децата обичат да четат. ние сме тези, които не им го даваме. не може да искаме детето ни да чете книги ако у дома не е влизала нова книга в последната година. не може да искаме детето ни да чете книги ако не ни е видяло нито веднъж с книга в ръка у дома, зачетени. оправданията – животът е толкова скъп, няма пари за книги не минават. има библиотеки. а там има мнооого книги.

днес в детския отдел на столична библиотека видях много деца, обичащи книгите. запалени от книгите. четящи не само тънки и с много картинки книги. беше нощта на призраците в библиотеката! децата четяха откъси от любими свои книги от британски автори. Г.Д.В., Матилда, Мечо Пух, Хари Потър са любими на всички! ние с Томи научихме и за други книги, които ще ни харесат, за които не бяхме чували. запалихме се по нови автори. май това беше целта. от децата да стигне до децата.

искрени комплименти за хората от библиотеката – отдадени, вдъхновени, силно решени да докарат още и още нови почитатели на книгата в библиотеките. един добър ход. очакваме и още!

клишетата. дори образовани и силно себекритични и саморефлектиращи хора им се поддават. всеки ден. единици успяват да се откопчат.

клише 1. училището е мъка, досада, тъпо, учителите са тъпи, да се ходи на училище е гадно и т.н. затънали до уши в това клише много хора го предават на децата си и така затормозяват цялата система. сигурна съм, че би имало по-голям ефект от училището, ако по-малко хора влизаха в това клише.

клише 2. работата е мъка, досада, тъпо, да изкръшкаме, да се скатаем, ама аз защо да му работя на този, той не ми плаща няма да му работя, то никой не таботи на това място и т.н. работата може да е забавление и ако повече хора се кефят от работата си и я вършат с лекота ще има повече щастливи хора и по-добре свършена работа. но лесно възприемаме подобни клишета, защото така е по-лесно, а и се предава от поколение на поколение.

клише 3. работното време. има много бизнеси, в които работното време може да не е от 9 до 6, може да се работи от дома, да има гъвкави формули за отработка на часовете работа и т.н. естествено без фиксирано работно време не може да се работи с овце, а със силно мотивирани хора, хора, които не считат, че работата е мъка. представете си само колко проблеми хора се решили, ако всички службици и инстанции, които обслужват хората работят извън стандартното работно време, например. и колко би спечелил проблемът с трафика в големите градове ако повече хора си работят от тях или пък извън стандартните 9-18. да допълним, че различните хора са продуктивни в различно време и така техният истински потенциал остава загърбен заради формалности като 9-18.

клише 4. бракът е мъка. дори прясно бракувани хора веднага лесничко влизат в клишето да се оплакват, мрънкат, да говорят още по-големи клишета за половинките си. често това е дори в противоречие с разбиранията и чувствата им, но инерцията е голяма работа.

клише 5. децата са мъка. абе хора, ако са мъка – не ги правете. истината е, че децата са голям кеф, ако успеем да избягаме от клишетата на възприемането им като бреме, от предразсъдъците на класическото възпитание, с което сме закърмени и ние, от оковите на мисленето като възрастни, от прекаленото безпокойство за тях или прекаления страх да не сбъркаме. ако си говорим с тях като равни и ги третираме като такива ще ни е по-лесно, а нататък нещата се подреждат.

списъкът може да продължи още и още – интернет е неизбежно зло, богатите са щастливи, парите са висша ценност, държавата е за да я мамим … . всеки може да допълва още и още ако се позамисли. просто ми се искаше да си поговорим по темата. не, че ще променим нещо. просто ей така.

е, никой не е обещавал животът да е лесен. но може поне да е и забавен. а това, последното си зависи от нас. ако по-ловко избягваме клишетата във всичките им форми и вариации, може би ще ни е една идея по-забавно. за по-лесно никой не обещава нищо.

невинни няма. а срамът е голям. и мъката.

лелките. тези, които са били наоколо и са го допускали и предизвиквали, ден след ден. за тях това не е престъпление. в техния свят болни и недъгави нямат място, те са тегоба. сигурно им е трудно. ужасно трудно в мизерни условия да се грижат за тези деца, изискващи толкова грижа, обгрижване, обич, за да съществуват. но на тези местта обичта е забранена. има само действия без чувства. защото ако има обич ще има и мъка. макар и пряко замесени тези лелки не са толкова виновни. в техните очи така е правилно. може би дори в задълженията им не е включено, че трябва „да ги държат живи“. …

държавата. за държавата е важно да й е изгодно. изпраща подобни домове в най-затънтени места. плаща ниски заплати на малко и то необразовани и удобни хора. за държавата тези деца е най-добре да са възможно по-невидими. и … това, което им се случва всъщност няма значение, докато някой нахален европеец не се намеси. за държавата моделът е работещ. от години. от много години. поне 60. формално държавата си изпълнява задълженията. и тъй като това работи … нищо не се променя. керванът си върви.

ние. виновни сме ние. аз и ти. ти и аз. виновни сме, защото знаем. не подробностите, точната бройка или проценти. знаем, че държавата е такава и лелките й са такива. знаем и не предприемаме нищо. знаем, че имаше Могилино, после разпръснаха децата тук-там и край. забравихме. оставихме така. надявахме се държавата и лелките да са се поучили, да са се променили. но промяната ей така не става. виновни сме, защото не продължихме. всеки ден да напомняме. а междувременно още и още деца се отзоваха в домове. и още от тях измряха. от нашето нехайство.

мъка. и срам. и още. оправдания ще си намираме винаги. но повече не бива да мълчим и да се надяваме. трябва да действаме. да изискваме. да образоваме. да викаме, когато нещата не се случват както трябва. да не толелираме половинчатите мерки. да помагаме. да даряваме. да работим още и още. да приемаме различните. а не да ги крием. и не с векове да повтаряме „колко мъка има на този свят“ и нищо да не променяме. в името на мъртвите. в името на живите.

„На 1 октомври – Ден на музиката, артистите в Музикалния театър започват спектаклите си с протест – СИНЯ ЛЕНТА – срещу безумната реформа на МК, реваншистките съкращения в театъра и унищожаването на българската музикална култура. Подкрепете протеста и вие!“

очаквах го с голямо вълнение. и ето, че дойде и отмина. премина приказно. браво на Горичка за идеята и реализацията!

е, за родителството вече не се мълчи. говори се и то вдъхновено и вдъхновяващо. така говориха не само лекторите, но и всички наоколо в почивките. за родителството като приятелство, като отговорност, като възможности.

Зорница София направи великолепно въвеждане в темата за родителството и за това колко е важно да не влизаме, а да излиза ме от квадрата

Виктор Самуилов изправи залата на крака със стиховете си. ето малко откъсче за припомняне:
„Аз като порасна, ще поканя гости.
Ще сервирам гозба от шаран без кости.
И когато стане веселба голяма,
ще повикам татко, ще повикам мама.
Ще накарам мама песен да изпее,
татко пък – да каже стихче подир нея.“

аз говорих, обичайно – за децата и компютрите. пропуснах да кажа нещата, които си бях написала, но не взех листчето с мен а именно – че няма перфектни родители, че аз самата не съм перфектна и че все пак сме хора. говорих за нещата от живота, обичайните неща, които си ги говоря като това, че виртуалният свят е равен на реалния, че не бива да плашим децата, че Интернет е страшно място или ние да си навиваме това на пръста и да крием захранвания и мишки, защото това не помага. а да им измисляме забавления офлайн и така да ги отвличаме далеч от компютрите, без да прекаляваме, естетсвено. ключов момент е да вкараме бабите в играта – да възложим например децата да обучават бабите в компютри и Интернет. и друго – ако имаме три деца е по-лесно, те сами се забавляват и не им остава време за компютри много много. май се получи презентацията ми. като и на останалите лектори де 🙂

разказът на Ирина Каракехайова за мен беше най-важният акцент в цялото. за лошите майки. за обществото като родител. за моделите – дете в институция, майка в затвора. Ирина говори и за клишетата в медиите, в последните 10 години не се чува друго освен благотворителност, ужасните родители, ужасът от домовете. трябваше чужда телевизия да снима нещо, което всички знаем, за да се засрамим. голяма тема. земно представена. Ирина, искам да продължим да говорим по нея. и да действаме. с теб съм.

малко извадки от туита ми от деня:

Явор – наградите пречат за приемане на рискове и за правене на грешки
Ирина – няма лоши родители, има родители, които не знаят, не могат
Любов – да гледаме на агресията като на потенциал, енергията да се канализира в творчество
Бу – процесът е по-важен от продуктът. кърменето е по-важно от кърмата
Милена – училището като fast food
Орлин – децата имат нужда ние да бъдем родители, да се освободим от чувството за вина и тотална отговорност като родители
Марин – децата (и ние) имаме нужда от катарсиз, от красиво, от изкуство
Зорница София – няма невъзможни неща – вярата в това се предава по наследство, децата ни да знаят, че и ние грешим, да си признаваме
Маги – да им показваме обичта си не като им купуваме още и още …

на 20-ти ноември Горичка правят форум Храна. планираме с Томи да сме там.

на семинара на Едуард де Боно в София бе доста скучно за хората, чели книгите му, но един от примерите се оказа много актуален за мен и за повечето хора, живеещи в София – трафикът

мисля, че трафикът е може би най-големият проблем на София за момента
ето вариации по темата как да намалим трафикът и задръстванията в нашия град (не ме освирквайте, и аз не съм за всички тези опции, само ги споделям):

. за  да излизат по-малко коли по улиците:
– да се вдигнат данъците на колите или пътни данъци;
– да се вдигне цената на горивата;
– да се организира по-добре градския транспорт;
– да се вдигне цената за паркиране;

. да се облекчи трафикът:
– да се движат по-малки коли;
– да има по-широки и повече пътища;
– да се въведе по-различно работно време в големите фирми, например от 6 до 3, вместо от 9 до 6 или 10 до 7;
– да се насърчават хората да работят от дома си или близо до дома си;

аз допълвам:
– да се направят големи паркинги на входовете на София и там да паркират повечето от влизащите в града хора;
– специално на джипки и всякакви големи коли да им се вдигне поне 1 път отгоре и данъци и такси – заемат много място и са изключително агресивни на пътя.