Много пъти се питаме: Защо ни се случва всичко това? Защо трябва да страдаме? Защо сме най-бедните в Европа? Заслужаваме ли го?

Всичко, през което обществото ни минава през последната година, през последните 10, през последните 25 години е защото не си взехме уроците овреме. Защото бързахме да забравим.

Бързахме да забравим страха, който беше дълбоко във всеки от нас, загнезден, впит, унищожителен страх. Страх като обратното на живота.

Бързахме да забравим срама, който произтичаше от страха. Дълбоко в нас. Срам от себе си, от неспособността си да се съпротивим на страха. Срам като обратното на достойството.

Бързахме да забравим времето на несвобода.
Времето на липса на думи.
Времето на липса на личности.
Времето на отсъствие на Аз-а.

Затова се отзовахме в собствения си капан – от бързане. Затова и продължихме да търсим зависимости, защото така бяхме израсли – като птици в клетка. Те, както е ясно, мислят летящите, свободните, за болни.

Дали всичко свърши? Или имаме да учим още уроци? И дали не е време да си припомним и да не оставим в забрава важното, от което все още имаме да взимаме поуки?

/снимка: Комитата/

Follow

Наистина не успявам да уловя нуждата от суматоха, вражда, нетолерантност, агресия, истерия около провеждането на прайда (днес в София и по принцип).

Две основни неща са нужни на човек, като въздуха и слънцето за всяко живо същество – нуждата да е свободен и нуждата да е щастлив.

От изконната необходимост човек да е свободен да е себе си и да прави своите избори, всеки ден, във всяко отношение и да намира своя, вероятно не винаги лесен път към щастието – никой няма право да скага окови от каквото и да е естество върху другия, другите.

Хората следва да са свободни в избора си кого да обичат, с кого да са щастливи, кой им дава нежност в този и без това толкова враждебен свят. В този смисъл и семейството (за което писах наскоро) може да е във всякакви комбинации, стига да е с грижа, любов и доверие.

И никакви аргументи не могат да ме убедят в обратното.

Follow

Ваканциите са важна част от образованието, образователната ни система и времето на децата ни, а с това и семейното. И, за мен, е време да бъдат преосмислени. Тук чувам целия неводолен глъч на учители, директори, училищна администрация, загрижени родители, ученици.

И все пак.

Ваканцията от средно 15 юни до 15 септември е три месеца! Уау! Тя е направена с оглед лятната работа на полето, каквато е имало мноого отдавна и не е преосмисляна от вероятно минимум 30-40 години. В допълнение детският труд днес е напълно изключен (формално има опция, използва се от 0,05% от учениците възможността да поработят лятото). В допълнение родителите имат по 15 дена отпуск. И такаааа

Едно време нямаше Интернет. Телевизията започваше в 17 ч с новини и беше скучна. Нямаше летящи коли и пласьори. Играехме на улицата до здрач. Без сантимент по соца, само към онова безгрижно детство.

Днес децата най-често са „паркирани“ при бабите. В някоя панелка, а при по-голям късмет (за жалост все по-рядко) – на село. За три (!!!) месеца. И също толкова често пред компютъра нон стоп. Или в скука.

Да, време е да преосмислим ваканциите. А?

Follow

Когато има паника печели само хаосът. А паниката се създава лесно – два-три статуса в социалките, едно-две подмятания на (псевдо)авторитети и хоп.

Банките ни са стабилни. Разбира се това ще продължи докато има здрав разум и докато някой с интерес не реши да не е така. Създава се паника. Много хора с малки влогове се хващат. И полза няма за никого, освен за няколко големи, които не връщат големите си задължения.

От тази нестабилност дългосрочно не печели никой от нас. Хората не купуват нищо. Пазарът се стагнира. Няма пари за заплати. И инвестиции няма. Спиралата е главоломно надолу.

Нека се успокоим и намерим сили да продължим градивно. Няма място за паника. Има  място само за здрав разум.

И Иван с #нетегля

Follow

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

Follow

празник ли? изпразнено от съдържание. 3-ти март, 1 май – преди имаше манифестации. днес всички са в Гърция или по селата. всички други подобни – също. формални. кухи. дни за почивка и преяждане, вместо за същинско празнуване. дни на бягство и разделение, не на единение.

и празниците ни като и делниците ни – никакви.

да, не е единствената тема в обществото ни по която спешно трябва да намерим отговор на въпроса: какво да се прави.

но едно е ясно – нужна е промяна. сега.

нужни са ни малко празници, но истински. за мен такъв е например 24 май. и толкова.

и пак да кажа – нужна е промяна. тя започва от теб и мен. сега.

Follow