Светлината, която не виждаме. Антъни Доер

IMG_3437

Изпитвам страх да зачета книги, за коити много се говори. Оставям време да поотмине. Е, ясно е, че за добрите книги време няма и когато и да са писани, когато и да ги срещнеш – тази среща остава за дълго.

Светлината, която не виждаме на Антъни Доер е от тези много специални книги. И ако някой, като мен се е залутал без още да я е прочел – силно препоръчвам.

Втората световна война. В сърцето на случващото сме – Германия и съвсем близо – окупирана Франция.

Машината има нужда от гориво, войната – от хора. По изискванията на тази конкретно всички момчета, които се готвят сериозно следва да са руси, много руси, със сини очи – много сини, стриктно измерени по многобройни начини и отговарящи на високи критерии. Вернер, сираче на 14, което живее със сестра си в дом е идеален. Има мерките, е нищо че не е достатъчно висок, силен е и умен, ще издържи. Машината го засмуква.

Незрящата Мари-Лор, която до войната живее с баща си в Париж и ежедневно е с него в Природонаучния музей, където той работи, а тя общува с учени и изследва света, е евакуирана в Сен Мало при чичо си, също учен, силно травмиран от участието си в Първата световна война.

Не, няма любовна история. Има много човешки съдби, преплетени на фона на безумието на войната, в която си жертва без значение на чия страна си. Без спестени детайли за оцеляването и отстояването на човешкия дух. За мястото на обикновения човек в голямата битка.

Да, бомбите, гладът, сринатите върху главата ти сгради, безчинствата са само фон, наред с плахи мечти, трудното да излезеш от шаблона, който обществото ти слага, споделянето на възторга от науката, радио предаватели, излъчващи класическа музика, албуми за птици и чекмеджета с минерали и черупки на мекотели, макети на улици и книги на брайл.

За мен една от линиите бе допълнително много любопитна – научната и по-конкретно – дядото на Мари-Лор между двете Световни войни записва серия аудио епизоди с наука за деца и я броудкаства. Некомерсиален проект, който намирам за изключително симпатичен. Има развитие в целия роман, но няма да издавам.

Много, много хубав роман е Светлината, която не виждаме. Силно, силно препоръчвам.

Да не пропусна – чудно хубава корица.

Купих си тази книга от милото място Книжарницата зад ъгъла.

Всеки ден крие в себе си друг. Гаст Грьобер

IMG_2921

Много специална ми се стори тази книга. Девет разказа от днешния ден на всеки от нас. Малките радости, големите страхове, препятствията, болката, промяната – всичко, което се събира в един наш ден. И всеки ден крие в себе си друг. Макар тъжни, намирам разказите на Гаст Грьобер за спокойни, замислящи, забавящи в забързания ден, човешки, разтърсващи.

Беше ми любопитно да открия този автор и надзърна (комай) за първи път в нещо писано от люксембургски писател. Гаст Грьобер е и носител на Наградата на Люксембург 2014 и Европейската награда за литература 2016.

„Девет разказа за болката, след която не си същият“.

Ясно е, че както всички издания на издателство ICU преводът и корицата са великолепни.

„Слънцето мъти живот“.

Да.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

Литературен обяд. Ейлиш ни Гуивна

IMG_3488

С голямо удоволствие си „хапвах“ на обилни порции от този литературен обяд! И няма как да не споделя и с вас възхищението си от прекрасния сборник на издателство ICU във великолепния превод и много подсилващо въведение на Димитър Камбуров. И стилната корица и оформление на Живко Петров.

Споделяла съм и друг път, че книгите на ICU сякаш всичките са за мен – пасват ми идеално, пленяват ме, обичам ги, чакам ги, живея ги. Така стана и с „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш ни Гуивна.

Ще си позволя да представя книгата с няколко изречения от предговора, които я описват прекрасно:

„Да овладеем езика на другия, изразява волята да се приближим към другостта без да я застрашаваме: езикът като свят.“

„Ейлиш е снизходително ироничка към прекаленото умуване.“

Разказите са и земни и магически, както някак може да се предвкуси от ирландска писателка, както както Камбуров казва – от първия ешелон. С много спефицично усещане за детайла, с още по-специфично чувство за ирония, особена динамика, много намигвания между редовете и колоритност на изразните средства.

Силно препоръчвам.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

Зулейка отваря очи. Гузел Яхина

36295979

Ако имате да прочетете само един роман за тази година – силно препоръчвам да е този – Зулейха отваря очи на Гузел Яхина. Без думи ме остави този роман, без дъх. Да, това е татарска авторка и да, за първи път чета нещо от автор от този край на света. Гузел Яхина пише на руски за една епоха, за която знаем много малко – Сталинските години за малките нации, присъединени към СССР преди Втората Световна война. Кулаците – ограбени и изселени, голяма част от тях загинали по пътя към Сибир, тайгата, изселената интелигенция от големите градове, селяните – наред с тях. Възползвалите се от властта скоро стават нейна жертва. Защото такава е системата – мачка всички. Всички.

Хвана ме здраво, много здраво този текст. От първия ред. До последния. И дълго ме държи. Майсторски написан. Изумително детайлен, кинематографичен, едновременно семпъл и дълбок, тежък и лек, взимащ и даващ. Великолепен.

Прекрасен стил. Усет към детайла, поднесен с лекота. Умели преходи между различните гледни точки и смесването им в цялата история.

Браво на Колибри за подбора на това заглавие!
Не публикувам книгата с българската й корица, защото никак не отива, дори е обидна за този текст.

Мога да сравня по сила на въздействието, дълбочина на посланията и многопластовост на историята, както и исторически период, който обхваща с Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган, която също силно препоръчвам за който още не я е чел.

Да, много силно препоръчвам Зулейха отваря очи.

34061041._SY475_

Много благодаря на Катя, която ми я препоръча горещо!
Купих си тази книга от много милото място Книжарницата зад ъгъла.

Сливовиц. Катерина Хапсали

slivovic3

Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.


Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!

Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше. Юнас Юнасон

IMG_2875

Ясно е, че Юнас Юнасон нямаше как да изостави Алан Карлсон след Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна. И Алан няма как да изостави Юнас. Искрено и много се забавлявах с тази книга. Затова и някак естествено очаквах същото и от продължението – Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше. И да – мноооого забавен, а в същото време изпълнен с послания роман.

Докато в първата (100 годишният Алан) се разходихме из последните 100 години на човечеството с голяма доза сарказъм, срещнахме всички велики личности, диктатори, бяхме на мястото на събитията от световна величина във втората част от приключенията (на вече 101 годишният Алан) бяхме на „горещите“ точки от планетата днес, разбира се -отново всички големи бяха на сцената. Комичните ситуации следваха една след друга, Тръмп, Меркел, Путин се надпреварваха да му се чудят на Алан, националисти го преследваха, той разнасяще чанта с 4 кг уран из целия свят, смях се с глас не веднъж и оценявам книгата като великолепна, забавна и доста сериозна.

Силно препоръчвам.

Луната е наставница сурова. Робърт Хайнлайн

81+cU2rtbJL

Луната е наставница сурова ме намери сама и признавам си, не знам как се станало така, че съм пропуснала това бижу в периода, когато усилено четях научна фантастика – някъде между 17 и 22-рата си година. Но затова пък сега успях да взема много наслада от досега с този прекрасен, класически вече, роман. И да споделя за него ми се струва доста удачно именно днес, на 1-ви май.

Че бяхме роби, туй цял живот съм го знаел — и нищо не можеше да се промени. Вярно, не ни купуваха и не ни продаваха, ала докато Управата държеше монопола над онова, което трябваше да имаме и което трябваше да даваме, за да си го набавим, ставахме роби.

Рационалният анархист смята, че понятия като „държава“, „общество“ и „управление“ не съществуват по друг начин освен в материалната си проява чрез действията на отговорни пред себе си индивиди. Той вярва, че е невъзможно да прехвърляш вината, да споделяш вината, да разпределяш вината… защото тя, угризенията и отговорността са неща, които се срещат само вътре в човеците и никъде на друго място. Но понеже е рационален, анархистът знае, че не всички индивиди са съгласни с преценките му. Затова се старае да живее съвършено в един несъвършен свят и, разбира се, че усилията му няма да постигнат хармонията, обаче не се смущава от мисълта за собствения си неуспех. — професор Бернардо де ла Пас

Луната е наставница сурова дойде при мен под формата на аудио книга на английски, в оригинал и това направи удоволствието ми още по-голямо с The Moon is a harsh mistress. Затова и нямам конкретна корица, с която да съм обвързана и потърсих из нета тази, която ми хареса най-много и слагам тук.

Макар и фантастика, романът според мен е много ражен и повдига цял куп социални теми, теми за устройството на нашия свят, за отговорността, за свободата, дори за семейството. Жителите на Тера, нашия свят, както го познаваме и жителите на Луна, където жените са кът и семейството е достигнало прекрасни нови дефиниции, устойчиви и витални. Не само това. Много пластове и прекрасни проникновения за бъдещето за текст, писан 1966-та.

В първата част на романа ми бе много интересно да проследя развитието на компютъра и връзката му с неговия приятел Мани „Yes, Many, my only friend“, както и това как се завихря идеята за свобода и преминава в създаването на организация. Във втората част на романа за мен бяха много любопитни преговорите и развитието на двата основни образа – Мануел и професор де ла Пас. Много мисъл и усещане за границите на човешкото ми донесоха.

Прочитът на Lloyd James бе чуден, артистичен и придава допълнителна плътност на изживяването.

В досегашната история избраните от народа правителства са били не по-добри, а понякога и много по-лоши от откритата диктатура. — де ла Пас.

Genius is where you find it.

„Revolution is an art that I pursue rather than a goal I expect to achieve. Nor is this a source of dismay; a lost cause can be as spiritually satisfying as a victory.“

Всеки, които иска да променя обществото, да вдига революция, да прави партия, да управлява хора ми се иска да е прочел тази книга, да си вземе от мърдостта й.

И да, дори да не планирате да правите революция – силно препоръчвам. Чудесна!

Дени, благодаря ти!

Емигрантите. В.Г. Зебалд

emigrantite

Емигрантите. Четири дълги разказа на В.Г. Зебалд е великолепна книга от поредицата Модерна класика на Колибри. И води при нас четири истории от първо лице, в голям детайл за хора, съвсем обикновени, чиято съдба преди век някъде е отвела далеч от родните места. Хора от различни места, но всъщност местата, които сега мрънкат заради мигрантската вълна, но преди 100 години самите те са бягали, търсили своето ново място под слънцето.

Това не е книга с наситена фабула, с драматични обрати във всяка глава. По-скоро е силно съзерцателна, монолитна, а с това и категорична в посланията си.

Книга за това как всички сме, в крайна сметка, еднакви. Как, стига да искаме, можем да живеем под един покрив и с грижа един за друг. Книга за загубата, за войната, за отстояването. Книга за уюта на детството и за носталгията по него, която ни съпътства цял живот. Книга за семейството, което дава консистентност на съществуването ни, но и липсва зловещо, когато го няма.

Без да е специално изведен акцент, болката от загубата и търсенето на усещането за дом през целия живот присъстват на всяка страница.

Много въздействащ е текстът и защото има значително количество снимки, илюстриращи тези разкази.

„В северна посока се намират руската катедрала, руският мъжки и женски приют, френската болница, юдейското общежитие за слепи, немското училище, немското сиропиталище, немският приют за глухонеми, Абисинската църква, доминиканският манастир, Семинарията и църквата „Св. Стефан“, Девическият институт, занаятчийското училище, църквата „Нотр Дам фьо Франс“ …“

„Споменът често ми се струва някаква глупотевина. От него на човек му се замайва главата, сякаш не гледа назад през обърнатата призма на времето, а от голяма височина се взира надолу, към земята, от една от онези кули, чиито върхове се губят в небето.“

„… достигне ли определено равнище, болката анулира условието за собственото си съществуване, съзнанието, а по този начин може би и самата себе си – знаем съвсем малко за това. Сигурно е, от друга страна, че душевното страдание е практически безкрайно…“

„времето е мащаб, на който не може да се разчита, нещо повече, то не е нищо друго освен ромонът на душата“

Много хубава корица на Стефан Касъров.

Благодаря, Мишо, че сподели тази книга с мен.

Макбет. Ю Несбьо

IMG_0126

След Жажда и Хлебарките очаквах много от следващия роман на Ю Несбьо, но няма да скрия, че към Макбет нямаше как да имам още по-високи очаквания. Защото Макбет е по-специален роман – част от проекта за модерен прочит на Шекспир Hogarth Shakespeare.

Scheksp

През 2018-та издателство Hogarth Press кани известни съвременни автори да направят свой прочит на Шекспирови текстове. Виждате на картинката и на сайта на проекта 8-те подбрани автора и заглавия. От тях на български Емас издават в поредицата си Крими Макбет.

Е, класика е това. Знаем, че Ю Несбьо е майстор на добрите истории, заплетени и облечени по великолепен начин. Да, и страшни. В Макбет го виждаме като автор в пълния му блясък. Историята е футуристична, но човекът е все така оплетен в собствените си страхове, а борбата, както винаги, е между доброто и злото. Един роман в стил ноар, с много поетичност на фона на мрачния сюжет. 500 страници, които се четат на един дъх.

А за който още не чел – после идват и Жажда и Хлебарките.

Совата. Самюел Бьорк

IMG_0024

Втората книга на Самюел БьоркСовата (втори роман на автора като цяло, и бързо преведен и на български език), чета около година по-късно (след Пътувам сама) бе, както и очаквах, идеалното криминале. Напрегнато, разнообразно, с много пластове.

Отново в центъра на разследването е познатият екип – Холгер Мюнк и Миа Крюгер. Отново сме някъде из Норвегия.

Авторът е по-милостив към читателя (вероятно към това може да има и други гледни точки), но убийствата са по-малко, което никак не отнема от динамиката на сюжета.

Браво на ЕМАС за подбора. Преводът е много добър. Корицата – също, като вплюс е запазената стилистика от Пътувам сама.

За любителите на крими – препоръчвам.