Случаят Кюри или чуден български детски филм по кината

128

Случаят Кюри – новият български детски игрален филм ми е много любим! Не, никак не е „типичният български филм“. Цветен, забавен, закачлив, с великолепна музика, свеж сценярий, прекрасни млади актьори! И режисьор Андрей Хадживасилев, който забърква тази голяма магия на киното без компромиси с качеството!

Тони ще става учен. Провежда сериозен научен експеримент с мишката Мария Кюри.

Рая ще става балерина и усилено репетира с приятелките си Лебедово езеро.

С голяма усмивка, много намигания и детска чистота филмът омагьосва и малки и големи.

За жалост големите кина не приемат лесно български филми, но още седмица из по-малките софийски кина (Дом на киното, Влайкова, G8) и в няколко града може да гледате Случаят Кюри. Не пропускайте!

Четвъртък от 11 в Дом на киното ще има и среща с екипа след проженцията. Заслужава си.

Сайтът на филма е тук http://thecuriecase.com/

А във фб може да намерите актуалната програма по градове, кина и часове

index

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

paskalevi_01

Още едина мила история от Мария Касимова-Моасе!

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата…Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин… До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”. “Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”. “Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка. “Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз. „Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!” В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.

Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия…

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Конкурс: Иновативни идеи за по-малко пластмаса в офиси и компании

32253603_2048653218483041_6434120038885621760_o

#СкъсайСПластмасата! Това гласи тазгодишното послание на Световния ден на околната среда, 5 юни.

По традиция Българската мрежа и компаниите членове отбелязват деня с редица колективни дейности.
Тази година основната ни инициатива е конкурс, в който служителите на компаниите ще предложат своите иновативни идеи и практики, насочени към намаляване употребата на пластмаса в офисната среда.

Компетентно жури в състав Тодор Бургуджиев, директор на ЕКОПАК България АД, Justine Toms, активист и блогър по темата за отпадъците и Огнян Траянов, управител на ТехноЛогика и председател на Мрежата, ще отличат трите най-интересни идеи.

Победителите ще бъдат наградени на официална церемония на 5 юни с любезното домакинство на Национален музей „Земята и хората“ – София

Иън Макюън. Изкупление

IMG_5110

Иън Макюън с Изкупление – шедьовър на шедьоврите, творчески връх на един забележително талантлив писател на днешния ден. Ако имах да прочета само един роман за тази година – бих избрала именно този.

Изумявам как стигам до този роман едва сега. Никой в приятелския ми кръг, сред четящите ми приятели, сред книжните блогъри, чиито съвети зачитам – никой не е подсказал за това съкровище! Като се поразрових не намерих повече от 1-2 ревюта на книгата на български … (тук намерих подходящо обяснение от Йордан Ефтимов: „Всеки, който е чел нещо от Макюън, може да предположи защо популяризирането му у нас закъснява толкова много. Въпреки криминалния характер на сюжетите му той е ужасно фин стилист за цървуланската българска публика. Не отхвърлям дори възможността езиковите му стратегии да се схванат погрешно като чиста проба старомодност.“)

Без да издавам подробности от сюжета (защото лично аз не го търся, когато чета ревюта за книги) ми се струва важно да споделя, че трите части, на които е разделен романът са силно контрастни и следват своеобразна динамика, която прави усещането от изчитането още по-приятно.

И ако кажа, че тук намерих вероятно най-човешката еротична сцена, плод на младежко влюбване, ще е така, но ще оставя силно грешно впечатление у вас за романа.

„Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти.“

Нека подскажа, че втората част не ме остави за миг именно защото темата за Втората световна война ме вълнува силно, а толкова покъртително детайлно разказана от първо лице история съм срещала наистина в малко произведения. И сълзите напираха сами, докато четях. Личен детайл – има нещо символично, че именно на 9 май завършвам романа и пиша този пост. Има много, много силни и мъдри думи в този текст!

„Цял ден наблюдавахме взаимно престъпленията си. Не си убил никого днес? А колко остави да умрат?

Майстор е, голям майстор и истински класик на днешния ден е Иън Макюън.

Вероятно на Ангел Игов никак не му е било леко с превода. Но по скромното ми мнение се е справил блестящо.

Корицата е твърде скромна за това брилянтно произведение. Дори подвеждаща и суха. В първите страници е подробно, дори силно детайлното описание на фонтана и то е далеч, ама наистина далеч от това на корицата.

Не, не съм гледала филма, но ще го направя.

А Изкупление силно препоръчвам.

 


Писах още за книгиа Иън Макюън: Законът за детето и Черните кучета

Иън Макюън. Законът за детето

IMG_4983

Ставам все по-голям фен на творчеството на Иън Макюън. Законът за детето е втората негова книга, която чета, след Черните кучета. И отново съм омаяна.

Фиона е съдя във Висшия лондонски съд. Делата, по които работи са винаги предизвикателни и интересни. Професионалният и личният път неизбежно се пресичат понякога, макар и неволно и тогава дори и най-големият професионалист рискува да сгреши.Интригуваща история за човечността, която не бива да губим дори в най-сложните ситуации. И за дълбоката следа, която оставя обществото по един или друг начин върху всеки от нас.

Книгата, освен за лично прекрасно изчитане е много подходящ подарък за четящи съвременна художествена литература юристи и граждански активисти.

Препоръчвам.

Ура за Андрей Хадживасилев и детския игрален филм Случаят Кюри

andy1

Андрей Хадживасилев е млад български филмов режисьор, който прави своя дебют с детския филм Случаят Кюри. Защото това е смело, защото е за пример и е вдъхновяващо – радвам се, че Андрей прие да поговорим по темата в това интервю.

Как реши да правиш детски филм?
Още като студент по кино, в едно от първите си интервюта по телевизията на въпрос какъв филм бих искал да реализирам ако не съм лимитиран от нищо, бях отговорил детски. Обичам децата и работата с тях и 10 години по-късно след този въпрос явно събрах нужния опит и кураж, за да направя детски игрален филм.

Как успяха децата да се превърнат в герои и актьори и справиха ли се?
Децата са най-добрите актьори, особено във възрастта им до 10г. Те са напълно освободени, не се притесняват от нищо (най-вече как изглеждат пред камера) и изпълняват ролята си максимално автентично ако им е харесала. А най-важното е, че целият екип се забавлява и по време на снимки не е никога скучно.

Кои бяха най-големите предизвикателства за теб в работата с тях?
За да се получи един детски филм хубав е нужно да се изберат правилните деца. Освен да са артистични и да отговарят на типажността за ролята си, трябва да има хубава химия помежду им.

И като цяло за филма – кой бе най-сложният момент и как го преодоля?
Филмовата продукция си е сложна работа като цяло, но най-притеснен бях за балетните сцени на Лебедово езеро. Деца на палци, танцуващи балетна постановка, трудна за зрели балерини си е предизвикателство за всички. Макар, че имам голям опит в музикалните форми, класиката изисква прецизност и съвършенство. Имах много репетиции и консултации с балетния ни хореограф Илина Агова. Също гледах доста балет в интернет. Надявам се да съм се справил добре!

Какво пожелаваш на зрителите?
Пожелавам им да гледат повече българско кино. „Случаят Кюри“ тръгва от 12 май на „Софийския фестивал на науката“ и от 18 май в кината… има какво да се види!

andy3

Посетете сайта на Случаят Кюри или дайте един фб лайк 🙂
И още едно интервю за това как се прави детски филм в Kafene.bg

Поздравления за целия екип на Случаят Кюри!
Успех, Андрей!

Иън Макюън. Черните кучета

IMG_4880

Черните кучета на Иън Макюън – скок в дълбоката литература. Текстът от корицата гласи „Роман за доброто и злото и за вечния философски въпрос за съществуването“, но всъщност романът е много, много повече и с това си признавам, каквото и да напиша ще е рамка, която ще му е тясна.

Това, което остана у мен е по-скоро двата светогледа – материалистичния и духовния. Макар да не е духовна книга, има доста дебел слой задълбочени разсъждения по темата. Мъдрост и смисъл, свобода и близост, търсене.

Историята на Джун и Бърнард минава през войната, която катализира разбиранията им за света и ги раздалечава, въпреки обичта помежду им. Политическите им разбирания, типични за младостта, поемат в противоположни посоки – тя избира личната свобода и заживява във френско планинско селце, а той преследва политическа кариера. Различни места и времена от живота им, преплетени с множество други малки истории около тях, с които романът и разсъжденията в него добиват плътност и устойчивост.

Любопитен личен детайл е, че изчетох романа в Берлин. А част от действието се развива в Берлин, с падането на Берлинската стена. Изумително. За всички, които имат спомен от този епохален ден – наистина не вярвахме, че ще се случи. А в книгата погледът е от мястото на събитието. Вълнуващо!

„Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата.“

„Нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани от живота, и да се радваме, че ги притежаваме.“

„… културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията“

„Човешката природа, човешкото сърце … в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията никога няма да намалеят. Моето лични малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Рабптата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си.“

Истински роман за ценители. Препоръчвам!

С голямо любопитство продължавам с още от големия Макюън!

Ю Несбьо. Жажда

IMG_4777

Жажда на Ю Несбьо – за любителите на модерното криминале и на Несбьо в частност тази история си е истински подарък. В типичния за автора стил и с прекрасния, неуморим, прозорлив Хари Хуле в центъра Жажда ни отвежда в многопластова история, динамично и модерно разказана, в която дори към средата да сте се досетили кой е убиецът, до край ви е интересно да прочетете развръзката.

Обемна, но се чете бързо. И все пак – серия зловещи убийства, човек не може трудно да я остави 🙂 Да, има вампиристки теории въвлечени, но вампири (за разочарование на някои с повече фокус по темата) – няма!

Разбира се отвъд сенките, капаните, психясалите учен и пациенти, кървавите убийства, желязната логика и други железни атрибути си намерих и други малки детайли, който правят и четенето и книгата допълнително привлекателна. Като например заигравката с Харуки Мураками и неговото бягане („За какво говоря, когато говоря за бягането“), Хари си разсъждава по книгата. В допълнение Хари тренира със свободни тежести (Уха!), както и Мона До, криминалната журналистка, която следи случая. В двата цитата по-долу още от забежките, които ме заиграха.

„Закачловността на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.“

„Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюкиза знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град.“

Хареса ми преводът на Ева Кънева. Корицата  на Живко Петров също ми допада.

Писах още за Хлебарките на Несбьо.

Ура за Хотница Car Boot Sale и Карън от книжарничката за книги на английски във Велико Търново

IMG_4608

Карън е симпатична, дейна, много усмихната и блага жена. Живее в България 10-тина години, избрала е Хотница, китно, широко село близо до Велико Търново. И за препитание открива ‘The Book Cave’- книжарничка за книги на английски език в града. А за всички в околността е сред инициаторите на Хотнишкия базар, който се провежда веднъж месечно от пролетта до есента вече също 10-тина години.

(На снимката Карън и щандът й за книги привличат и нашата банда деца, тръгваме с добри покупки)

Преди две седмици бе първият за годината Hotnitsa Car Boot Sale (снимките са от тогава). Със семейството ми и приятелите ни – голяма банда деца и възрастни, намерили чудото на това място, за поредна година бяхме и на базара. Срещнахме и се разговорихме с Карън. Поговорихме за нещата от живота, книгите (и тя чете в момента Homo Deus). Реших, че ще е интересно да споделим разговора си и тук. Благодаря й, че прие поканата!

Карън, как реши да се преместиш в България? Какво ти харесва тук най-много?
Оглеждахме се за място, което ще ни позволи да живеем живота си на по-бавна скорост и където можем да работим за себе си. В Обединеното Кралство има много хубави неща, но и скоростта на живот е забързана, скъпо е и пренаселено.
Преди да дойдем в България знаехме, че тук е по-евтин живота, а и цените на имотите са по-ниски и така дойдохме да огледаме.
Когато дойдохме открихме много хубав климат. Да зимно време е студено, но е и по-суха зимата от тази в UK, но лятото има много повече слънце и настина различни сезони. Открихме също, че хората на село са гостоприемни, имат дарба да откриват щастие в малките неща, имат чувство за хумор и уникална по свое му смелост.
Какво ни харесва тук … пространството около нас, възможността да имаме къща на село, животни, градина. Харесваме много и празниците и целият живот на селото. Не мисля, че сме по-малко заети, отколкото бяхме в UK, но това, което правим сами избираме да го правим.

Базарът на Хотница – Hotnitsa car boot sale – вече е традиция. Участваш в организацията му вече 10 години! Разкажи ни за това.
Базарът е отворен за всеки. Искаме от хората само да си донесат усмивки, да са мили един с друг и да не оставят боклук след себе си.
Мисля, че хората харесват това събитие. Повечето хора от селото идват и излагат неща за разпродажба – различни неща, ръчно работени, градински растения – цветя и зеленчуци, стари вещи.

(На снимката друго семейство англичани проават ръчно работени кукли, плетени динозаври, кактуси, човечета и децата с радост избират пъстри уникални играчки на наистина достъпни цени)
IMG_4612

Има доста чужденци, които живеят тук, нали?
Да, има хора от различни места, които живеят в Хотница. Имаме хора от Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, а също французи, холанци, белгийци, та дори руснаци.
Някои от тях са вече пенсионери и са тук, защото с пенсиите си могат да живеят по-добре, а други са тук, като нас, за да започнат свой бизнес или работят онлайн от дома си тук.

А твоята книжарница във Велико Търново? Четат ли хората днес? Избират ли да четат и на английски?
Книжарницата се казва ‘The Book Cave’ и отворихме през 2008 година и имаме само книги от UK. Да, хората още четат! Сред нашите клиенти имаме и англичани, но и български студенти, които избират да четат на английски език или го правят като част от обучението си, както и туристи, които предпочитат да четат на английски, вместо на български език. Студентите изглежда обичат да четат Тери Пратчет на английски, може би заради специфичния хумор, езиковите закачки не се превеждат лесно. Също доста търсени са „Игра на тронове“, „Хари Потър“ и „Игрите на глада“.

Какво би казала на читателите на моя блог?
Знам, че България има репутация на „бедно“ място, но тя е богата на много смислени неща. Уважението към семейството и традициите са силни тук, а това е нещо, което е изгубено на много места по света.
Надявам се с развитието на страната тя да успее да запази своята идентичност, да вземе добрите неща от Западния свят, но също да може да устои на изкушенито да възприеме идеята, че най-важното за човека е размера на баланса в банковата му сметка и неговия успех.

IMG_4611

Още за базара в Хотница, който можете да посетите всеки месец по един път – дати и подробности има тук.

Дайте един лайк и наминете за книга и до The Book Cave.

Ювал Харари. Homo Deus. Кратка история на утрешния ден.

410nNc5es2L._SX329_BO1,204,203,200_ Едва ли имаше по-подходящо време да дочета Homo Deus – кратка история на утрешния ден от Великденските почивни дни, особено след като по Коледа дочетох Sapiens. Е голяма наслада е да се четат тези книги и голяма радост да имаме Ювал Харари за наш съвременник и да можем да се докоснем до невероятните му съждения.

Отново изумително земно и разбираемо Ювал Хахари ни поднася разсъжденията си за утрешния ден на човечеството, солидно аргументирани със смели обобщения, детайлни връщания назад в човешката история, чудни истории от различни кътчета на планетата и факти, които като цяло човечеството по-скоро позабравя или удобно не иска да си спомни.

Отново предполагаемо всички религиозни фанатици, както и вероятно не малко политици и дори хората от големите корпорации не биха били щастливи да прочетат този научен текст. Защото неудобните истини за нас, хората, никак не са спестени.

Как човек завладява света и как дава смисъл на света? Към какво се стреми човек – да не гладува, да не боледува и да живее вечно – и колко постижимо е всичко това? Къде сме днес и как сме стигнали до тук като човечество? Книгата отговаря по един лек и забавен начин на всички тези сложни въпроси.

„Having raised humanity above the beasty level of survival struggles, we will now aim po upgrade humans into gods, and turn Homo Sapiens into Homo deus.“

„It took just a piece of bread to make a starving medieval peasant joyful. How do you bring joy to a bored, overpaid and overweight engineer?“

„For thousands of years history was full of technological, economic, social and political upheavals. Yet one thing remained constant: humanity itself.“

„In pursuit of health, happiness and power, humans will gradually change first one of their features and then another, and another, until they will no longer be humans.“

„…reaching out is not obtaining. History is often shaped by exaggerated hopes.“

„Studying history will not tell us what to choose, but at least it gives us more options.“

„Acknowledging our past achievements sends a message of hope and responsibility, encouraging us to make even greater efforts in the future.“

„The most common reaction of the human mind to achievement is not satisfaction, but carving for more.“

„The same technologies that can upgrade humans into gods might also make humans irrelevant.“

„You want to know how super-intelligent cyborgs might treat ordinary flesh-and-blood humans? Better start by investigating how humans treat their less intelligent animal cousins.“

„Instead of fearing asteroids we should fear ourselves.“

Дочувам, че в края на месеца излиза и на български език.
Както Сапиенс, така и Homo Deus са задължително четиво за всеки мислещ човек днес.