Емигрантите. В.Г. Зебалд

emigrantite

Емигрантите. Четири дълги разказа на В.Г. Зебалд е великолепна книга от поредицата Модерна класика на Колибри. И води при нас четири истории от първо лице, в голям детайл за хора, съвсем обикновени, чиято съдба преди век някъде е отвела далеч от родните места. Хора от различни места, но всъщност местата, които сега мрънкат заради мигрантската вълна, но преди 100 години самите те са бягали, търсили своето ново място под слънцето.

Това не е книга с наситена фабула, с драматични обрати във всяка глава. По-скоро е силно съзерцателна, монолитна, а с това и категорична в посланията си.

Книга за това как всички сме, в крайна сметка, еднакви. Как, стига да искаме, можем да живеем под един покрив и с грижа един за друг. Книга за загубата, за войната, за отстояването. Книга за уюта на детството и за носталгията по него, която ни съпътства цял живот. Книга за семейството, което дава консистентност на съществуването ни, но и липсва зловещо, когато го няма.

Без да е специално изведен акцент, болката от загубата и търсенето на усещането за дом през целия живот присъстват на всяка страница.

Много въздействащ е текстът и защото има значително количество снимки, илюстриращи тези разкази.

„В северна посока се намират руската катедрала, руският мъжки и женски приют, френската болница, юдейското общежитие за слепи, немското училище, немското сиропиталище, немският приют за глухонеми, Абисинската църква, доминиканският манастир, Семинарията и църквата „Св. Стефан“, Девическият институт, занаятчийското училище, църквата „Нотр Дам фьо Франс“ …“

„Споменът често ми се струва някаква глупотевина. От него на човек му се замайва главата, сякаш не гледа назад през обърнатата призма на времето, а от голяма височина се взира надолу, към земята, от една от онези кули, чиито върхове се губят в небето.“

„… достигне ли определено равнище, болката анулира условието за собственото си съществуване, съзнанието, а по този начин може би и самата себе си – знаем съвсем малко за това. Сигурно е, от друга страна, че душевното страдание е практически безкрайно…“

„времето е мащаб, на който не може да се разчита, нещо повече, то не е нищо друго освен ромонът на душата“

Много хубава корица на Стефан Касъров.

Благодаря, Мишо, че сподели тази книга с мен.

Дом. Камелия Кучер

IMG_1197

Дом на Камелия Кучер ме изненада, прилъсти, много пъти напълни очите ми със сълзи, държа ме силно. Тежка колкото цял един живот. А може би и два.

Една обикновена история, на пръв поглед, в един обикновен град, но разказана толкова омайно, с такава дълбочина и сила. История за любовта. За прошката. За семейството. За вярата. За дома. За „живота, който е път към дома“. История, която можеше да е навсякъде другаде и с всеки от нас, ако имаме смелостта да застанем толкова открито към самите себе си и погледнем толкова надълбоко в душите си.

„Често надеждата се крие в най-дълбоката безнадеждност.“

„Може би първата стъпка е да знаеш какво е щастието за теб.“

„Но колко истини може да побере един свят?“

Поздравления за ИК Хермес и за чудната корица на Мариана Станкова.

Излишно е да казвам, че силно я препоръчвам.

Благодаря ти, Дени, че сподели тази книга с мен!

Споделената градина в парка Темпелхоф – вдъхновение!

Едно много любимо мое място е споделената градина в парка Темпелхоф, Берлин. И защото отдавна не съм писала по темата за градско земеделие и защото имах чудната даденост на съдбата да съм отново за няколко дена наоколо – реших, че е крайно време да споделя снимки и разкажа 🙂

Темпелхоф днес е парк, но е по-специфичен, голям, с огромни поляни, но без дървета. Това е така, защото всъщност Темпелхоф е било летище по време на Втората световна война. Днес тази площ е разделена на места за разходки, зона за пикник, големи площи за разходка на кучета, много алеи за спортуващи, каращи различни неща, вдъхновяващо много бягащи за здраве по всяко време и прекрасен участък със споделена градска градина.

В споделената градина всеки има своите късчета и ги обработва както иска и сади с каквото иска. Многообразието е разкошно, а духът на мястото – неописуемо позитивен и зареждащ.

IMG_0919

Ето и кътче за насекоми и онагледяване защо са важни пчелите 🙂

IMG_0920

Стара телефонна кабина е превърната в артистична споделена къща за обмен на книги 🙂

Да, денят беше някак мрачен, плюс пролетта едва загатната, но първите насаждения пробиват тук-там и радват окото 🙂
IMG_0921

Стари топки, обувки, дънки и чанти стават чудни саксии и усмихват.

IMG_0922

IMG_0924

Както се вижда – дори чудновати чудовища са добре дошли тук 🙂

IMG_0926

Открих и българска следа, разбира се – някой наскоро бе завързал мартеничката си 🙂

IMG_0972

А ето и общ поглед към парка отвъд споделената градина.

IMG_0987

Разкош е това, та си пожелавам такива места и при нас! Плюс – май е чудесен повод да споделя, че в София вече имаме първата си споделена градина, благодарение усилията на Горичка! Повече – надявам се да успея да пиша скоро за това 🙂