По силата на съдбата в Париж се оказахме малко след откриването на изложбата на Чихару Шиота The Soul Trembles в Grand Palais (11 декември 24 – 19 март 25).
Мисълта ми е още там, оплетена, опъната като цветна лента, напрегната, свързана, изживяваща, жива. Като работите на Чихару.
Първата е наречена Where are we going? и е още в предверието. Бели лодки, които висят от купола и се поклащат нежно от полъха на течението.
Продължава с In the hand.
Макар вече да съм пленена, нямам идея още колко и какво ме чака в следващите зали … и се оказвам в червено море от безкрайни нишки, оплетени около метални лодки в огромно помещение – Uncertain journey.
Няма как да опиша всичко, още по-малко – да се усети само от няколко снимки и реда, но публикувам само за да си напомня да следя изкуството й, както и да ви поканя да се огледате, ако наминавате тези месеци до Париж или в бъдеще, където Шиота показва работите си.
Това е композицията Inside-Outside – прозорци, които са били използвани, които авторката събира при събарянето на стари сгради в Източен Берлин (около 2009-та година).
Accumulation – Searching for the destination е последната, изумителна инсталация на авторката в тази изложба. Куфарите, които носят спомени и формират паметта. Шиота споделя, че е вдъхновена от паметниците и архивите от 80те години на миналия век на Кристиан Болтански.
Въображението ми е силно разтърсено и съм благодарна, че имах шанса да посетя тази изложба.
Споделям за коледните подаръци, вече по традиция, които избрах да направя за своите близки и приятели. Обикновено избирам подаръците през септември до ноември. Също през ноември рисувам и надписвам картичките. И още в първите дни на декември опаковам и изпращам 🙂
Този пост стои в чернова от 2-ри декември и се радвам, че на 23-ти успявам да го завърша, пък дано вдъхнови някого и за догодина дори. Споделям, защото си мисля, че може някой да се улесни и да хареса някоя от идеите.
Всички по-долу лично и силно препоръчвам, взимам за подаръци, а подарявам много, не само по Рождество и знам, че са супер-избор, поне за мен и моите приятели:
Познавам лично хората зад тези места, имам доверие в тях и виждам, че влагат много труд и сърце в това, което правят. Именно затова избирам да ги подкрепя.
О, да, всяка година купувам и от изработените от студентите в НБУ коледни украси – много якииии! Тази година бяха основно еленчета от стъкло.
За себе си, както всяка година, ще подаря дарение на скромни суми на няколко организации, в чиято дейност силно вярвам – Предай нататък, Розовата къща, Карин дом, НМД и ДоброТворилница в помощ на Фондация П.У.Л.С. – взех цяла банда Йода с коледни шапки за подарък и са наистина много якиии.
За себе си тази година подарих и още един супер подарък – една стихосбирка, която веднага стана моя любима. За нея благодаря на Георги Г., който ни отведе в любимата си книжарница в Париж и я намерих чакаща ме една бройка на 3-тия етаж. Но за нея ще пиша отделно.
Пожелавам на всички по-малко нерви, повече мир със себе си, така ще има и повече мир по света. А това пожелавам на всички ни – мир.
От Цвета Делчева четох „Реконструкция“, преди години (тогава правих и интервю, в Кафене е публикувано). Знаех, че ще прочета нещо още по-хубаво, и не се излъгах.
„Цяло тяло“ е роман, който поглежда към човешката съдба от перспективата на различните връзки. В трагичен пътен инцидент загива жена. Историята й виждаме през очите на жена-очевидец, на шофьор на автомобил в насрещното, на братовчеда, чичо й, актьор, братовчедка, приятелка от детството, по-голямата й сестра, зет, барман, асистент-режисьор на кастинга, съпруга, журналиста, племенничка, племенник, разследващ полицай, прокурор. Животът, разказан от толкова много ъгли, а всъщност един. Цял.
„Хората с въображение страдат повече.“
„Всеки от нас е и този, който би могъл да бъде.“
Романът се чете бързо. Не е лесен, но е хубав и мъдър. Поздравления за авторката!
Романът Злато на Крис Клийв бе идеалното четиво около Олимпиадата. Но книгата е разтърсваща и далеч не е само за Олимпиада, за спорт, за медали и победа. И като всяка книга на издателство ICU е изпипана от край до край – селекция, превод, корица, цялостно издание, да му е удоволствие на човек.
След Възпламеняване очаквам всяка книга на Крис Клийв с нетърпение. И имам високи очаквания. Не се излъгах и сега.
Романът е всъщност за живота като злато. За болката, при спорта, но и при любовта, при родителството. За отдадеността – и на спорта, но и на семейството. За това, че можеш да си най-обичаща майка и без да си износила и родила детето си. За отговорността да си човек.
„Можеш да бъдеш тъжен само ако си позволиш да свържеш точките; ако допуснеш разпръснатите моменти в своята съвкупност да очертаят някаква низходяща тенденция, от която да проявиш глупостта да извлечеш генерални изводи.“
„Един миг на болка няма как да бъде непоносим, освен ако не му позволиш да се свърже някак с миговете от двете му страни.“
„Единственото ми злато ще е животът й.“ Джак предлага сделка на Вселената, докато тече операция на дъщеря му.
Динамичен, до болка искрен роман, носещ няколко истории с много пластове. Четим, въпреки тежката тема. Краят е добър. Сякаш през цялото време като читател се молех да е такъв, но не очаквах да е такъв. И това ме изненада приятно.
Романът Цял един живот на Роберт Зееталер е сред любимите ми.
Целият живот, семпъл, истински, без драма, с приемане, със спокойствие, с мъка, изживян, преживян, отсъстващ, нещастлив, без обич, без чуждо присъствие, без другите, дори без нужда от други, пестелив, брутален, като лавина, която го помита, като Алпите, суров, безмълвен, като война, която идва и не знаеш от кои си, защото просто си.
Естествен, чист език, без ненужни думи.
“Просто с времето от човека остава все по-малко. От самото раждане започваш да губиш едно след друго: първо зъб, после всички зъби, първо един спомен, после цялата памет и така нататък, докато някой ден не остане нищо. После хвърлят каквото е останало от теб в една дупка и го заравят, и край”.
По покана на любезните домакини от ЕТЪРА – най-големият и интересен музей на открито у нас тази година бях част от церемонията по награждаване на най-добрите славянски музеи – Жива – Ziva Awards. Наградите за 2024-та се раздадоха за 10-ти път. Церемонията се състоя в Габрово, под патронажа на кмета на града.
Споделям списък с музеите-победители и номинирани, общо са над 20, които си заслужава да посетим.
The recipients of the Živa Awards 2024 are:
The Živa Award 2024 for the Best Slavic Museum was granted to the Regional Museum of History Ruse, Bulgaria.
The Živa Award for the Best Slavic Heritage Site was conferred on Bled Castle, Bled, Slovenia.
Honourable Mention for the promotion of the intangible cultural heritage was granted to the Museum of Bećarac, Pleternica, Croatia.
Five Živa Award 2024 Special Recognitions were awarded to:
Photo House Pelikan, Museum of Recent History Celje, Slovenia: for Sustainability.
Museum of Contemporary Art of Montenegro – MCAM, Podgorica, Montenegro: for Leadership and Team Efficiency.
Museum of Herzegovina in Trebinje, Bosnia and Hercegovina: for Visitors and Openness.
Radom Village Open Air Museum, Poland: for Creativity.
Museum of John Amos Comenius in Uhersky Brod, Czech Republic: for Storytelling.
Сговор на глупци на Джон Кенеди Тул е истинска класика, но от необичаен порядък. Хумор, сатира и забава бликат от всяка страница на този обемен роман, който се чете бързо и с лекота именно заради усмивките, които поражда. На места съм се смяла искрено с глас.
Критиката казва, че историята на Игнациус и останалите герои е ирония на съвременното американско общество. Писана е през 60-те години на миналия век. Но, към днешна дата, всъщност книгата е критика на цялото ни общество – глуповато, надменно, самовлюбено и засилено само към собствения си просперитет.
Колкото е смешно, толкова е и тъжно.
Тул не е жив, за да се радва на успеха на романа си. Дори не е ясно дали би се радвал на този успех. Но е сигурно, че доста се е забавлявал, докато го е писал. Книгата излиза години след смъртта му. А през 1981 писателят е удостоен за нея посмъртно с Пулицър.
Емблематична книга, препоръчвам.
Браво на ИК Лист за подбора, превода на Вениамин Младенов и мега яката корица на Емил Марков.
Някак неусетно се понатрупаха при мен около 25 години водене на лекции, семинари, преподаване основно на студенти бакалаври и магистри, но не малко и работа с ученици, млади хора, хора на златна възраст. И този опит ми се иска да споделям, може би малко по малко. Тук ще разкажа за нещата от грижата за градината, които пренасям и в преподаването. Не са малко. Ще обобщя основните седем.
В началото е семето.
Всичко започва с едно семе. Това семе може да попадне на камък, може да се окаже в саксия без вода, може да се окаже в плодородна почва и с малко грижи да се превърне в силно растение.
В учебната зала или класната стая е същото – тя е средата. Всяко създание носи своята сила, но дали и доколко ще я прояви зависи от средата. Тя може да го смаже, може и да му даде крила да полети.
Всички семена си приличат.
Да, на пръв поглед всички семена си приличат. Точно както студентите, които виждам за първи ден в залата, в началото на семестъра. Знам, че ще ме изненадат, ще ги опозная и ще ги различавам, че ще ги чуя и ако им дам мегдан – ще се изявят и ще разбера за талантите им, желанията и мечтите им. Ако продължим ще науча и за страховете, несигурността и объркаността им. А ако останем и след завършването им в контакт – ще видя успехите им и пълната им реализация.
И както са си приличали в началото – толкова ще са различни в края. И колкото по-рано проявят характер – толкова по-хубаво за цялата група, за общността, защото ще е по-колоритна и това ще е добре и за всеки поотделно.
Не е само нагоре.
Много често се заблуждаваме от това, което виждаме – над земята излиза крехко стебълце, което започва да цъфти. Но истината е, че за всяко растение това, което е под земята е еднакво важно с това, което е над земята. Корените, за които не мислим, дават сила, стабилност и дълъг живот на растението.
Същото е с учениците и студентите. Не винаги ще покажат на тест, изпит или в час всичко, което са научили. Не винаги ще могат да го изкажат, напишат, споделят. Това не значи, че не са научили, че не е попило знанието и някога в бъдеще няма да им даде сила, стабилност и успех.
Животът е силен – здравото семе си расте и без нас.
Най-хубавото в цялата работа е, че животът е много силен. Когато е здраво семето – то намира начин. И в живота и в университета е така.
Постоянство.
Градината иска постоянство. Само с едно поливане няма как да мине. Само с едно садене – може и да стане, но по-често не става.
Година с година не си прилича
Всеки сезон е различен – един е по-сух, друг с повече дъждове, трети донася някакви малки мушички или мана. Има и много силни сезони.
Същото е при преподаването – всеки випуск е различен. Очаквам с нетърпение да видя с какво ще ме изненада, какви ще са хората, с които ще се срещна, какви ще са стремежите им, любопитството им докъде ще се простира.
С любов
Най-важният урок от грижата за градината, който може да се отнесе към преподаването е този за любовта. Ако човек подхожда с любов, то естествено и без да е в тежест идва и загрижеността, любопитството, радостта.
За Преди кафето да изстине на Тошиказу Кавагучи научих от позитивен отзвук от приятел, споделен онлайн и доста се заинтригувах.
Книгата събира четири истории, развиващи се в едно японско кафене с името на неаполитанска песен. И, без никаква изненада, кафенето не е обикновено, а позволява при много стриктни правила да се пътува във времето. Както във всички истории с пътувания във времето и тук – пътуването реално нищо не може да промени. Но всъщност – променя. Променя мен, четящата. Защото всичко се случва само преди кафето да изстине.
Имаме малко време за важните неща. За това да си кажем „Обичам те“. За това да си простим. За това да се усмихваме по-често. За това да сме хора, приемащи и другите, и себе си.
Накрая си поплаках.
Освен мистиката, така специфична за японските истории, други характерни, очаквани и любопитни за мен елементи са детайлните описания на хората, а също на храната, особен акцент има винаги върху нея и с това историята някак се приземява и става още по-истинска.
Преводът от японски е на Маргарита Укагева, а Люба Халева е художник на корицата.
Чела съм няколко японски автора, сред фаворитите ми като цяло е Мураками (за доста от книгите му съм писала тук), както и отскоро Приказки от военни времена, сборник с разкази на съвременния японски писател Акиюки Носака, за която писах тук. Вече сред любимите ми японски автори е и Кавагучи.
Препоръчвам ви да я прочетете, преди кафето да изстине.
Тази година Мазето на Баба Васа представи изложбата
„Трябва село / It takes a village“
с участието на Бришти Алам, Минда Андрен, Марк Александър Демулан, Олег Фролов, Барбара Хайнц, Александър Джаксън Уайът, Фелим Макконигли, Андрю М Мецвински, Флавио Паласчиено, Софи Пьолцл, Нора Севериос, Аксел Щокбургер, Йохана Шарлоте Треде, Александра Вандерер
Освен в мазето …
…където ни чакаха книгите
Откриване в присъствието на всички автори, с Диджеи X-o-Lotl, Karine and DJ
Беше неочаквано, многобройно, красиво, различно, шарено, уютно
Гостите също
Изложбата бе на много места, не само в мазето
It takes a village
There you see the palm tree There is our village. There nests the Blind boghir’s young. Oh boghir, what do you eat? Pantha-rice, do you want? Pantha, I don’t eat Puti-fish, I don’t find If I do get one I eat them Gapush Gupush!
Translated from Bengali Khan Mohammed Moinuddin
Браво на всички замесени в проектите около Мазето на баба Васа в Шабла! Пожелавам повече неочаквано хубави прояви на повече малки местенца из скъпата ни Родина. Имаме нужда от това. И е хубаво, че се случва.
Follow
