Превъртане. Петър Денчев

IMG_8130

Превъртане, новият роман на Петър Денчев, прочетох два пъти, преди да мога да пиша за него тук. Както в много други произведения на изкуството, така и тук има стряскаща доза пророчество. Романът излезе преди малко повече от месец, а звучи с всеки изминал ден все по-актуално. Ако сте в питанка, както вероятно мнозина сме, защо се случва така в нашата политика, живота ни, толкова години не я превъртяхме тази игра – ами Превъртане може да даде част от отговорите.

Защо го четох два пъти ли? Ами защото ме ядоса, именно с тази детайлна картина на човека тук и сега, трупал, трупал лукавство, алчност, парвенющина. Детайлна картина на невъзможността да се измъкнем от собствените си слабости. Липсата на воля. Търсенето на лесното решение. Плъзгането по повърхността. Защото познавам, знам че има толкова много хора като тези, описани от Петър в романа.

Хора, на които светът, новият свят не им е отредил роля и това ги назлобява още повече.

Хора, които с огромна ловкост манипулират другите с чувството им на вина.

Хора, на които „все някой друг им е виновен за собственото им нещастие“.

Хора, „които мразят това, което обичат“.

Хора, „влюбени в своето окаяно състояние“.

Хора, „които искат по-добър живот, но не искат да променят себе си“.

Петър Денчев го умее това, да събере и опише в детайл неща, които сякаш само миг преди това ги е гледал отдалеч и в мащаб и после е зуумнал и ни ги показва под лупа. Да ни озадачи и ядоса, като в същото време синтезира случващото се и отговори на въпроси, трупани с години.

Сега, преди изборите, третите избори за тази година, е идеалното време да прочетете този роман. Наистина.

Браво за корицата на Христо Гочев, на редактора на романа Борис Минков и на ИК Жанет 45.

Писах още за другите книги на Петър:
Малкият бог на земетръса, която много ме разтърси
и за Тихото слънце, една много специална история.

Книгата си купих от Хеликон на Съборна.

 

Малкият Бог на земетръса. Петър Денчев

IMG_0156

Много, много ми хареса новия роман на Петър Денчев. Очаквах го с нетърпение. И съм силно пленена. Една наша история, историята на всеки от нас. На цяло едно поколение – това на тъмните 90-те. Мътни, безизходни и неизговорени, бледи и блатисти.

Историята на продавача на цветя, който не е научен какво е щастие. Безнадеждна и нежна история, жестока и земна. За стремежа към щастие и стрмежа към свобода. История за миналото, което неизменно живее винаги в нас. Разтърсващ разказ за Русе, за България, за Балканите. С тъгата, безвремието, с липсата на бунт … място на приучена безпомощност … Само най-жилавите оцеляват, след този земетръс.

„Бях просто продавач на цветя, измъчван от тревожни разсъждения за света. В известен смисъл обичах самотата и разсъжденията, на които се отдавах. Харесваше ми да усещам как мозъкът ми работи. С други думи – нещо като загубеняк.“

„Миналото е най-сигурното място. Никога не можеш да се измъкнеш от там.“

„Ако има едно нещо, което със сигурност съществува в хората – това е болката и всяко нейно поглъщане, всяко нейно консумиране е много по-човешко от всяко въздаване на справедливост.“

„Пълното отсъствие на градска елегантност в хората контрастираше на чудесната архитектура. Това бяха напълно независими светове, които се срещаха в напречното сечение, което времето и историята им осигуряваха.“

„Обяснявах си това с приучената безпомощност … живите същества притежават способността да се адаптират дори към най-лошите условия на живот … когато хората не реагират на насилието, страхувайки се да не предизвикат още повече наисилие, всъщност се научават да го приемат като част от собствения си живот … Това парализираше всякаква сбособност за действие.“

„… невъзможността да си щастлив на място, където никой не те учи на щастие. Когато щастието не се учи, то всъщност отсъства. …Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежа да се превърнеш в жял човек. Неразкъсан.“

Поздравления за Петър Денчев! И за великолепния роман и за уража да скочи дълбоко в темата. Чудесна корица от Христо Гочев. Поздравления за ИК Жанет 45.


От Петър Денчев задължително е да се прочете и Тихото слънце

тихото слънце на Петър Денчев

10255това е трудна книга. и вероятно няма да има много читатели, макар да ми се иска да има това е книга, която те шамаросва и събужда.

книгата е разказ на един глас. гласът на човек, който вече не съществува, защото не приема тишината, наложена от новия режим. думите, гласовете, звуците са излишни в новия свят, в който управляващата партия иска да направи всички щастливи, като им отнема ненужните им неща – имената, говоренето, пеенето, свободата.

книгата ни затваря в една стая и ни дава в богат детайл физическото страдание, съпътстващо отнемането на личността от тялото.

Петър Денчев е българският Оруел на 2012-та

„Наистина ли си толкова глупав, да смяташ, че ако хората трябва да избират между свободата и щастието, ще изберат свободата? Разбира се, че ще изберат щастието, защото то има прекалено малки измерения. Когато затваряш кръгозора на хората, щастието става съвсем лесно постижимо за тях. Ти можеш да им го осигуриш. Когато им отнемеш всичко, после можеш лесно да ги направиш щастливи и благодарни.

… не всички имат нужда от свободата, защото не могат да се управляват сами“

още за книгата Тихото слънце на Петър Денчев – в Kafene.bg