това искам – играта да има правила, които да важат за всички.
– ако някой е карал пиян или догиран и е отнел човешки живот/и – да получи заслуженото, дори да е „ВИП“.
– ако някой е взимал подкупи, обрал хазната, разпределял по роднински държавни/общински земи/гори – да получи заслуженото, дори да е (бивш) премиер.
– ако някой е мърсил – да си изчисти.
време е.
Follow
Тези правила съществуват в цивилизованите страни, но моят престой там, моите десетгодишни наблюдения ме учат, че те не се спазват НИКЪДЕ.
Уви, Жюстин. Прост народ – слаба държава.
И аз все това си повтарям за простия народ и за слабата държава и се сещам за дядо ми Серги, който образование нямаше, но ме научи да чета като бях на 4 години. От него съм запомнил и нещо, което той изпускаше, когато си говореха възрастните и мислеше, че не го слушат децата или непознати хора: „Айдучка държава“. Много крадем, това е жалната истина. И другото жално е, че имам чувството, че мнозинството от българския народ не иска тия правила, за които пише Жюстин. Народът ни като че ли иска да няма правила, че да се уреди някак, понеже си мисли, че ако има правила, тогава ще трябва да ги спазва и няма да може да се пробута, да се уреди. После идва и това, ето, правила има, но ако може някак да не ги спазваме, че да се предредим на опашката, да се набутаме, да се пробутаме. И с десетилетия не можем да разберем, че по този начин всичките се набутваме в задния двор на Европа, че даже и ни харесва.