напразните усилия на любовта

BIG_PHOTO_BIG_4883

Шекспир. напразните усилия на любовта. един класически текст, един великолепен превод, поставен по възможно най-нетрадиционния и разкрепостен начин на сцената на театър София. режисура, актьори, декори, костюми, музика – изпълнени с невероятна динамика, ритъм, единно звучене, в пресъздаване на пиеса, писана преди столетия. вероятно интерпретацията за някои ще е прекалено скандална. но за мен бе вдъхновяваща.

„Тъй славата, която ние всички
преследваме до сетния си дъх,
записана на бронза ни надгробен,
ще ни спаси от истинската смърт;
дорде живеем, да извършим подвиг,
пред който всепоглъщащото Време
нащърбило косата си, да трябва
да ни даде в наследство вечността!“

извън основния текст имаше няколко любопитни вметки, които допълниха приятно контекста. едната, която бе съвсем в края ми се ще да споделя, за тези, които няма да отидат да изгледат постановката. люлка, ние всички сме на една люлка. и винаги ще има едни, много, които са долу, за да вдигат и държат горе онези, малкото. и дори да се залюлее люлката и нещата да се променят някак за някои, отново многото ще са долу и малцината ще са горе.

поздравления за екипа на постановката и за театър София за свободата, която дават на творците.

вероизповедание в училище. хм.

img_0201

вероизповедание. задължително в училище?! хм.

не искам моето дете да учи вероизповедание в училище. защо ли? защото е сложно. защото има една баба православна българка и една баба православна арменка (до тук – празнуваме на два пъти Коледа), един дядо католик (от арабски произход) и един дядо атеист. сложно, нали?!

не искам моето дете да учи вероизповедание в училище, защото считам, че какво е добро и лошо ако не е научило през първите 7 няма как да научи след това. а традициите и празниците, ако у дома не се честват някак на кухо ще бият да идват само от часовете по вероизповедание.

някои деца днес учат „благонравие“, което, простете, но ми звучи като „голяма боза“ и най-вече като „смирени и послушни“. е, днес най-малкото, от което имаме нужда, за да вървим напред като нация е от смирени и послушни млади хора. имаме нужда от активни, любопитни, дори пакостливи в добрия смисъл на думата деца. а и те повечето са такива. нека им дадем шанс, а?

и защото всеки трябва да има право на избор – нека има свободноизбираеми часове или неделни училища, където да се учат подобни неща за тези, които искат. предполагам не й е лесно на Църквата да си удържи устоите, къде духовни, къде доста материални, но не искам да си го изкарва на детето ми. отделно, предполагам с напредването на възрастта хората стават по-религиозни, но докарани с автобуси накуп и изсипани насред София някак ми идват в повече.