обратното на реалност е утопия. обратното на утопия е антиутопия.
струва ми се, че поне веднъж годишно е здравословно да се прочита по една подобна книга. за 2012-та с калокаин и тихото слънце ми станаха две. но не ми бяха в повече.
интересното е, че калокаин предшества 1984-та на Оруел. написана е след като шведката Карин Бойе в била в Съветския съюз през 1928 година и след това в Берлин. първото издание на книгата е от 1940-та, но и днес романът звучи изключително актуално.
в калокаин се разказва за Световната държава, която граничи с други подобни държави. хората живеят под земята и всичко е в името и за благото на Държавата, а индивидът е изцяло заличен. както във всяко друго подобно място всичко е под контрол, а калокаинът дава на Държавата контрол и върху човешките мисли. въпреки всичко надежда има …
„не всички са достатъчно честни, за да чуят честните думи, това е тъжното …
между двама души може да има мост, стига да е доброволен – стига да е даден като дар и приет като дар …
искаше ми се да вярвам, че в хората има зелена дълбина, море от неосквернена сила за растеж, която стопява всички мъртви остатъци, лекува и твори във вечността … но не съм я виждал. това, което знам е, че болни родители и болни учители отгледжат още по-болни деца, докато болестта се превърне в норма, а здравото в ужасяваща гледка. самотните раждат още по-самотни деца, изплашените – още по-изплашени.
аз съм винтче в машината. същество, на което са отнели живота. … все пак съм жив – въпреки всичко, което са ми отнели – и сега знам, че това, което съм, ще поеме нанякъде.“
книгата ми хареса. поздравления и за превода и за корицата.
Follow
това е трудна книга. и вероятно няма да има много читатели, макар да ми се иска да има това е книга, която те шамаросва и събужда.