Да мечтаеш отвъд. Александър Ненов

IMG_7677

Лелеее много ме усмихна тази книга! Пързо, защото познавам Алекс Ненов от години, но никак не само заради това! Разказ след разказ, забава и замисляне, ръка за ръка – чудесен съвременен текст, написан с ерудиция, тънко чувство за хумор, без граници на въображението, с голяма доза сарказъм към днешния ден и претенциите на хората и обществото ни като цяло, ама без да е излишно назидателно. Плюс един оптимизъм и жизнеутвържване блика, точно толкова, колкото обещава заглавието. И бъдещето, толкова светло, колкото още някак не можем всички ние да си го представим днес.

Мнооого ми хареса, искрено! От първия разказ, та до последния. Браво Алекс!

Чудесна корица, в допълнение на симпатичните текстове. Хубаво за Деница Трифонова.

И браво за Изток-Запад!

Препоръчвам.

Слънчева буря. Оса Ларшон

IMG_7222

Ясно е вече, че ставам фен на скандинавската вълна криминални автори и като така ми бе много приятно да се запозная и с дебютния роман на шведската писателка Оса Ларшон – „Слънчева буря“.

Сюжетът е напрегнат, ясно е – като за криминален роман. В центъра му е убийството на пастор от църква в малко градче. А адвокатката Ребека Мартинсон се оказва въвлечена в случая. Това я връща в младежките й години и дълбоко забравени тайни.

Северното сияние е фон, наред с големия студ и заплетените човешки съдби.

Ще се оглеждам за следващите романи на Оса Ларшон.

Още за романа в Kafene.bg

Ура за Анди и Колежа “Адам Смит”!

ua_12_Andy

Анди Стойчев е ръководителят и „сърцето“ на Колежа „Адам Смит“. И защото е прекрасен, като човек и професионалист, а и защото Колежът е също такъв – нетрадиционен, приветлив, истински – реших, че е добра идея да ги представя тук – Анди и Колежа „Адам Смит“ 🙂

Разкажи малко за историята на Колежа „Адам Смит“ – кога и как те намери идеята и какво се промени през годините?
Започнахме през 1999-та. Предходната година Министерство на промишлеността закри своето обучаващо звено, което беше подготвяло управленски кадри няколко десетилетия. Семейството ми и преподавателският екип, с които от 1992-ра година бяхме създали изцяло нова програма, която тогава се наричаше “Бизнес колеж”, запретнахме ръкави – нямахме нищо друго – и решихме да продължим начисто. Идеята ни харесваше, бяхме вложили много в създаването и усъвършенстването на програмата. Нямаше да позволим да потъне в забвение. До 2004-та година работихме само като обучаваща организация, а програмата се наричаше “Училище по мениджмънт”. Нямахме формален лиценз, хората идваха при нас, заради това, което получаваха умовете им, не за диплома. Лицензирахме дейността през 2004-та година под името “Колеж по мениджмънт “Адам Смит”. Тогава, паралелно с редовната програма, направихме и първите си стъпки от прехода от кореспондентско към онлайн обучение. Някъде през цялото това време спряхме да броим годините. Използвахме всяка минута, за да се променяме. Ако нещо се случваше по същия начин, както и в предходния курс, ако съдържанието оставаше непроменено, ние недоволствахме. Философията ни беше простичка – светът се променя непрекъснато и ако не можем да го изпреварим, то трябва поне да тичаме достатъчно бързо, за да сме в крак с него.

Има доста консерватизъм и стереотипи в образованието – как ги разчупвате?
Някой беше казал (прости ми за клишето, но наистина не мога да си спомня кога и къде го чух), че стереотипите не са непременно неверни – те просто не включват всичко. Струва ми се, че усещането за консерватизъм идва от твърде удобното за защита “традицията трябва да се пази и продължава”. Съгласен съм, традициите са важно нещо. Но пазейки тях, не трябва да пазим себе си от промяната. Ние залагаме на промяната. И то не на самоцелната промяна, а на промяната, която ни подсказва развитието на науката. Следим всичко, което се случва в полето на изследователската дейност и иновациите в образованието. Скъпи и мащабни изследвания, които ние не можем да си позволим. Но можем да си позволим да се възползваме от свободния обмен на информация. Трябват само очи – да виждат и уши – да слушат.

Кои са най-големите предизвикателства пред това да се занимаваш с частно образование у нас?
Търпението пред бавните крачки. Парадоксално е, че светът се развива ужасно бързо, а в същото време някои неща се променят със скоростта на уморена костенурка. Усещането да знаеш, че можеш да раздаваш с шепи, да си отворил вратата широко и да гледаш как тълпата се движи към въжеиграчите и гълтачите на огън на площада, вместо към книгата и електронното знание. Устойчивостта пред осъзнаването, че е позволено да гребем от мъдростта и изобретенията на десетки хиляди от най-добрите в света, а не го правим. Но това са моите лични предизвикателства, моята лична тъга. Не се оплаквам. Ако правиш нещо с любов, не е трудно да изтупаш от рамо ежедневните предизвикателства, бюрокрацията, недомислиците… стига погледът да е нагоре.

Хралупата – разкажи ни повече за този нов проект на Колежа?
Хралупата е усещане за уют, място за отпечатъци, нашата онлайн платформа за учене. Тя не е просто софтуер, тя носи нашето ДНК. В нея можеш да се загубиш. В нея можеш да намериш себе си и своето място. “Адам Смит” е училище за предприемачи. За търсачи. Хралупата е тяхното място за намиране на неща. Удобна, с учебно съдържание, специално разработено от нас, с много интерактивности, задания, видеоклипове, забавни казуси.

Кой е поканен да се присъедини?
Нека заповядат онези, които са усетили в себе си тръпката на създаването, тръпката на намирането на решения. Ние не можем, а и не желаем, да моделираме службогонци. Можем да помогнем на усетилия себе си като предприемач да развие увереност, да разшири представата си за бизнеса, да познае – сред различните начини на правене на бизнес – своя.

Какво си пожелаваш?
Умът ми да бъде здрав достатъчно дълго, за да мога да направя още мъничко за онези, които имат нужда някой да направи нещо за тях.

Хайде! Бъдещи предприемачи и мениджъри – записването е още в ход на сайта на Колежа – https://www.adamsmith.bg/

Изчезването на слона. Харуки Мураками

IMG_7143

Мураками е мой любим автор. От най-любимите. Харесвам как пише. Харесвам как няма граници, изненадва, подсмихва се, гмурнат в дълбокото ежедневие. Сериозно не пропуска детайла. Още по-сериозно те замисля, завихря, засмуква, заиграва.

Изчезването на слона не прави изключение. Сборникът включва 17 разказа, кой от кой по-фантастични в пряк и преносен смисъл. Отново, както в много от книгите на Мураками, присъстват котки, джаз, в подробности описана храна, приготвяне на храна, консумация на храна. И ежедневие. На пръв поглед от най-сивото, непретенциозно и небрежно. На най-обикновени хора. Като теб и мен.

Не, няма да издам как изчезва слонът. Мистериозно, разбира се. Или какво правиш, когато срещнеш 100% идеалното момиче. Всеки да си го открие сам.

Да, като скици на (бъдещите му) романи са някои от разказите, което е още по-омайно.

250 страници истинска наслада. А след всеки разказ – нужда от силна доза въздух преди следващия.

И още от Мураками:
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Империя. Джеръми Паксман

IMG_6974

Историята на Британската империя в 380 страници, поднесена с чувство за хумор, без спестени детайли, по интересен и силно увлекателен начин. Не мислих, че е възможно, но Джеръми Паксман е истински майстор и Империя е книга, която си заслужава.

Как се създава и как просъществува най-голямата империя в световен мащаб? Столетия отнемат да се изгради, а само десетилетия да се срине. Величие, авантюризъм, трудни решения, смели мореплаватели … но и високата цена – съдбата на милиони и прекроен свят. Как е възможно да функционира подобна световна машина? Изключителен разказ за историята на Империята, която никак не малко засяга историята на човечеството.

„Тази система – разкош, граден върху нищета – можела да оцелява само благодарение на насилието.“

Тук мнооого познато ми звучи и някак, като бивша част от империя (хм, не една, две дори), виждам следи у много хора около себе си, на които сякаш е добре внушено каквото е било и за всички колониални населения на Британската империя: „… местното население били считани за мързеливи, наивни и некадърни …“

„Мотивите били комплексни – понякога от военно, понякога от търговско естество, задоволяване на алчност или научно любопитство, разпространяване на религия, освобождаване и потисничество, осигуряване на работна ръка и отърваване от излишни работници, … но водещата и най-властна подбуда за пътешествия и колонизация били парите.“

„… работата по управлението на колониите преминала от ръцете на колоритните строители на империята  в ръцете на скучните им наследници, за които, както правилно преценява Х. Дж. Уелс „империята и цивилизацията са просто нещо, което им се е случило, също както пресните марули се появяват през питомните зайци. Те не разбират как са ги получили, няма да знаят и как да ги запазят.““

Намерих доста прилики и аналогии с други империи, не само държавни, но и икономически. Много любопитни детайли разбрах. Хареса ми, че надникнах в различни краища на света и историята им.

Хм, за Тасмания, за която съвсем наскоро четох (и писах – Смъртта на речния водач) – и не само за там, ми бе много тъжно. За много от местата и личностите четох допълнително, за да си изясня. Завладяваща е книгата на Паксман. По-късно видях, че май има и сериал, ще потърся.

Вася, благодаря ти, че ми я препоръча и даде.
Ако не става ясно – много ми хареса. Препоръчвам.

Народна топка. Михал Вивег

IMG_6952

Продължавам серията разкошни романи, които ми се случват това лято с Народна топка на Михал Вивег. Авторът е достатъчно популярен за ценителите на съвременната европейска проза. Майстор е. Книгата е издадена на български още 2007 година. Беше ми хубаво да я прочета сега. Дължа го на Вася, която ми я препоръча и даде.

Първо си мислех, че романът ще ме захлупи в соц-а. Шепа съученици с техните случки от 80-те в Чехословакия. И до днес. Не, никак не е за соц-а книгата. За хората е, обикновени, истински, със съдбите им, с приятелството, което подкепя, с влюбванията и разделите, с тръдността да си себе си.

Съвсем естествено, книгата ме върна в моите тийн години, което си е силна носталгия по едни красиви, макар и бурни и доста противоречиви времена. Много земно и без излишни украсявания и парфюм, просто животът какъвто беше и е.

„- Оцелях. Оцелях от собствената си младост.

Отчасти това е негова собствена заслуга, отчасти имаше късмет. Не всеки успява да оцелее от младостта – тя върхлита нещастниците по ресторантите, по улиците, на абитуриентските срещи. Вижда ги по телевизията, чете статиите им във вестниците.“

„… това е един пубертетен роман за възрастни … За избитите. И за тези, които са намерили себе си в живота…“

„…да изпълниш живота с безответен копнеж, или да го пропилееш. И аз самият не съм наясно: понякога се чувствам като трагичен герой, друг път (по-често) – като герой от шесто продължение на някога успешна комедия за тийнейджъри.“

Много ме докосна Народна топка. Препоръчвам.

Загадката Анри Пик. Давид Фоенкинос

IMG_6933

Беше ми любопитно да се запозная с младия френски писател Давид Фоенкинос и неговия роман „Загадката Анри Пик„. Оказа се идеалното лятно четиво, забавно и леко. Написано с чувство за хумор и усмивка.

Загадъчният мотив, който завихря малкото френско градче с необикновена библиотека за върнатите от издателите произведения ми допадна. Всичко се върти около книгите – писани, неиздадени, издадени, около издателства и библиотеки. Има любовни сюжети. И средностатистическите житейски теми на обикновения човек. Разказани с лекота.

Лек спойл: Многото възможни развръзки до края (типично на книгите-загадки) не дават истинския отговор. И това ми хареса.

Мисля, че е добра книга за отпуск или уикенд 🙂

Смъртта на речния водач. Ричард Фланаган

 

IMG_6851

Нямаше как да подмина с безразличие новия роман, преведен на български език на вече любимия ми Ричард Фланаган. След „Тесният път към далечния север„, роман, който ме остави безмълвна и силно ме вълнува и до днес, „Смъртта на речния водач“ бе очакван и ме прикова също толкова силно.

Тасмания. Родината на Фланаган. Място, на другия край на света, за което знам/знаем толкова малко. А толкова красиво и истинско. Поразрових се в историята й докато четях романа. И ме хвана срам, за пореден път … от всичко, което европейците сме способни да направим, от „висотата“ на безумните си претенции.

Колкото и романът да е за Тасмания, красивата река Франклин, толкова е за силата на човешкия дух, за способността ни да живеем, да обичаме, да сме хора.

9781784702908_L

Който е чел Фланаган знае, че той е изумителен майстор на словото, с финес чертае от думи извивки като речни потоци, прескачащи и преплитащи се истории, вплетени с песни, мълчание, силни в слабостта си хора, невероятен детайл в описанието и на болката и на безсилието, и на невъзможно красивото и на естествената лекота на живота.

Аляж е приклещен между скалите на бушуващата река. В последните минути на живота си вижда сцени и хора от различни епохи, които все още живеят чрез него. Историята на Тасмания през животите на поколения. И много над това. Животът на всеки от нас. И мъдростта и лекотата, които идват с края му.

Изумителен роман, който ми донесе много. И безспорно затвърди мястото на Фланаган сред любимите ми автори.

„Тъжният извод е, че хората трябва да вярват в нещо, дори то да е лъжа.“

„… може би точно това най-много му харесва в спускането по Голямата вода. Това, че планините, реките и гората не му обръщат внимание. За тях той нито е част от тях, нито е нещо отделно не е нито добре дошъл, нито желан, не го обичат и не го мразят, не му завиждат, но и не го приемат със снизхождение, не го смятат нито за добър, нито за лош. Мнението им за него не е по-различно от това за някой паднал клон или за някое поточе. Той се чувства гол, без никакви нужди, без желания.“

Задължително след или преди този роман е да се прочете и „Тесният път към далечния север„.
И ще се оглеждам за още от този любим автор!

Изкушението да бъдеш щастлив. Лоренцо Мароне

IMG_6455

Много се забавлявах да чета „Изкушението да бъдеш щастлив“ на Лоренцо Мароне. (Сега, претенциозно ще прозвучи вероятно, но съвременната европейска проза е като цяло наслада.)

Нищо, че разказът е на старец (а рядко се пише за старци и те са в центъра на събитията), мнооого ведрост лъха измежду страниците! Доооста свежи неща минаваха през главата на Чезаре постоянно. И ме усмихваше от всяка страница. Плюс много ме замисляше. А това харесвам в книгите – да ме замислят. Усмихването идва бонус. Както и сълзите в края. Те са доказателство, че книгата си е струвала.

Ако обичаш книги с истории, то „Изкушението да бъдеш щастлив“ не е за теб. Не е като да няма история, но не тя е водещата. И да, сериозна е историята. Но ако обичаш книги с лежерни закачки, с много италианско настроение, с котка, с много свалки и с радостта от живота в най-малките му детайли – това е книга за теб.

Мда, някъде прочетох сравнение между „Изкушението да бъдеш щастлив“ и „Стогодишният старец, който …“, но не, книгите са различни, макар и двете да са за старчета, да са с голяма доза усмивка и мъдрост. Различни са. И носят различно усещане в края. Поне при мен.

Идеална корица от Дамян Дамянов! Перфектно пасва на текста.

„Ние вярваме, че животът никога не свършва и зад ъгъла винаги ни чака някоя новост, която ще промени всичко. То е нещо като надлъгване със самите себе си, така че да не се вживяваме много в провалите си, в пропилените си шансове, в изпуснатите си влакове.“

„… мечтите понякога се появяват на прага ти, но това става само ако си си направил труда да ги поканиш. Иначе може да бъдеш сигурен, че ще прекараш вечерта сам.“

„Мислим си, че нямаме нужда от никого, докато не забележим, че вече нямаме никого.“

„Ако още от дете не те научат да прегръщаш, после всичко става дяволски сложно.“

„За съжаление, животът ме научи, че никой никому не може да помогне. Спасяваме се сами, ако поискаме.“

„Учат ни на уравнения, стихотворения наизуст, имената на царе, но никой не ни обяснява как да се изправяме срещу страха си, как да приемаме разочарованията, откъде да намерим кураж, за да понесем болката.“

Идеално четиво. Препоръчвам.

Измислици. Хорхе Луис Борхес

IMG_6518

Дълбоки води. Истинска наслада. Колям кеф е четенето на Борхес. Кеф от чист вид.

Разчиствах книгите (два купа) от нощното ми шкафче и сред тях бе Измислици. Защото много харесвам Борхес. И ха – изненада – оказа се, че не съм писала тук за това съкровище. През изминалите дни препрочетох разказите от сборника „Измислици“ („Ficciones“) на големия Хорхе Луис Борхес.

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги … има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват и да предложиш някакво обобщение … По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“ казва Борхес в предговора към сборника „Градината с разклоняващи се пътеки“.

Ако кажа, че са философски, вероятно доста хора биха се отказали да четат. Та, не, не са филофоски, по-скоро са една голяма игра, интелектуална забава, търсене в изумителен лабиринт. Търсене в и на думите, смислите, книгите, човеците, световете, боговете.

Да, вероятно тези разкази не биха понесли на всеки. Защото лъкатушат и предизвикват мозъка от всеки ред. Може да ви се завие свят, т.е. вероятно ще ви се завие свят докато ги четете. И това ще е най-малкото, което ще ви сполети от разказите на Борхес в Измислици. Защото от големия детайл изведнъж зуумват в небивал мащаб. И така  – всеки разказ, всеки ред. Изумително доказателство, че въпреки хала, на който сме се докарали като човечество, има и противовес, другата крайност. Човек все пак остава мислещо, измислящо, сътворяващо същество.

Изграждането на немислимото е човешко, с лекота, поне така го вижда и разказва Борхес. Без граници, без клишета. Като в картина на Ешер, в която не знаеш вървейки нагоре дали не си някъде долу, всъщност. Уж познати сцени, истини изведнъж блясват в неочаквано нови цветове. Не, няма усещане за хаос, въпреки резките промени. Защото в световете, които Борхес строи за нас в писанията си, блика хармония и мир. Което е неочаквано. Носи мъдрост и спокойствие.

Та, ако не съм го казвала така явно и на висок глас, време е да поправя тази грешка – хора, Борхес, Хорхе Луис Борхес. За четене. И препрочитане. И после пак.