Да, кой би си помислил, че именно в Прага ще се срещна с Музея на невинността на Орхан Памук, който бе открит преди няколко години в Истанбул.
Поради големия интерес експозицията ще остане още няколко месеца в DOX, чудесното пространство за модерно изкуство в Прага.
Снимки на бюрата, на които Памук е писал различните си произведения. За всяко прави различна подредба и си добавя различни предмети, които да му помагат в процеса на писане.
Нещо, което бях чела за Орхан Памук, но не бях виждала са неговите рисунки. Впечатляващо е как текст и рисунки вървят ръка за ръка при този любим творец.
Това е снимка на една от няколкото изложени тетрадки от ученическите години – текст и рисунка заедно.
Една и съща гледка – тази от прозореца му към Босфора в четири различни сезона.
И кадри от Музея на невинността.
Неочаквани, едновременно семпли, но и силно въздействащи. Тази инсталация е сред любимите ми.
И още малко работни тетрадки от писането на различни текстове.
Благодаря от сърце на Силвия и Бого, че ни заведоха!
Завършвам с цитат: „Да, в Истанбул съм светски човек – рече Ка. – Но в Германия съм чуждоземец, от когото никой не се интересува. Там се чувствам угнетен.“, Сняг, Орхан Памук
Ю Хуа в София! Еха! Благодарение на Литературни срещи 2025. Залата на Археологическия музей се пръскаше по шевовете. Водеща бе писателката Елена Алексиева, а преводът от китайски бе на преводача на книгите на Ю Хуа на български – Стефан Русинов. Идеална комбинация, която можехме да слушаме с часове.
Събота вечер, навън вали, а в залата влизат още и още хора.
Сред публиката виждам доста приятели – част от тях са писатели и поети, други – преводачи, университетски преподаватели, издатели, любопитни читатели. До мен сядат две много млади момичета. Заговарям ги, интересно ми е дали са чели нещо от автора, с какви очаквания са дошли, как са разбрали. Едната учи счетоводство, другата – дизайн. Едната е чела, а другата ще чете – намерили са романа „Живи“ трудно няколко дена преди срещата. Гледаха и слушаха в захлас и бяха силно впечатлени.
Срещата е като празник, но и като разговор между стари приятели – земна, със смях и много споделени истории, от част от които ни настръхваха косите, докато слушаме. А Ю Хуа говори както и пише – с лекота казва тежки истини, с усмивка ни превежда през сериозни случки, сякаш е обикновен човек, а е необикновен. Запазвам си историята за пирона в черепа, както и тази за гроба като подарък.
Публикувам част от нещата, които каза Ю Хуа и които успях да запиша:
„Писането – събуждане на паметта“
„Писателят пази историята по-добре от археолога“
„Писателите имат за задача да откриват истината и да пазят паметта“
„Писането е безпомощно пред лицето на реалността“
„Паметта сама по себе си е живот“
„Животът винаги ще е по-мощен от писането“
Предполагам екипа на Литературни срещи ще публикува видеото и още материали. Ю Хуа е дал и няколко интервюта, за по-любопитните, може да потърсите.
Някак срещата с Ю Хуа бе „черешката на тортата“, но всяко друго от многобройните срещи, четения, дискусии, перформанси, инсталации в програмата си струваха. „Археология на паметта“ бе темата та тазгодишните срещи, по Фуко вероятно. Браво на целия екип на Фондация „Прочети София“ и Литературни срещи не само за тази среща, а за цялото толкова мащабно, многослойно и смислено събитие, което прави града ни още по-жив и човешки.
Миналият уикенд имах щастието да бъда част от едно събитие, което ме изпълни с надежда, вдъхновение и възхищение – DigiHack НБУ, дигиталният хакатон в Нов български университет, организиран от студенти за студенти. Темата тази година беше „Образование“ – и няма как да е по-навременно. Защото образованието, както всички усещаме, има нужда от нов подход, от повече технологии, от повече сърце. И точно това донесе DigiHack.
Идеята за хакатона се роди в час по маркетинг стратегии за уеб през ноември. Двете сестри Ася и Симона Андрееви винаги седяха на първия чин и както говорихме – предложиха да направим това събитие. Ръководството на НБУ даде разрешение, студентите се събраха в екип, намериха се и спонсори и партньори и ето, че на 11-13 април 2025 се проведе хакатона и то с голям успех!
В рамките на 48 часа над 50 участници в екипи проектираха и разработиха решения, които решават реални проблеми в образователната система (а то не е като да няма) – от по-достъпно онлайн обучение, през инструменти за адаптивно учене, до платформи за ангажираност на ученици и студенти, преподаватели и родители. Видяхме идеи, които можеха спокойно да се превърнат в стартъпи, искрено вярвам някои поне ще се реализират наистина.
Специални поздравления заслужават невероятните организатори – Симона и Ася Андрееви, които с ентусиазъм, внимание към детайла и огромна любов към общността създадоха пространство, в което се раждат идеи, създават се приятелства и се гради увереност.
Образованието има бъдеще. И това бъдеще говори на езика на технологиите, сътрудничеството и креативността.
Пиша този пост с голяма тъга. Вчера, 15 април 2025 г, загубихме Владо – Владимир Kaladan Петков. След близо година битка, все пак ракът победи.
Владо е човек от голям мащаб, важен за развитието на уеб и дигиталната среда в България, мощен двигател, дълги години винаги в авангарда на онлайн пространството, а в допълнение – добър приятел, енциклопедична личност, великолепно чувство за хумор и смях, който не може да бъде забравен.
С Владо се познаваме някъде от края на 90те. От времето на *BPM – вероятно най-ключовия и мащабен проект от онази епоха за хиперкултура, който създаваше поле за свързване, изгради смислена общност, която сякаш е в основата на не малко актуални дигитални проекти и днес. Изключително бе това време, това начинание, тези хора, този проект.
Владо винаги бе пионер. Още от онези години направиха бих го нарекла творчески тандем с Еленко Еленков. Двамата поставяха начала, измисляха си неща от бъдещето (поне за мащаба на България) и превръщаха в мащабни проекти не едно и две свои хрумки.
И Владо и Еленко бяха сред първите блогъри у нас. После бяха сред най-активните в българското туитър пространство. После стартираха Говори Интернет, което с лекота за няколко години превърнаха в на шега, но и наистина в подкаст-империя, с много различни, всички смислени тематични подкасти. Бяха и от първите, както винаги, които говореха, водеха обучения за подкастите.
Владо допринесе много за дигитализацията на Икономедиа, в частност за онлайн версията на Дневник. „В различни роли през годините (между 2006 и 2011) той беше част от екипа, развил „Дневник“ като дигитален продукт и има заслуга за дългия път, който сайтът на бизнес всекидневника извървя до това днес да бъде най-влиятелната онлайн новинарска медия в България. Блогосферата, качването на хартиеното издание в Kindle (2011), разработването на приложения, на социалната мрежа към форума, на някогашната рубрика „Голямата снимка“ и много други функционалности и проекти.“ пишат в Дневник.
Владо имаше око за живота, можеше да го запечата в кадър по своя лек и различен начин. Снимките му, вероятно доста малко от тях, могат да се видят още на сайта му. Една от моите любими ми снимки е именно негово дело.
През 2008-2009-та се създаде българският клон на IAB – Interactive advertising bureau и Владо бе сред основателите, като представител на Икономедиа. Тогава бяхме мисля 6-7-8 души, заедно с представители на Dir.bg – по-често Владо Жеглов, Darik – Радосвет по-често изпращаше Людмил, NetInfo, Жанет Найденова, Момчил от Mail.bg, разбира се и Сашо Варов. Събирахме се веднъж месечно. Доста често на обяд в ресторант Добро, до театър София. Беше време на интензивни разговори, понякога спорове, поставяхме основите на по-организираното и стандартизирано присъствие онлайн. Ролята на Kaladan бе ключова. Славно време.
Нещо, което може би малко хора знаят е, че Владо бе активен доброволец към българската Уикипедия, като качваше щедро снимки. В някои от срещите ни ми разказа, че е подел инициатива да намира лоши снимки от градове из България в уики страници и да ходи да снима от сходен ракурс и да заменя старите с нови по-добри снимки. Уау. Тихо и последователно помагаше и с това.
През 2008-ма на БГУеб връчихме на Владо награда за цялостен принос за българското уеб пространство. Снимката по-горе е от там. Писала съм леко и в блога.
Намерих публикация в сайта на ФМИ, СУ (добре че от 100 години не са сменили сайта си) с програмата от БГСайт 2010 – семинара Крачка напред, където Владо имаше лекция „Мъртъв ли е Web“.
През февруари 2011 съм го снимала и писала редче тук. И именно такъв ще го помня – усмихнат, артистичен, приятел!
На БГУеб 2012 Владо отново е бил лектор, заедно с Бойчев и Варов. Писала съм тук.
Владо беше голям фен на отворената култура, отворения код, линукс. И едно от нещата, с което постоянно ме бъзикаше, беше дебиан на моя лаптоп и крона, който пусках, да си събирам пощата 🙂 Оставям си го тук, макар малко хора ще знаят какво е.
Когато писах книгата за подкастите – „Подкастите – гласът на Интернет“ – направих епизод за Създателите в разговор с Владо и мисля се получи много хубав, онлайн е и може да се чуе.
Към всичко друго Владо и преподаваше – в СУ и в НБУ, като след като времето му не достигаше поех негов курс в НБУ, Уебдизайн, за журналисти. Той държеше да продължа линията му, но някак във всички тези години за уеб мислехме доста еднакво, виждахме се и дискутирахме. Знаехме, знаем, че журналисти и като цяло комуникатори не бива да се боят от код, следва да имат грамотност в тази посока и продължавам да водя курса на Владо в НБУ именно с тази мисия.
Не е маловажно, вероятно не е и изненадващо, че с Владо споделяхме и еднакви политически виждания. Демокрацията, свободата, развитието бяха сред темите, за които говорехме помежду си, но и сред нещата, в които Владо силно вярваше и работеше активно. В последните години и като член на Да България.
Владо бе бохем, от класическите. Едно от нещата, които правихме през годините заедно бе да ме води из малки, уютни местенца за хапване из София. Обичаше хубавата храна и напитки. Както и игрите, филмите, улиците, хората, живота. Такъв ще го помня – усмихнат и забавен, раздаващ, споделящ, търсещ, създаващ.
Вероятно изпускам много неща. Защото Владо бе вселена. Вдъхновител от голяма класа. Приятел, който много ще липсва.
Благодаря ти, Владо! Оставаш с нас, знаеш го. Благодаря!
Пиша този текст с голяма тъга. В дните преди Великден 2023 година загубихме Проф. Борис Минчев. Освен мой преподавател, учител и вдъхновяващ пример, Борис Минчев за мен бе и човек за задълбочени разговори, споделяне, смислени дискусии, обмен на идеи, книги, един от най-интелигентните, същевременно възпитани, благи и добри хора, които познавам.
Борис, освен мой преподавател в университета и съавтор на книгите от поредицата „Законите на Мърфи наопаки“, бе мой добър приятел.
Борис Минчев преподава над 30 години в Софийския университет. Любимец е на много випуски студенти. Няма да забравя когато бяхме първи курс – говореше с плам, бе изкусен разказвач, допълваше с много истории. Наскоро се бе родил синът му и не рядко ни споделяше и за него. В края на семестъра първият ми изпит в университета бе при него. Бяхме много наплашени – зайци първокурсници. А той бе млад, много строг и взискателен.
След като завърших университета останахме в контакт, а по-късно станахме и приятели.
Борис имаше точно усещане за света и се радваше на напредъка, който се случваше. Радваше се на свободата, която бе дошла с първите години на демокрацията. В един наш разговор се роди идеята за първата ни книга „Законите на Мърфи наопаки“. Той бе събрал много оптимистични мисли, поработихме по систематизирането им, допълнихме с още, свързахме се с художничката Веселка Велинова, която сътвори черният котарак и бялото куче, както и кориците, илюстрациите. И така в годините – получи се цяла поредица. Ако трябва да съм честна – имам от него дебел куп чернова за следваща книга. Ще помисля как може да се случи.
Борис ни навестяваше често в офиса – всъщност сменяхме офисите на Ей Би Си Дизайн енд Комюникейшън в годините, но той винаги идваше, намирахме поводи да говорим и по работа. Правехме корици на някои от книгите му, предпечата. По-късно, около 2000-2001 мисля бе му направихме личен сайт, което само по себе си към онзи момент (а и до днес сякаш) си бе доста прогресивно – преподавател да има личен сайт и да го използва за да реферира към учебни материали, библиография и допълнителни полезни линкове за студентите.
Насърчаваше ме да пиша. „Да, да, давай, прави го, Жюстин, ти можеш“, все така ми казваше. Радваше се на това, което работя, някак му бе радостно да вижда студентите си да се развиват в различни области. Винаги когато идваше в офиса ни носеше нес кафе и хубави бонбони. За мен и колегите. Разменяхме книги. Пиехме чай или кафе, бе често с кучето си, пооставаше на сладки приказки. Беше уютно и приятелско общуване.
Допълвам тук професионална справка за Проф. Борис Минчев от сайта на Софийския университет:
Той е сред основателите и първите избрани щатни асистенти в новосъздадения факултет за подготовка на детски и начални учители през 1984 г. – Катедра „Начална училищна педагогика“, където се хабилитира. От 1996 г. е сред основателите на новосъздадената Катедра „Социална педагогика и социално дело“, където работи повече от две десетилетия. От 2012 г. е професор по психология до пенсионирането си през 2017 г.
Проф. д-р Борис Минчев е автор на десетки книги, академични учебни пособия, помагала по психология, на множество научни студии и стотици статии. Неговата ситуационна теория за уменията е сред най-цитираните концепции в тази област в продължение на десетилетия. Ръководител е на научни екипи, автор и съставител на множество научни сборници, които са търсени и ценени сред специалисти и студенти в областта на педагогическите и социалните науки. Участва в колективна монография „Академични полета на социалната педагогика“ през 2014 г.
Той е член – учредител в научни организации в чужбина като Международна мрежа по философия на образованието. Член е на СУБ – Секция „Педагогика и психология“ в продължение на много години. Чете лекции в различни висши училища у нас: Русенски университет „Ангел Кънчев“, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, Пловдивски университет „ Паисий Хилендарски“. В продължение на много години е титуляр по психология във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“.
Фин човек, активен на много фронтове, за да преподава пътуваше из цялата страна, неуморно. Обичаше работата и студентите си много. Държеше да им даде максималното.
Не съм го чула да каже за друг лоша дума. Наивно добър. Отдаден на работа и семейство. Само мислеше как да е полезен на другите, на близките си, на колегите си. Раждаше постоянно идеи. Вярваше в тях. И в хората.
Макар да бяхме приятели толкова дълги години, над 25, до последно ми бе трудно да говоря на Борис на „ти“. От изключителното уважение, което имах към този мой най-бележит преподавател и приятел.
Мартин Христов на представяне на романа Clair de Lune на Жюстин Томс, снимка Марина Банделюк
На 10-ти май в бар Kanaal представихме моя роман Clair de Lune, над който работих последните 10-тина години (тук разказах повече за написването).
За мен бе щастие, че романа като книга и като представяне, направихме заедно с хора, с които имаме еднаква ценностна система, споделяме сходни възгледи към света и оптимизъм. Ще разкажа по малко за всеки.
Водещ на събитието бе Игор Дамянов, който внесе усмивки и чар, както само той си може. Игор е млад актьор, със свой собствен почерк, великолепен импровизатор и се радвам, че прие поканата ми и направи събитието лежерно и динамично.
Игор Дамянов на представянето на романа Clair de Lune
В началото няколко думи сподели издателя Мартин Христов, под чиято редакция излиза книгата. Той разказа и за Издателство ЕРГО и порецидата Нова българска проза.
След него говориха последователно емоционално и с добри думи за написаното Юлия Берберян, Вартануш Топакбашиян, главен редактор на в-к Ереван, Мариана Мелнишка, автор и преводач. Откъс прочете Зорница София Попганчева.
Всичко това в готиния бар Kanaal – уютно се получи и мило.
Благодаря на всички, които споделиха с мен този важен ден.
И се надявам да пишете, след като прочетете романа.
Много хубав разговор за романа и от гледна точка на днешния ден се получи с Мария Мира Христова в „Нашия ден“ в БНР на 11 май 2022.
Герника – вероятно една от най-разпознаваемите картини на великия Пикасо. Знаех историята на създаването й. Но наскоро, от подкаста на Duolingo на испански език, научих и подробности около заточението на картината и волята на автора й да се върне в родната си Испания едва когато тя е наистина демократична държава.
Времената са такива, че много хора предпочитат да мълчат, да не заемат позиция по случващото се в Украйна.Изумително е как хора на изкуството у нас, прехвалени музиканти, актьори, спортисти, предприемачи, които иначе доста обичат да се изказват за какво ли не – сега повечето от тях мълчат. Дори не само мълчат, а продължават да споделят лежерния си лайфслайл със снимки от Малдивите, луксозни хотели и обилна храна.
Иска ми се повече хора да научат за това как Пикасо създава и постъпва с Герника. И да заемат страна. Страната на мира и демокрацията. Незаемането на страна е съучастие с насилието.
Платното представлява виждането на Пикасо за бомбардировката от 26 април 1937 година на мирното баско селище Герника, което германските съюзници на Франко в Гражданската война сриват със земята. 70% от сградите на Герника са разрушени, 1600 души са загиналите, а над 800 са ранените. Да, това плашещо много прилича на случващото се в Украйна през 2022 – Мариопул, Буча …!
Пикасо използва черна, бяла и сива маслена боя, за да покаже ужаса на войната. Хората са разпокъсани. Болката е непоносима.
Пикасо завършва картината през юни 1937 година и тя е отнесена в Париж, където авторът е в изгнание. Две години по-късно Франко установява своята диктатура, което кара Пикасо да завещае волята си и пред адвокат – Герника да не се върне в Испания докато не се установи истинска демокрация.
През 1939 година Герника обикаля на няколко места в Европа, а след това потегля към Америка, като събраните средства от показването й са за испанските бежанци. Изложена в MoMA тя става сензация. Плановете са след САЩ Герника да се върне във Франция, но започва Втората световна война и тя остава в Ню Йорк.
Цели 44 години Герника не е в своята родна Испания, а в музея MoMA в Ню Йорк. Чака търпеливо.
Пикасо умира през април 1973 година във Франция, все още в изгнание. През 1975 година умира Франко. Демкорацията постепенно се завръща в Испания, съставена е нова конституция, провеждат се избори. Минава време докато адвокатите на Пикасо признаят, че в Испания наистина цари демокрация и разрешат преместването на Герника. Преговорите с испанското правителство започват през 1979 година.
8 септември 1981 година е последният ден, в който посетителите на MoMA могат да видят Герника. На следващия ден картината е внимателно демонтирана, пренесена със самолет и върната в родната й Испания. В родината й вече цари демокрация.
„Герника е първата историческа картина, рисувана от хора, които правят собствената си история и осъзнават това. Една картина – огледало на света на ужасите и варварщината, от които хората трябва да се избавят“ пише Пиер Дакс. Висока е 3,5 метра и е дълга 7,8 метра (349 × 776 cm). Тя показва страданието на хора и животни, разрушени сгради без да показва непосредствената причина за това. Но от картината лъхат хаосът и насилието на войната и тя се превръща в символ на мира и антивоенните движения.
Емил Ценов живее в Австрия, където работи и преподава в областта на маркетинга. Емо е един от много активните в Twitter на български @GeneralMelchett и преди месец инициира нещо много любопитно, което събра много туитър внимание. Е, по-долу ви срещам с Емо и си говорим за BgTwitter и как се събраха 8 годишни стипендии за талантливи деца в нужда.
Колко души се отзоваха, включиха и каква е общата събрана до момента сума?
Набирането на сумата се осъществи в периода от 10 до 19 декември 2021. Включиха се 238 души, а събраната сума е 19 200 лева. Тя ще ни позволи да раздадем 8 годишни стипендии по 2400 лева всяка. Трябва да отбележа, че се включиха не само хора от Туитър, но и такива, които бяха разбрали за стипендията по други канали. Благодаря на всички, които подкрепиха проекта и ни дадоха мотивация да го реализираме.
Какво следва оттук нататък?
Вече събрахме координатите на дарителите от Туитър, смятаме да проведем видеосреща в началото на януари. На нея ще финализираме механизмите за кандидатстване, по които остават да се уточнят някои детайли. Очакванията са да отворим стипендиите за кандидатстване от началото на февруари и да приключим процеса до края на пролетната ваканция.
Ако някой сега научава за инициативата – би ли могъл да се включи?
Процесът на набиране на средства за тази година вече е приключил, но всеки би могъл да разпространява идеята по всички възможни канали за комуникация, когато кандидатстването бъде отворено в следващите месеци. Искаме да стигнем до възможно най-много семейства и да
помогнем на талантливи деца да се развиват.
Бъдещето на Стипендия BGTWITTER?
Гледам на сегашната инициатива по-скоро като на пилотен проект. В случай, че се окаже успешен и има подкрепата на много хора от общността, евентуално ще регистрираме фондация. Беше предложена и идея да не се ограничаваме само с подкрепа на деца, а да помислим и за такава на възрастни хора. На мен лично това много ми допада. Надявам се, че ще можем да надградим инициативата и да я развием.
Ами браво на Емо! Браво на тези 238 души, събрали само за 9 дена 19 200 лв! Очаквам продължението с нетърпение. И ще пиша пак, за да ви държа в течение.
Невероятната Вася Атанасова, приятел във всяка сложна ситуация, готова да помага, да се бори, да обяснява търпеливо, да изкопае цяла купчина корекции, да се усмихне и да каже пак „давай, давай!“ прие да е редактор на докторската ми дисертация и на книгата, която излезе от нея – Блоговете умряха. Да живеят блоговете!
Макар основната работа на Вася да е доцент в БАН и да се занимава със сложни науки по цял ден, в свободното си време да е сред най-дейните уикипедианци в България, тя отдели нощи и укенди да се занимава с този мой текст, да предлага, коментира, подчертава, задрасква, намисля подобрения и съм й тооооолкова благодарна за работата ни заедно и по този проект.
Е, около два месеца си разменяхме файлове и хартии, защото бяхме на различни места, но се чувахме често, понякога бързахме, понякога нямаше как да бързаме и все пак – успяхме!
С радост поговорихме с Вася за самата редакция и споделям с огромна благодарност.
Измъчи ли те много редакторската работа по книгата „Блоговете умряха! Да живеят блоговете!“?
Признавам си, имаше трудности. От една страна, книгата е базирана върху дисертационния ти труд в НБУ, а това е друг стил на писане, аудиторията е различна. За всички, които не знаят какво е дисертация: научният стил е по-сух, твърденията трябва да са по-предпазливи, а и в дисертацията постоянно трябва да се доказваш – че литературният ти обзор е изчерпателен, че целите на труда са постижими – и постигнати, че си указал коректно всички чужди приноси, че ти самият имаш оригинален принос към областта. Докторската степен е както първата научна, така е и последната образователна степен: ти все още си студент и трябва да си „знаеш мястото“. Дори и когато се казваш Жюстин Томс и си майстор в областта си, от когото всички наоколо са се учили, пак от дисертационния ти труд трябва да лъха чирашка скромност и свенливост. 🙂
В този смисъл, книгата доста се различава от дисертационния труд и това беше и една от целите на редакторската ми работа: между позоваванията на други автори, сред цитатите на интервюираните за книгата блогъри, трябваше да се чуе автентичният глас на Жюстин – като опитен уеб практик, като ментор, като хроникьор още от зората на българския уеб.
Тук дойде и вторият голям проблем, който трябваше разрешим. Текстът на книгата е обемен, бил е писан в рамките на сравнително дълъг интервал от време, и затова и доста аспекти трябваше да се актуализират. Част от изследванията беше важно да се повторят с днешна дата, изводите да се синхронизират, както и да се направят на още по-широка основа от изследвани блогове. Отделно се наложи да се проверят факти, имена, дати, цитати, линкове. Някои дискутирани блогове и онлайн източници на информация от първата чернова на текста се оказаха вече свалени и неподдържани от месеци, други – от години. А все пак книгата си поставя амбициозната цел да направи моментна снимка на състоянието на блоговете към края на 2021 година. Всичкото това пренаписване измъчи повече теб, отколкото мен. Мисля обаче, че си струваше усилието. 🙂
Кое беше най-забавното в целия процес?
Всички онези пъти, когато, връщайки файл с редакции, те питах „Сигурно вече ме мразиш?“ 🙂 Повечето пъти въпросът беше на шега, но имаше и 1-2 пъти, когато хранех известни подозрения.
Отделно от най-забавното, най-приятното в целия процес беше работата по Наръчника. Най-вихрената и интензивна част от книгата. Един излишен ред няма в Наръчника, всяка дума тежи на мястото си. Чиста полза, чисто удоволствие.
Колко редакции са „достатъчно“ редакции по един текст?
На „Блоговете…“ направихме две основни редакции, а някои части претърпяха и три. И то след като дисертационния труд, на който книгата се базира, също го бяхме гледали под лупа. Всеки път четеш с нови очи, всеки път правиш нови връзки и виждаш различни неща. Надявам се, освен мен, тази книга да има и други читатели, които са я чели по 2-3 пъти. 🙂
Но една книга е като брашнен чувал: колкото и да я тупаш, неминуемо ще изпаднат нови грешки. Малко се боя, че още с първия поглед на прясно отпечатаната книга, ще видя някоя… 🙂 Затова бързам да заявя и на теб, и на читателите: всички поправени грешки в книгата се дължат на теб, всички недовидени се дължат на мен. 🙂
Има ли правила в езика ни, които е време да се осъвременят?
Не съм лингвист и не е моя работа да изказвам мнение по въпроса, макар че намирам за нелогично да има правила, които във всеки пореден правописен речник се въртят като ветропоказател.
Много правила, които затрудняват масово хората, например правилото за пълния член, всъщност са много лесни за схващане и запомняне, но проблемът е, че в училище не се обясняват интуитивно и разбираемо и едва ли не е по-лесно да бъдат премахнати вместо да бъдат научени. Може би трябва да се осъвременят методите на преподаване: малко компютърна лингвистика още в училищния курс на обучение може да направи часовете по език по-интересни за днешните деца и ще им помогне да разберат по-добре връзките в езика и да си обяснят логиката и необходимостта от някои правила, които може би сега остават скрити за тях.
Е, самата Вася Атанасова също има блог, който макар да не списва редовно напоследък, е интересен и си струва да надзърнете – http://spiritia.net/
Вася, БЛАГОДАРЯ ти за всичко!
На всички ви пожелавам по един толкова верен приятел, който се втурва да помага във всяка ситуация.
Книгата ще е скоро готова. Издава я ROI Communication и я очаквам с нетърпение.
Follow
