Говорим си днес с Марин Мермерски на тема равенство между половете и феминизъм. Един дълбок разговор, по тема, която някак никога не е на дневен ред в обществото ни.
Има ли разлика, според теб, във възприемането и в реалната равнопоставеност мъже-жени в Европа и в България? Какво е по-специфичното у нас?
Европа не е хомогенна. Последните години са много динамични. Държавите имат нужда от свежа кръв в работната сила. Обществената съзнание се изменя в полза на жените. Например, преди 4 години исторически патриархална Франция въведе изискване до 2017 г. да се достигне 40% женско представителство на ниво управителен съвет в големи и/или публични компании. В края на 2014 г. Германия благослови сходно законодателство с малко по-различни параметри. На ниво ЕС виждаме подобни цели: 40% – 2020г. И бащинството става все по-популярно.
Жените в Западна Европа – изключение правят Скандинавските държави – обаче са исторически по-назад от българките в еманципацията си на пазара на труда. Може би също и затова там се обръща силно внимание върху равенството между половете.
България – предполагам поради социално-икономическия път, който е извървяла – е приела в по-голямата си част, че жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа. Отсъстват често срещаните в западните медии статии, фокусиращи върху трудностите и пречките пред жените вместо върху ползите от разбиването на тези пречки. А съгласи се, трудно е да си топ мениджър, успешен предприемач или добър спортист, ако си обезкуражен.
По отношение равенството. Нека се спра на пазара на труда на по-обобщено ниво. Съгласно ЕВРОСТАТ през 2013 г. средно 69.5% от мъжете и 58.9% от жените в ЕС (на възраст от 15 до 64 години) работят (1). За България: 62.1% (мъже) и 56.8% (жени). Ние, обаче сме нацията в ЕС с най-нисък брой нейни представители работещи на непълен работен ден: 2% от мъжете и 3% от жените (2). Стойности за ЕС: 8.7% и 32.5% съответно. 58.6% от българските жени, които не работят на пълен работен ден биха желали да работят на пълен такъв. Този процент при другите европейки е над двойно по-нисък (26.1%) (3). Съответно аналогичните съотношения за българските мъже и другите европейски мъже изглеждат така: 65.8% и 40%. Равенството в заплащането между мъжете и жените у нас също е доста над средното за ЕС през 2013 г.
Това, в което сме назад е по-скоро липсата на ясно разграничаване между работното място и личен живот. Чувал съм за случаи на сексуален тормоз от работодатели/преподаватели от една страна и за случаи на „едни гърди напред“ от друга, които биха били немислими на запад.
Често се споменава „стъкления таван“, наистина ли го има и до каква степен?
Да започнем от страната на неограничените възможности. Според изследване на ЕY върху 1371 публични компании в САЩ, през 2013г. 85% от местата в управителните съвети се държат от мъже. Според изследване на Европейската комисия (ЕК) върху най-големите публични компании (общо 587 компании) в страните членки на ЕС, 83.4% от местата в УС се държат от мъже. Дори в Норвегия – чието правителство изиска в далечните 2002г./2003г. от публичните компании да достигнат 40% женско представителство на ниво УС, което бе достигнато 2009г. – към 2013г. нямаше нито една жена изпълнителен директор в най-големите 32 публични компании. В България 84.8% от местата в УС на 15-те публични компании, които ЕК е разгледала, се заемат от мъже.
Има и големи секторни различия. Съгласно проучването на EY споменато по-горе в медиите и търговията около 20% от членовете на УС и около 15% от висшия мениджмънт са жени, докато в нефтената и газовата индустрия съответните числа са 10% и 5%.
Има ли все пак тенденции на промяна в последните години?
Определено. От една страна големи компании се ангажираха с изследвания в тази сфера. Жени започнаха активно да се събират и да правят женски професионални срещи/организации, което е изключително важно, тъй като едно от пречките, които често се посочват за професионалното развитието на жените е, че имат доста по-малка мрежа от контакти от мъжете. Има силно желание на правителствено в редица страни в Западна Европа да се облекчи държавния бюджет, като силно женско присъствие в работната сила и предприемачество са две възможни решения.
Но за мен промяната ще дойде от това, че жените могат да ни помогнат да подредим света, в който живеем и да го направим по-социално отговорен.
Как, според теб, ще се случи тази промяна и какви фактори биха ускорили този процес?
Не помня коя феминистка бе казала “Equal does not mean the same.”, тоест: “Равна не означава еднаква“. Отлична мисъл. Много голяма част от дискурсите и политиките за еманципация на жените фокусираха и все още фокусират върху едно чисто механично равенство с мъжете на работното място без да показват в какво средностатистически жените и мъжете се допълват и какво могат да научат един от друг. Например: Говорим за квота на жени в УС, а не за промоциране на „женското“ мислене в УС.
Мисля, че е редно в известна степен да изместим фокуса от равенството към ползите от различието и то не на ниво биология, а на модели на мислене и вземане на решения. Мисля, че е редно да не очакваме, че средностатистически мъжете и жените ще са еднакво добри във всичко. И мисля, че свободния пазар може да види ползи от тази по-голяма възможност за диверсификация и да е дори по-добър коректив от държавата. Трябва да внимаваме, обаче да не прекалим с обобщаването и стереотипите, тъй като работим с уникални хора, а не със средностатистически величини. От тази гледна точка е редно да минем над ниво биологическа единица, а по-скоро на начин на мислене. Особено в днешно време, в много мъже се засили „женското“, а в жени „мъжкото“ възприемане и мислене.
Мисля и че не можем да говорим само за жените и да подминаваме мъжете. Преди години видях, че приятел е на митинг за правата на бащите. Има син в Канада, който губи при развода, защото по негови думи има стереотипи. А тези стереотипи не са ли същите, които безгласно казват – Как ще работиш, нали имаш дете, мамче?
В ЕС започна да се говори активно по тази тема. Много ще се опитат да наложат тяхното си парченце истина, като представляващо целия пъзел. Но с оглед икономическите и социални динамики в нашето общество очаквам, че в рамките на 5-10 години този дискурс ще даде зрели решения, които ще са и важна част от решенията на редица икономически проблеми.
Крайният феминизъм е някак непопулярен у нас. Това добре ли е, според теб?
Крайният феминизъм първо е доста обща категория, тъй като има различни видове феминизъм: социален феминизъм и всякакви други, които имат малко общо и често и не се харесват помежду си. Така е още от Клара Цектин нататък. Нека да разгледам стереотипния краен феминизъм с неотваряне на врати, небръснене на крака и т.н.
Първо, всяко общество е като жив човек със своята си история опит и реакции. Трудно е да очакваме една българка, която работи като вол и си мечтае тайно, тайно най-накрая мъжът й да се сети аджеба да й подари едни цветя и да й каже колко е хубава, да вдигне скандал, че й е отворена врата. Крайните видове феминистки са имали своята роля в редица страни – и има и положителни, и отрицателни резултати от техните действия.
Лично аз съм скептичен към крайни течения, който се базират на отричането на нещо, защото имат потенциала да те превърнат в гротеска на това, което отричаш. Например, преподавател от САЩ имаше позната, която бе правила изследване върху лесбийките и се оказа, че има такива, при която едната изпълнява мъжка роля и за да се наложи, бие другата. Казвайки това е редно да отбележа, че има ситуации, в които единственият начин да се промениш е пред вратата ти да има 100 гневени жени с плакати. Така, че не може изцяло да отречем крайния феминизъм.
Follow
