всяко училище има правилник. и според правилника – боят е неприемлив и наказуем. на почти всяко дете се случва да изпадне в ситуация да се сбие. кога невинно – кога не толкова.

при първо сбиване може дори родителите да не научат. всичко минава с леко мъмрене.

повторна проява – викат се родителите, на всички се чете конско.

трето сбиване и следва предупреждение за изключване.

ако продължим в тази посока – изключване от училище. и срам. и лошо бъдеще.

кои деца стават побойници ли? ако попитаме педагозите и психолозите ще видим, че по-агресивните деца, по-големите побойници са деца от тежки семейства, деца, лишени от обич и системна грижа, от приказка и целувка за лека нощ …

никой не толелира боя. без значение от повода. ако добавим и повод в картинката – нещата стават още по-тежки. хайде сега побойниците от последните дни и години – вън. вън от политиката, вън от Парламента.

Follow

достатъчно е човек да прекара 10-тина минути в коя да е общинска или данъчна служба, за да разбере, че хората, работещи там са нещастни. поне в столичните май е така. още от входа разбираш къде е тоалетната и намекът за местоположението й е толкова силен, че не те изоставя и до дъното на етажа. коридорите са пълни с мебели от различни епохи, изкорубени плюшени дивани, сковани набързо пейки, метални шкафове наблъскани с документи, натрупани отгоре с кашони, бълващи формуляри, декларации, образци … из същите тези коридори се разхождат сърдити хора, служители във въпросната служба, влизат от една врата в друга, намусени, троснати, нещастни.

влизаш в стаята и ти се карат, защото едва се подават измежду камарите с документи. всички тези служители са добри. но са кисели, защото нямат въздух в своя ден, заврени са в миши дупки, едва се разминават, едва дишат, камо ли да са любезни. и все пак, дори и малцина от тях успяват да съхранят любезността, с която са ги закърмили през първите им седем години и дори намират сили да се усмихнат. за сметка на това мнозинството ръмжи, вместо да говори и е склонно да те разкара осемнайсет пъти за една дреболия, замо за да докаже, че е повече от теб. защото иначе няма как да си вдъхне оптимизъм в това задушаващо сиво ежедневие на мизерия и еднообразие.

не виня хората. системата е такава. но ми е жал за хората. и те душа носят.

Follow

не, няма да пиша за талантите по принцип. те са важна тема, ще ги оставя за когато съм в по-добро настроение. ще пиша за талантите на родни „пр експерти“ (моля, отбележете кавичките). днес леко си изпуснах нервите във фейсбук и бях по-груба от обичайното за мен, но нещото бе нелепо.

получих прес инфо, чието заглавие гласеше „Незрящият талант Крис пее в МОЛ „ххх ххх““

не, това не е случайна грешка. това е целенасочено търсен ефект. едва ли са си представяли чак и блог пост, но нещото е потресаващо. мислих, че малко по малко нещата се оправят. може би все още има неугаснала частица надежда. но е все по-трудно да я държа жива.

Follow

„нека учи детето. да понаучи английски, да избяга от този кенеф тук …“ поклати глава той и продължи със сходна терминология да обсъжда бъдещето и миналото на България. а на мен ми стана обидно. и тъжно. не само защото беше пролетно слънчево утро, бях изпратила децата на училище и бях на път за работа, където очаквах един ползотворен ден. не само защото тук познавам прекрасни хора, имам толкова много любими места, живея и дишам всеки ден.

стана ми тъжно, защото мечтата на този човек е била да се развива, а не е имал шанса или може би волята и упоритостта това да се случи. и вини за това другите. и вярва, че навсякъде другаде е по-добре от тук. и пренася несбъднатите си въжделения върху своето дете.

тъжно е, защото тук живеят много хора, които мислят по този начин. и докато много хора мислят това място така нещата няма да се оправят. защото нещата няма да се оправят от самосебе си.

… защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…  е написал Христо Ботев. именно ако сме човеци няма да се оказва, че сме в кенефа. в този или който и да е друг.

погледнато от друг ъгъл кенефът е навсякъде. защото сме хора. просто е различно почистен и подреден. какъв е – ние си го правим. и от нас зависи.

/а ти пусна ли водата преди за излезеш …/

Follow

не съм мислила, че ще сложа линк към Труд, но ето че се случва – фб ми го подаде. касае биг брадъра, който тече в момента. не съм гледала и секунда от това. но не го харесвам. не харесвам също, че има хора, които казват, че не го харесват, но го гледат. кое ме възмущава ли? децата там. (не само в това издание. децата нямат място на подобно място!!!) и децата пред екраните. (те са там. особено през ваканцията.) това безумие трябва да спре!

Follow