издаване, а и не бива, те пък трябва да разберат , че има писане и писане. Едното е продукт, а другото – терапия. Понякога границата не трябва да бъде минавана.

Какво ще се случи на семинара?
Ще се забавляваме! Да, наистина! Мисля срещите ни да минават под формата на приятелски разговори, в които ще си споделяме и ще се учим един от друг. Моята работа е на агент-провокатор и на вдъхновител.
Когато натрупаме доверие, ще започнем и същинското учене, то има стройна програма в 12 стъпки, които гарантират, ако не друго, то поне достатъчно категорично ориентиране в дебрите на творчеството и книгоиздавнето.

Какво очакваш да научиш ти самата?
О, чудесен въпрос! Искам да науча какво вълнува пишещите като теми, като изказ, като стил. Какво ги кара да споделят написаното, и дали аз мога бъда акушер на техните рожби.

Основните бариери, които имат пишещите у нас, според теб?
Те нямат бариери при писане, по-скоро имат бариери при работа с редактор, което е неизбежно. В техните представи редакторът е сатрап, който идва да осакати гениалните им творби.
Явно не са срещанли правилният редактор.
Другат огромна грешка при пишещите е да признаят пред себе си, че пишат за удоволствие и самоизява, а не за публикуване. Социалните мрежи дадохда фалшиво самочувствие, че всеки който пише яко статуси, става за писател.

Къде е творчески средата ни, литературната, у нас днес?
Тя е като едно зверче от пластелин – моделира се според модата и тенденциите . И в зависимост от това какво се случва в обществото ни. Тя е като огледало.

Теб самата кое те вдъхновява и прави винаги толкова лъчезарна и засмяна?
Хаха. Така ли ме виждаш? Ето, че и аз съм огледало, значи ще съм добър учител! Ти се отансяш към мен така и аз така ти отвъщам.
Мен ме вдъхновяват миговете на емпатия, споделеност, поетичното отношение към живота и света, детското любопитство, пълнотата на преживяванията и случванията и хората, които се развиват интегрално, без да си поставят граници и да влизат в клишета и очаквания.
🙂

–-

От мен успех на Кремена и пишещите! Следващият път ми се ще и аз да се присъединя 🙂

Някой си господин Пекелни. Франсоа-Анри Дезерабл

IMG_6558

Истински фен на Ромен Гари само може да напише подобен роман и Франсоа-Анри Дезерабл, както и хората от издателство Аквариус явно са такива. Не, романът не е само за фенове на Ромен Гари, но именно и само големите фенове на този изумителен писател могат да оценят в дълбочина романа Някой си господин Пекелни.

Роман за любителите на литературата. Детективски роман. Философски роман. Минало и настояще, литературна фикция и реалност, войната и мира се смесват в забавна и симпатична история за ценители. Роман за влюбеността в литературата, в историите и това колко са важни за живота на всеки от нас.

„В крайна сметка, ако на писателя му харесва да мисли, че в своята област е наистина всемогъщ, че единствената движеща сила е неговата чиста, неизменна свободна воля, в името на какво да го лишим от това удоволствие? Защо да не го оставим да живее с илюзиите си? Трябва ли наистина да му кажем, че всъщност сюжетът избира писателя в много по-голяма степен, отколкото той – сюжета си.“

„беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята.“

О, за малко да забравя – на улица „Голяма Погулянка“ 16 във Вилно живееше господин Пекелни.

Вася, благодаря ти, че сподели!

Синът на управителя на сиропиталището. Адам Джонсън

IMG_6344

 

Синът на управителя на сиропиталището на Адам Джонсън, с награда Пулицър за литература 2013 – роман, в който потънах за дълго – и по време на четенето, и дълго след това.

Ясно е, че история за, от Северна Корея няма как да е лека. И да, самата история е изумителна, а същевременно много приказна. Жестока и нежна. Лъкатушеща и все пак с очакван край. От скромната ми камбанария звучи и много достоверно, макар за това експертите да имат своя версия.

Докато четях, както правя винаги с четиво, което ме вълнува, споделях активно за романа с близки и приятели. Много хора не бяха изумени от жестокостите, за които се разказва. Звучаха им очаквано. За мен всичко в този роман бе неочаквано. Дълбочината на реализма наистина граничи със сюрреализъм, с което го прави още по-искрен.

В много силни размисли ме отнесе Синът на управителя на сиропиталището. За свободата, несвободата, границите им, приемането им. За възможното и невъзможното. Да, за човешкия дух, за който толкова много е писано, за изпитанията, но тук, в обкръжението на тотално нямане и тотален контрол всичко това придобива съвсем други измерения.

„Акулите с отрязани перки поне бяха виждали дъното на океана и утехата им беше, че знаят точно накъде пропадат.“

„От мен да знаеш – геройството е лесно, трудното е да бъдеш герой.“

„основно правило на добрите граждани: Въздържай се от бъдещето!“

„В Затвор 33 човек лека-полека се разделя с всичко – най-напред с утрешните дни и онова, което идва след тях. После изчезва миналото ти … Преди да изгуби себе си човек забравя другите, всички, които някога е познавал …“

Някъде към средата има един много силен разговор за свободата между Джун До и Уанда. Да се счита, че е цитиран и той тук.

Браво на издателството, браво и за превода и корицата.

Силно препоръчвам този роман на всички любители на съвременна литература.

Спасимире, благодаря ти, чудесен подарък!

Остайница. Рене Карабаш

3_1523949430

Остайница на Рене Карабаш – толкова се радвам, че го има този роман. Разтърсващ. Интимен. Смел.

Кануна, който още е на власт в някои селца в Албания. (за още по темата – Посърналият април на Исмаил Кадаре)

Кануна, както много други неща, предопределя съдбата на хората. Но не и когато хората са силни и имат смелостта да избират своята съдба. За да получи една жена свободата си, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Героинята на Рене Карабаш е такава. Затова става остайница.

Не, Остайница не е любовен роман, въпреки интимните сцени. Не, Остайница не е и политически роман, нито бунтарски. Това е роман за изборите, които правим. За отстояването на мечтите ни и правото на любов. За правото да избираме съдбата си. За правото на любов.

Толкова ме плени Остайница, че след като изчетох на хартия изслушах и аудио версията, във великолепен прочит на Петя Абаджиева. Браво и за корицата. И за всичко в този роман – благодаря!

„По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината да скочат в реката, да избягат или да убият.“

Препоръчвам. И очаквам нови книги от авторката.

Поразените. Теодора Димова

IMG_6061

Повече от ясно е, най-малкото заглавието го издава, Поразените на Теодора Димова не е никак лесна книга. Очаквах я. Опитвах да не чета нищо за нея, преди да прочета самата книга, за да не се повлияя. Много ме вълнува времето, което Теодора Димова описва – дните, месеците, годините веднага след 9-ти септември 44 година. Безвремието на безчовечието. Безчинствата на „народната власт“, обезличаването на нацията, поразяването …

За всеки, който таи и най-малка носталгия по това време или мисли, че то е било добро за хората или България романът Поразените е силно отрезвяващ. Не са спестени детайли, не са прикрити чувства. Болка, не толкова физическа, дълбока болка струи от всяка страница и всеки ред …

Вярвам, че изкуството лекува. Дано тази дълбока рана, която стои в обществото ни, бъде поне малко излекувана от този роман.

И да, вярвам, че книги като Поразените следва да се изучават в училище.

Писах и за:
Влакът за Емаус на Теодора Димова
Майките на Теодора Димова
и силно препоръчвам!

Нощ. Камелия Кучер

Нощ, Камелия Кучер

Нощ, Камелия Кучер

Бях много боязливо любопитна да прочета втората книга на Камелия Кучер – Нощ. След Дом, която много харесах, очаквах още от авторката. Затова и се сдобих бързо с книгата, щом излезе, но дълго не посягах към нея, оставих я да отлежи месец-два на нпщното ми шкафче.

Отново авторката подбира за сцена на романа си място различно от България. В Дом действието се развиваше във Франция. В Нощ – в Италия. Времето е от Втората световна до към днешни дни. Отново има голяма любов и силно страдание при загубата й.

“ … леко измършавели, защото войната ни краде от храната, детството, че и живота …“

“ … двамата сме приятели, откакто се помним, а тези приятели се помнят цял живот.“

„Не можеш да водиш битка с безсилието.“

„Никоя прошка не е толкова силна, колкото тази, която можеш да дадеш на себе си.“

„За всяко минало си има място. Там, където избереш да го поставиш.“

Виторио е хлапашки влюбен в Ева. Гледа я с далекогледа си, докато тя чете или свири на цигулката си. По-късно разбираме, че тя е знаела за това … Децата и войната, войната и непорастването, любовта като порастване.

Ако още не сте чели Камелия Кучер препоръчвам да започнете с Дом.

Писах за Дом по-рано тук.

Биографията на Леонардо да Винчи на Уолтър Айзаксън

34684622._SY475_

Да, наваксвам с биографиите, особено написани от Уолтър Айзаксън – много ми харесват. Особена радост ми достави да чуя, след тази на Айнщайн, биографията на друг гений – Леондардо да Винчи.

Щура глава е бил Леонардо. Толкова талантлив, толкова многопосочен в любопитството си и неуморен, забавен, ексцентричен, многопластов, а с всичко това – и вечен.

Едно пътуване във времето и през живота на този неземен човек.

Ето и малко цитати за доказателство:

Vision without execution is hallucination. .. Skill without imagination is barren. Leonardo [da Vinci] knew how to marry observation and imagination, which made him history’s consummate innovator.

Above all, Leonardo’s relentless curiosity and experimentation should remind us of the importance of instilling, in both ourselves and our children, not just received knowledge but a willingness to question it—to be imaginative and, like talented misfits and rebels in any era, to think different.
Мen who desire nothing but material riches and are absolutely devoid of the desire for wisdom, which is the sustenance and truly dependable wealth of the mind.
Leonardo had almost no schooling and could barely read Latin or do long division. His genius was of the type we can understand, even take lessons from. It was based on skills we can aspire to improve in ourselves, such as curiosity and intense observation. He had an imagination so excitable that it flirted with the edges of fantasy, which is also something we can try to preserve in ourselves and indulge in our children.
Да, може би вече става ясно – силно препоръчвам тази книга. Идеална за четене и вдъхновение по всяко време. Чуден подарък за приятели, подрастващи, колеги и семейството.
Има я преведена и издадена и на български език.

Биографията на Айнщайн на Уолтър Айзаксън / Einstein: His Life and Universe

51M5QdLf+9L._SX330_BO1,204,203,200_

Биографията на Айнщайн на Уолтър Айзаксън ме върна към един поизоставен от мен жанр, който в периода на подрастване ми бе любим – биографиите на знаменитости. Книгата не е нова. Откривам, че е издадена на българси език 2009-та. При мен достигна в аудио формат на английски език тази есен и си признавам, че силно ме очарова.

Очарователно е да се докоснеш до биографията на толкова значима, екстравагантна и чаровна личност като тази на Айнщайн. С всички лъкатушения на съдбата му, превратности, изпитания, успехи и слава. Времената, в които Айнщайн живее също са доста съдбовни за целия свят и това пътешествие допълнително дава много.

Освен гений – физик, който поставя основата на науката днес, Айнщайн е и изключително интересен мислител и човек. Изумително е как велики открития идват в толкова сложно, противоречиво и тръдно време. Как науката намира своите пътища без значение от фона, на който се развиват събитията.

Айнщайн е и от големите пацифисти. С това допълнително печели моите симпатии.

В доказателство и няколко цитата:

The value of a college education is not the learning of many facts but the training of the mind to think.

Politics is for the present, while our equations are for eternity.

If we want to resist the powers that threaten to suppress intellectual and individual freedom, we must be clear what is at stake. Without such freedom there would have been no Shakespeare, no Goethe, no Newton, no Faraday, no Pasteur, no Lister.
Freedom is a foundation for creativity.

Walter Isaacson, Einstein: His Life and Universe

Книгата е написана превъзходно. В аудио формата й я слушах в прочит на Едуард Херман – великолепно изживяване. Силно препоръчвам.

Сливовиц. Катерина Хапсали

IMG_4436

Не съм си мислила доскоро, че ще ми се случи – но ето. Сливовиц на Катерина Хапсали е първата книга, която започнах на хартия, а довърших в аудио формат, прочетена от Койна Русева. Нямах време, а исках да я изчета. Изчетох / изслушах я на един дъх.

Първо за романа. Хареса ми. Вероятно ме свари в такава кондиция. Балкански, на моменти суров, на моменти романтичен, на моменти ежедневен, на моменти забавен. Роман за днешния ден, за отчуждението, за забързания живот, за самотата, за рода и корените.

За книгата. Мнооого хубава корица. Наистина. Точно за този текст. Точно с това лице и тези корени. Точно в този цвят. Тя първо ме грабна. На Дамян Дамянов е.

За аудиокнигата. Да, чете я Койна Русева. Знам, че е име голямо. Текстът й приляга. И сега звучи гласът й в ушите ми. Мисля, че това нейно изчитане променя текста. И да, вероятно следващата й аудио книга ще е по-добре.

 

Свети вълк. Елена Алексиева

IMG_3436

Свети вълк на Елена Алексиева. Дълбоки, дълбоки води, изключително любопитен, актуален, тъжен, тъмен, философски прочит на епохата ни. Еклектичен, многопластов роман. Изумена съм. Искрено се възхищавам на Елена Алексиева за подхода, прочита, смелостта да разкаже за нашето време по този нетрадиционен, смазващ начин, като с това все пак успява да запази светлината, която има въпреки мрака, живота, въпреки смъртта, тържеството на човешкото в нечовешки времена, дори под кожата на вълк.

Учени от БАН, мини под земята, хора, които не знаят как да обичат, как да плачат, ромски ритуали с веселие и танци, влак, смисъл без търсене, радост без богатства, пренареждане на света, поп, който не е поп, тъмнина, светлина, още. Мъдрост, носена и споделена от обикновени хора, закодирана в тях. Контрасти.

„Нямаше представа, че е толкова уморително да държиш живота си в ръце.“

„Беше му станало тежко от толкова безнадеждност.“

„Той не беше лош човек, а само покварен от обстоятелствата.“

„Не можем да вземем повече, отколкото можем да носим.“

„Той не плачеше, не знаеше как.“

„Мирише на истинския живот, помисли си пътникът и разбра, че точно оттам идва радостта му.“

„Земята не можеше повече да търпи. Тя махаше от себе си всичко излишно. И прибираше хората обратно в недрата си, понеже се срамуваше от тях, а нямаше къде другаде да ги дене.“

Трябва да се прочете.

Великолепна Елена Алексиева. Чудесна корица на Кирил Златков. Браво на Факел експрес.