Представянето на романа Clair de Lune – Лунна светлина

МартинХристов на представяне на романа Clair de Lune на Жюстин Томс, снимка Марина Банделюк

Мартин Христов на представяне на романа Clair de Lune на Жюстин Томс, снимка Марина Банделюк

На 10-ти май в бар Kanaal представихме моя роман Clair de Lune, над който работих последните 10-тина години (тук разказах повече за написването).

За мен бе щастие, че романа като книга и като представяне, направихме заедно с хора, с които имаме еднаква ценностна система, споделяме сходни възгледи към света и оптимизъм. Ще разкажа по малко за всеки.

Водещ на събитието бе Игор Дамянов, който внесе усмивки и чар, както само той си може. Игор е млад актьор, със свой собствен почерк, великолепен импровизатор и се радвам, че прие поканата ми и направи събитието лежерно и динамично.

Игор Дамянов на представянето на романа Clair de Lune

Игор Дамянов на представянето на романа Clair de Lune

 

В началото няколко думи сподели издателя Мартин Христов, под чиято редакция излиза книгата. Той разказа и за Издателство ЕРГО и порецидата Нова българска проза.

justine toms book-164

След него говориха последователно емоционално и с добри думи за написаното Юлия Берберян, Вартануш Топакбашиян, главен редактор на в-к Ереван, Мариана Мелнишка, автор и преводач. Откъс прочете Зорница София Попганчева.

justine toms book-172

Всичко това в готиния бар Kanaal – уютно се получи и мило.

justine toms book-179

Благодаря на всички, които споделиха с мен този важен ден.
И се надявам да пишете, след като прочетете романа.

justine toms book-183

Много хубав разговор за романа и от гледна точка на днешния ден се получи с Мария Мира Христова в „Нашия ден“ в БНР на 11 май 2022.

justine toms book-195

Писах още за създаването на романа – тук.

Ако още нямате романа Clair de Lune – тук:

Е-книга »
На хартия »

Ще се радвам да пишете с обратна връзка от романа.
Можете да оставите оценка и в Goodreads тук.

Герника. Войната. Пикасо.

Guernica (3820712635).jpg

Герника – вероятно една от най-разпознаваемите картини на великия Пикасо. Знаех историята на създаването й. Но наскоро, от подкаста на Duolingo на испански език, научих и подробности около заточението на картината и волята на автора й да се върне в родната си Испания едва когато тя е наистина демократична държава.

Времената са такива, че много хора предпочитат да мълчат, да не заемат позиция по случващото се в Украйна.Изумително е как хора на изкуството у нас, прехвалени музиканти, актьори, спортисти, предприемачи, които иначе доста обичат да се изказват за какво ли не – сега повечето от тях мълчат. Дори не само мълчат, а продължават да споделят лежерния си лайфслайл със снимки от Малдивите, луксозни хотели и обилна храна.

Иска ми се повече хора да научат за това как Пикасо създава и постъпва с Герника. И да заемат страна. Страната на мира и демокрацията. Незаемането на страна е съучастие с насилието.

Платното представлява виждането на Пикасо за бомбардировката от 26 април 1937 година на мирното баско селище Герника, което германските съюзници на Франко в Гражданската война сриват със земята. 70% от сградите на Герника са разрушени, 1600 души са загиналите, а над 800 са ранените. Да, това плашещо много прилича на случващото се в Украйна през 2022 – Мариопул, Буча …!

Пикасо използва черна, бяла и сива маслена боя, за да покаже ужаса на войната. Хората са разпокъсани. Болката е непоносима.

Пикасо завършва картината през юни 1937 година и тя е отнесена в Париж, където авторът е в изгнание. Две години по-късно Франко установява своята диктатура, което кара Пикасо да завещае волята си и пред адвокат – Герника да не се върне в Испания докато не се установи истинска демокрация.

През 1939 година Герника обикаля на няколко места в Европа, а след това потегля към Америка, като събраните средства от показването й са за испанските бежанци. Изложена в MoMA тя става сензация. Плановете са след САЩ Герника да се върне във Франция, но започва Втората световна война и тя остава в Ню Йорк.

Цели 44 години Герника не е в своята родна Испания, а в музея MoMA в Ню Йорк. Чака търпеливо.

Пикасо умира през април 1973 година във Франция, все още в изгнание. През 1975 година умира Франко. Демкорацията постепенно се завръща в Испания, съставена е нова конституция, провеждат се избори. Минава време докато адвокатите на Пикасо признаят, че в Испания наистина цари демокрация и разрешат преместването на Герника. Преговорите с испанското правителство започват през 1979 година.

8 септември 1981 година е последният ден, в който посетителите на MoMA могат да видят Герника. На следващия ден картината е внимателно демонтирана, пренесена със самолет и върната в родната й Испания. В родината й вече цари демокрация.

Герника е първата историческа картина, рисувана от хора, които правят собствената си история и осъзнават това. Една картина – огледало на света на ужасите и варварщината, от които хората трябва да се избавят“ пише Пиер Дакс. Висока е 3,5 метра и е дълга 7,8 метра (349 × 776 cm). Тя показва страданието на хора и животни, разрушени сгради без да показва непосредствената причина за това. Но от картината лъхат хаосът и насилието на войната и тя се превръща в символ на мира и антивоенните движения.

Пълната история на Герника е в Уикипедия и на български, все още без подробностите за изгнанието на картината.

Мисля си коя ли ще е новата Герника и защо хората не се научаваме от грешките … и докога ще позволяваме звярът в нас да надделява.

Ако знаете испански и английски може да чуете историята на Герника и пренасянето й обратно в Испания в подкаста на Duolingo тук.

Ура за Емил Ценов, BGTwitter и събраните пари за 8 стипендии за деца!

Емил Ценов

Емил Ценов

Емил Ценов живее в Австрия, където работи и преподава в областта на маркетинга. Емо е един от много активните в Twitter на български @GeneralMelchett и преди месец инициира нещо много любопитно, което събра много туитър внимание. Е, по-долу ви срещам с Емо и си говорим за BgTwitter и как се събраха 8 годишни стипендии за талантливи деца в нужда.

Колко души се отзоваха, включиха и каква е общата събрана до момента сума?
Набирането на сумата се осъществи в периода от 10 до 19 декември 2021. Включиха се 238 души, а събраната сума е 19 200 лева. Тя ще ни позволи да раздадем 8 годишни стипендии по 2400 лева всяка. Трябва да отбележа, че се включиха не само хора от Туитър, но и такива, които бяха разбрали за стипендията по други канали. Благодаря на всички, които подкрепиха проекта и ни дадоха мотивация да го реализираме.

Какво следва оттук нататък?
Вече събрахме координатите на дарителите от Туитър, смятаме да проведем видеосреща в началото на януари. На нея ще финализираме механизмите за кандидатстване, по които остават да се уточнят някои детайли. Очакванията са да отворим стипендиите за кандидатстване от началото на февруари и да приключим процеса до края на пролетната ваканция.

Ако някой сега научава за инициативата – би ли могъл да се включи?
Процесът на набиране на средства за тази година вече е приключил, но всеки би могъл да разпространява идеята по всички възможни канали за комуникация, когато кандидатстването бъде отворено в следващите месеци. Искаме да стигнем до възможно най-много семейства и да
помогнем на талантливи деца да се развиват.

Бъдещето на Стипендия BGTWITTER?
Гледам на сегашната инициатива по-скоро като на пилотен проект. В случай, че се окаже успешен и има подкрепата на много хора от общността, евентуално ще регистрираме фондация. Беше предложена и идея да не се ограничаваме само с подкрепа на деца, а да помислим и за такава на възрастни хора. На мен лично това много ми допада. Надявам се, че ще можем да надградим инициативата и да я развием.

Ами браво на Емо! Браво на тези 238 души, събрали само за 9 дена 19 200 лв! Очаквам продължението с нетърпение. И ще пиша пак, за да ви държа в течение.

Ако всичко това ви е любопитно – посетете сайта и научете още https://www.bgtwitter.com/

Ако още нямате акаунт в туитър – няма нужда да ви казвам какво да направите 🙂

Сайтът на Емо е тук https://tsenovbooks.com/ и скоро ще пиша за книгите му.

 

 

Ура за Вася Атанасова и работата й по книгата Блоговете умряха. Да живеят блоговете!

 

 

Screenshot 2021-11-19 at 12.17.31

Невероятната Вася Атанасова, приятел във всяка сложна ситуация, готова да помага, да се бори, да обяснява търпеливо, да изкопае цяла купчина корекции, да се усмихне и да каже пак „давай, давай!“ прие да е редактор на докторската ми дисертация и на книгата, която излезе от нея – Блоговете умряха. Да живеят блоговете!

Макар основната работа на Вася да е доцент в БАН и да се занимава със сложни науки по цял ден, в свободното си време да е сред най-дейните уикипедианци в България, тя отдели нощи и укенди да се занимава с този мой текст, да предлага, коментира, подчертава, задрасква, намисля подобрения и съм й тооооолкова благодарна за работата ни заедно и по този проект.

Е, около два месеца си разменяхме файлове и хартии, защото бяхме на различни места, но се чувахме често, понякога бързахме, понякога нямаше как да бързаме и все пак – успяхме!

С радост поговорихме с Вася за самата редакция и споделям с огромна благодарност.

Измъчи ли те много редакторската работа по книгата „Блоговете умряха! Да живеят блоговете!“?

Признавам си, имаше трудности. От една страна, книгата е базирана върху дисертационния ти труд в НБУ, а това е друг стил на писане, аудиторията е различна. За всички, които не знаят какво е дисертация: научният стил е по-сух, твърденията трябва да са по-предпазливи, а и в дисертацията постоянно трябва да се доказваш – че литературният ти обзор е изчерпателен, че целите на труда са постижими – и постигнати, че си указал коректно всички чужди приноси, че ти самият имаш оригинален принос към областта. Докторската степен е както първата научна, така е и последната образователна степен: ти все още си студент и трябва да си „знаеш мястото“. Дори и когато се казваш Жюстин Томс и си майстор в областта си, от когото всички наоколо са се учили, пак от дисертационния ти труд трябва да лъха чирашка скромност и свенливост. 🙂

В този смисъл, книгата доста се различава от дисертационния труд и това беше и една от целите на редакторската ми работа: между позоваванията на други автори, сред цитатите на интервюираните за книгата блогъри, трябваше да се чуе автентичният глас на Жюстин – като опитен уеб практик, като ментор, като хроникьор още от зората на българския уеб.

Тук дойде и вторият голям проблем, който трябваше разрешим. Текстът на книгата е обемен, бил е писан в рамките на сравнително дълъг интервал от време, и затова и доста аспекти трябваше да се актуализират. Част от изследванията беше важно да се повторят с днешна дата, изводите да се синхронизират, както и да се направят на още по-широка основа от изследвани блогове. Отделно се наложи да се проверят факти, имена, дати, цитати, линкове. Някои дискутирани блогове и онлайн източници на информация от първата чернова на текста се оказаха вече свалени и неподдържани от месеци, други – от години. А все пак книгата си поставя амбициозната цел да направи моментна снимка на състоянието на блоговете към края на 2021 година. Всичкото това пренаписване измъчи повече теб, отколкото мен. Мисля обаче, че си струваше усилието. 🙂

 

Кое беше най-забавното в целия процес?

Всички онези пъти, когато, връщайки файл с редакции, те питах „Сигурно вече ме мразиш?“ 🙂 Повечето пъти въпросът беше на шега, но имаше и 1-2 пъти, когато хранех известни подозрения.

Отделно от най-забавното, най-приятното в целия процес беше работата по Наръчника. Най-вихрената и интензивна част от книгата. Един излишен ред няма в Наръчника, всяка дума тежи на мястото си. Чиста полза, чисто удоволствие.

 

Колко редакции са „достатъчно“ редакции по един текст?

На „Блоговете…“ направихме две основни редакции, а някои части претърпяха и три. И то след като дисертационния труд, на който книгата се базира, също го бяхме гледали под лупа. Всеки път четеш с нови очи, всеки път правиш нови връзки и виждаш различни неща. Надявам се, освен мен, тази книга да има и други читатели, които са я чели по 2-3 пъти. 🙂

Но една книга е като брашнен чувал: колкото и да я тупаш, неминуемо ще изпаднат нови грешки. Малко се боя, че още с първия поглед на прясно отпечатаната книга, ще видя някоя… 🙂 Затова бързам да заявя и на теб, и на читателите: всички поправени грешки в книгата се дължат на теб, всички недовидени се дължат на мен. 🙂

 

Има ли правила в езика ни, които е време да се осъвременят?

Не съм лингвист и не е моя работа да изказвам мнение по въпроса, макар че намирам за нелогично да има правила, които във всеки пореден правописен речник се въртят като ветропоказател.

Много правила, които затрудняват масово хората, например правилото за пълния член, всъщност са много лесни за схващане и запомняне, но проблемът е, че в училище не се обясняват интуитивно и разбираемо и едва ли не е по-лесно да бъдат премахнати вместо да бъдат научени. Може би трябва да се осъвременят методите на преподаване: малко компютърна лингвистика още в училищния курс на обучение може да направи часовете по език по-интересни за днешните деца и ще им помогне да разберат по-добре връзките в езика и да си обяснят логиката и необходимостта от някои правила, които може би сега остават скрити за тях.


Е, самата Вася Атанасова също има блог, който макар да не списва редовно напоследък, е интересен и си струва да надзърнете – http://spiritia.net/

Вася, БЛАГОДАРЯ ти за всичко!

На всички ви пожелавам по един толкова верен приятел, който се втурва да помага във всяка ситуация.

Книгата ще е скоро готова. Издава я ROI Communication и я очаквам с нетърпение.

Законът на Мърфи наопаки. Борис Минчев

IMG_8330

При подреждането на библиотеката у дома по повод 1-ви ноември – Ден на народните будители, се върнах към много мои любими книги, такива, които искам да препрочета, други, които искам да имам.

Някои книги отделих за дарение на библиотеката на НБУ (професионалните дарявам редовно там), на Читалнята (художествената литература), където дарявам редовно поне няколко пъти годишно, както и няколко за училището на децата.

Подредих писаните от мен (в съавторство повечето) с благодарност – на отделен ред.

И така се зачетох в тази жълтата книга, която е само на Борис Минчев, но пък предговорът й, за моя чест – е от мен. След това Борис Минчев ме покани и следващите книги за оптимизма „Законът на Мърфи наопаки“ писахме заедно. И реших, че ми се иска да споделя и тук, макар да са книги, които отдавна са изчерпани. Не са нови. Но бяха нещо хубаво и си струва да се разкаже за тях.

Борис Минчев бе мой преподавател в Софийски Университет и дори при него бе моят първи университетски изпит – по обща психология. След като завърших някак се срещнаха пътищата ни и станахме приятели. Ето как се оказахме и съавтори в поредица книги за оптимизма – оптимизмът ни събра. Първата книга, с жълтата корица, Борис написа сам, т.е. събра, защото тя е сборник с много (стотици) оптимистични мисли.

В „Законът на Мърфи наопаки 2“ – „ново мощно оръжие срещу лошото настроение, негативната нагласа, черните мисли и песимизма“, отново Борис бе събрал много мъдри мисли за оптимизма. Допълнихме с интервюта, които направих тематично с Мая Новоселска, Проф. Биолчев и с Ники Кънчев.

Специалното от „Законът на Мърфи наопаки 3“, освен мислите за оптимизма, които чинно и старателно събираше и подреждаше Борис, бе серията интервюта, който направих в Софийския затвор. Издействахме да направя тези пет интервюта, беше и плашещо и любопитно. Мисля, че никога няма да забравя този момент от живота си.

Веселка Велинова направи много жива и забавна „Законът на Мърфи наопаки 4“, като илюстрира хубавите оптимистични мисли, които събрахме и подредихме с Борис.

Всички книги от поредицата издаде ИК Сиела. Кориците са на Любомир Пенов. След жълтата с черната котка намислихме и добавихме и едно бяло куче в допълнение.

Благодарна съм, че бях част от този оптимистичен проект! И съм благодарна за процеса по работа и на всички замесени.

Писах при началото на работата ни по „Законът на Мърфи 4 наопаки“ в блога – юли 2009-та е било 🙂

 

В какво вярва НЛП? Стоян Ставру

IMG_8149

Харесвам епизоците на подкаста Ratio – серията на Стоян Ставру Vox Nihili. Затова и щом мернах тази книга из стелажите с книги в библиотеката на НБУ, докато търсех друго, веднага я грабнах. И споделям с вас тук за и от нея.

Три основни презумпции:

„По-добре е да знаеш, отколкото да не знаеш“

„Действай, за да разбереш“

„Дай, за да получиш“

„Знанието не е предмет, който се дава, предава и взема. Знанието е състояние, което се постига. То не може да бъде нищо друго, освен лична отговорност на всеки един от нас.“

„Вярвам, че най-силното по своята интензивност удовлетворение е пряко свързано със съучастието ни в щастието на другите.“

„Когато си намерил това, което търсиш – изживей го, сподели го, радвай му се, поеми отговорността за него, отстоявай го.“

IMG_8150

Още презумпции:

базисни

„Картата не е територия.“

„Всичко в света съществува като система.“

оперативни

„Светът е дружелюбен.“

„Не можем да не общуваме.“

„Смисълът на общуването е в реакцията, която предизвиква.“

Още интересни концепции, които си записвам, за да си имам:

„незнанието е ресурс“

„саможертвата на изтритото“

„дали светът, в който могат да ни намерят, е светът, в който ни търсят другите?“

И още малко за „Всичко в света съществува като система“:

  • Системата се управлява от най-гъвкавия елемент в нея,
  • Всеки проблем има решение,
  • Пречките не се премахват, а се интегрират.
  • Няма безполезен опит.

„Въздействието върху част от системата се отразява върху цялата система.“

В допълнение на лаконичния, забавен и с това доста четим стил на автора, книгата е богато илюстрирана със симпатични карикатури, голяма част от които вероятно са авторски (не намерих указване по темата).

Много ми хареса как Стоян си е надписал дарението за университетската библиотека. И като цяло, че е дарил книгата. И че книгата изглеждаше четена. И препоръчвам да я прегледате и вие – лека и забавна, смислена и усмихната.

Ура за Алекс Марков и Моята България, видяна от високо

IMG_8041

Срещам ви днес с един от много усмихнатите и интересни хора, които познавам – Алекс Марков. В последните месеци Алекс обикаля постоянно България и я снима. Видеата публикува онлайн и това е една вдъхновяваща и много зареждаща продукция. Тук си говорим именно за сайта и проекта https://www.alexmarkov.eu/

Как дойде идеята за проекта Моята България?
Всъщност всичко започна през 2017-а година когато събрах смелост да си купя първият дрон. Беше по-скоро от любов към летенето, но с времето ме запали да снимам филми за красотата която ни заобикаля. В началото беше трудно, нямах опит, не можех да обработвам филмите, но с времето се понаучих. И натрупах над 1000 клипа в Ютюб канала ми https://www.youtube.com/user/ThePesho00/videos
Дълго време никой не гледаше „творбите“ (те първите не бяха и много за гледане 😉 ), но с времето започнаха да се събират хора който моите произведения ги забавляваха или поне ги гледаха 😉

Започвам да отговарям най-накрая на въпроса ти при това – това бяха два съвсем различни проекта – „Моята България“ е клип с избрани кадри от страната който дойде на базата на първите ми опити за компилации в стил най-доброто (изключително неуспешни 😉 )

Втората линия е картата – един съвсем различен проект идеята за който дойде от Ванката (Иван Георгиев) – идея която в началото отхвърля като твърде много труд на вятъра 😉 Но един ден, от скука пробвах да направя интерактивна карта с помощта на Гугъл карта – успях и започна къртовският труд по наливането на заснети места в картата, вкарване на заснетите клипове и снимки… отне доста време. Сега е доста по-лесно просто след всяко качено клипче, го добавям и в картата в съществуващо или ново място.
Следващата стъпка беше направата на сайта https://www.alexmarkov.eu/ използвах отдавна регистриран домейн и на две на три вкарах картата за да е по лесно да се споделя и ползва от хората, доста по-късно добавих и клипа „Моята България“  като събирателен образ, екстракт 😉

Имаш ли любими от тези кътчета на България или любими кадри?
Голяма част от любимите ми кадри са в клипа „Моята България“ но далеч не всички естествено. Има места който толкова много ми харесват, че ги посещавам десетки пъти – Беклемето например почти не пропускам да мина от там и да нямам път, но рядко го снимам, едно заради времето на връх планината и второ защото съм го снимал, снимал … 😉 Витоша естествено, защото ми е под носа и защото е приказно красива и огромно богатство за столицата!
Provadia rock monastery Shashkunite.mp4_snapshot_04.17.445

Познаваме ли България?
Аз открих за себе си, че съм се заблуждавал, че я познавал. Такава красота и разнообразие трудно се намират на такава сравнително малка територия!


Искрено се радвам на делото на Алекс и му желая от сърце успех!

Разгледайте задължително сайта и видеата му.

#ChristoJeanneClaude в Софийска градска художествена галерия и още

IMG_8003
Не успях да стигна до Париж този път. И не видях опакованата Арка.
Но я съпреживях през десетките репортажи на приятели, които я стигнаха, пипнаха, изживяха.

Но успях с изложбата в Софийска градска. И ви я споделям, защото още имате време да отидете.
До 7 ноември 2021.

IMG_7999

Не, не защото Кристо е българин. Защото сам е избягал и не е искал да се асоциира със страната си. Това няма никакво значение.

А защото, поне за мен, размахът на мисълта на всички проекти на Кристо и Жан Клод отива отвъд човешкото. И казва толкова много. За всички нас.

За стените, за границите, за мостовете. За суетата. За времето. За преходността ни. И не/значимостта ни.

И нищо, че са творени преди години. Днес имаме още повече нужда от тези творби и посланията им.

IMG_8001

Пред снимките на творбите на Кристо и Жан Клод останах безмълвна и погълната за дълго. Какво би е било да ги усети човек тези великани на живо …

И тук ще цитирам Петя (Димитрова), която сподели при вида на арката в Париж:
„изкуството е за каквото си искаме. именно за тая свобода е. нищо друго. то повече от това има ли.
да ни харесва, да не ни харесва, да ни вълнува, да ни вдъхновява, да ни възбужда, да ни отвращава, да ни провокира, да ни окрилява, да ни замисля, да ни кара да спрем да мислим.
и да дишаме. и да спрем да дишаме. и пак да дишаме. дълбоко. осъзнато.“

IMG_8002
„на мен ми става от тази гледка. от мисълта само. от целия процес. идея. мечта. подготовка. реализация. оргазъм.
масово освобождаване от хилядолетна фрустрация. тихо, кротко уж. ама категорично. пред целия свят.
дойдох на арт поклонение. а избухването е отвъд.“

В СГХГ има и филм за Кристо и Жан Клод. И стена с още снимки и творчески търсения.

До 7 ноември. Минете.

Ура за Коко Трейман и покана за Фотошкола Паралакс

Има хора от които можеш да учиш, да учиш, да учиш. Освен учители, те са задълбочени мислители, съвременни философи, творци, които умеят лаконично и тихо да бръкнат дълбоко в душата ти. Коко Трейман е от малкото такива, които имам щастието лично да познавам.

Николай Трейман за поредна година организира нещо много ценно и заслужаващо си – Фотошкола Паралакс, която стартира в началото на ноември.

Ето информация за Фотошкола Паралакс:
Девиз:
 „Научи за да видиш“, може би единствена сентенция преведена от български на латински, а не обратното.
Disce ut videas означава , че зад качествения образ стои сериозно познание, на което с удоволствие се посвещаваме.

Преподаватели:
проф.Цочо Бояджиев – изключителна многостранна личност, истинска радост е , че е влюбен точно във фотографията.
– доктор на изкуствоведските науки Катерина Гаджева – нейното задълбочено познание в областта на историята на фотографията превръща всяка тема в част от световното изобразително наследство.
Николай Трейман – потомствен фотограф с богат преподавателски и професионален опит.

Tази година темата е „Време и фотография“, като акцентът е активно снимане по предварително определени задачи. Въвеждащите лекции ще дадат насоките, по които всеки ще мисли и твори. Предвидени са пленери, работилници и т.н.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Начало: 8 ноември 18.30ч. Граф Игнатиев 70. Записването става след среща-разговор с Николай Трейман.
Контакт: treyman@abv.bg

10034_3

Още – на сайта на Фотошкола Паралакс http://www.paralaxphoto.com/

Ура за Разперени криле! И браво на екипа на КАЖИ

243924637_904390710179254_5145410846779857014_n

В събота от 10 на езерото Ариана има бягане 5 км – Бягане за животните. Каня ви на него – регистрацията е тук.

Но ако темата за животните ви вълнува – нека ви срещна със Светослав Чекелев, Координатор кампания „Разперени криле„, КАЖИ – Кампании и Активизъм за Животните в Индустрията.

Разкажете ни повече за кампанията „Разперени криле“? Кога стартира за България и каква подкрепа намирате до момента?

Името “Разперени криле” идва от там, че при клетъчното отглеждане кокошките, използвани от хората за производство на яйца, се държат в клетки, в които всяка птица разполага с място колкото лист А4 и за тях не е възможно да изпънат крилете си. В тясното пространство те нямат почти никаква свобода да се движат или да правят повечето от нещата, които са естествени за тях — да се протягат, да тичат, да се чистят с пясък или да ровят и кълват в земята. Крайната цел на кампанията е да се премахнат жестоките и ненужни клетки, защото вярваме, че никоя птица не заслужава да живее живот без да може дори да разпери криле.

Вдъхновихме се да стартираме “Разперени криле” след като станахме членове на Open Wing Alliance – глобална коалиция от организации, обединени в обща цел: да се прекрати насилието над кокошки и пилета по целия свят. Теорията на промяната конкретно за проблема с клетъчното отглеждане е, че информирайки потребителите, ние променяме нагласите им. → Виждайки нагласите на потребителите, компании от цял свят пoемат ангажименти да спрат да използват яйца от ферми с клетки. → Производителите на яйца съответно преминават към алтернативни методи, за да отговорят на търсенето. → Така фермите с клетки постепенно намаляват и това прави забраната на клетъчното отглеждане възможна. Видяхме, че това успешно се случва по света и започнахме да говорим за проблема в България през юни миналата година.

В началото се фокусирахме основно върху това да информираме хората за това каква е реалността зад яйцата, белязани с код започващ с цифрата 3 (за клетъчно отглеждане). Установихме, че голяма част от тях досега не са обръщали внимание при пазаруване или че изобщо не знаеха за значението на кодовете върху яйцата, но щом разберат колко са жестоки клетките почти всички реагират с възмущение. Към момента близо 11,000 български граждани са подписали петиция, в която обявяват, че се отказват да купуват яйца от ферми с клетки. Освен с обществото комуникираме и с компании, използващи яйца или яйчни продукти, защото смятаме, че те носят отговорността да се вслушат в исканията на потребителите и да предприемат действия, за да се задвижи промяната. Вече 30 компании от различни сектори у нас са приели политики за преминаване изцяло към яйца и яйчни продукти от алтернативни системи за отглеждане.

Може би да споделите малко от историята на движението по света?

Доколкото знам „cage-free“ (без клетки) движението започва в САЩ, където през 2015 г. McDonald’s поемат революционен ангажимент до 2025 г. да се снабдяват само с яйца и яйчни продукти от ферми с алтернативни системи, докато те представляват едва 6% от всички ферми в страната.Оттогава насам освен че стотици други компании в Северна Америка са поели ангажименти, в 9 американски щата клетъчното отглеждане на кокошки бива забранено. В резултат само за 5 години, броят на кокошките във ферми без клетки в страната се е увеличил над 4 пъти — от 6% през 2015 до над 26% през 2020 година. Това означава, че около 68 милиона птици няма да прекарат живота си в тесни клетки.

Движението се разраства и достига Южна Америка, Европа, Азия, Австралия и дори Африка. Към момента над 2 000 компании в цял свят от всички сектори, сред които са и най-големите световни производители на храни, вериги супермаркети и ресторанти, са поели ангажименти да спрат да се снабдяват с яйца от клетъчно отглеждане.

Защо е важно в обществото ни да има повече разбиране за проблема?

Мисля, че е важно да има повече разбиране за всички проблеми свързани с индустриалното животновъдство. Страданието на животните в индустрията е огромно, а същевременно е и най-прикрито. Вярвам, че всеки човек заслужава да бъде информиран за реалността, за да може пазарувайки мислено да проследи пътя на продуктите до супермаркета и да има възможността да направи съзнателен избор дали иска да подкрепя жестоки и вредящи на хората и природата практики или не.

243037460_903223190296006_2168403838216252444_n

Конкретно за проблема с клетките, в момента разликата в цената на едно яйце от клетъчно и подово отглеждане е около 2 стотинки, а за кокошката възможността да разпери криле предполагам, че няма цена. Въпреки че условията при алтернативните системи за отглеждане са далеч от прекрасни, признаването на естествените поведенчески нужди на кокошките и премахването на клетките е стъпка напред към един по-добър свят.

Вашата лична мотивация да участвате в организацията?

Участвайки в организацията имам възможността да допринасям за това хората да стават все по-информирани и загрижени за животните. Според мен никое същество не заслужава да живее живот изпълнен със страдание и вярвам, че ако всеки от нас започне да живее по-състрадателно, светът може да стане едно по-добре място за всички.

Кой и как е поканен да ви подкрепи?

Всеки потребител може да допринесе за промяната като спре да купува яйца с код 3, подпише петицията и по този начин отправи ясно послание към компаниите.

Ако пък сте част от компания и желаете Вашият бизнес да приеме политика за по-етично потребление на яйца и яйчни продукти, свържете се с нас на contact@razperenikrile.bg, за да Ви помогнем с насоки.


От сърце подкрепям КАЖИ и желая наистина по-малко страдание за всички животни. Ако ги подкрепяте – дайте по един лайк във фб, следвайте ги, доброволствайте, дарете им, подпишете петицията или елате да бягаме в събота.