Публика, сцена и аплодисменти. Наблюдения от театралните зали.

IMG_2566

Много обичам театъра. Чест зрител съм. Обичам модерните решения, а и традиционните, новите пиеси, а и класическите, добрата игра, добрата сценография, добрите костюми, добрите грим, прически, музика, хореография, осветление, всичко, което прави магията на театъра истинска.

Но този пост е не за театъра, а за неговата публика. Преди година пак съм мрънкала по темата (Театърът. Начин на употреба). Та тук си продължавам с мрънкането, защото понякога много ме е срам да съм в публиката …

Ползване на гардероб. По-класическите постановки са редовно пълни с ученици. Което само по себе си е чудесно! Нооо да, учениците са шумни, понякога и доста невъзпитани. Допълнителен смут в системата всяват учителите, които често опитват да им правят забележка и става още по-драматично. А повечето учители, които явно също не ходят редовно на театър, както и учениците не са научени да ползват гардероб и това зимно време създава доста дискомфорт за околните.

Шумене в залата. Представленията в София започват с около 10-15 минути закъснение. (Изрично пиша София, в страната започват доста по-стриктно в обявения час). Ясно е – голям град и хората пътуват. Не пречи да се почака в залата. За мен това е чудно време да се отърси човек от света навън и да се подготви за прекрасно театрално преживяване. Но не мисля, че е нужно в това време да се вика, да се тропа или да се чака до последно навън.

Ръкопляскане по всяко време. Да, има чудни сцени, които ни разсмиват или прекрасни монолози. Но ръкопляскане спонтанно по всяко време извежда представлението от ритъм и прави трудно концентрирането на актьорите. В края е повече от желателно, но не и когато ни хрумне.

Мобилните телефони звънене. Наскоро в Армията в Много шум за нищо, актьорите великолепно отиграха едно звънене от първите редове с репликата – „Ооо, Мистър Нокия се обажда!“ … но не винаги това им е възможно, а и е крайно нелепо, ненужно и невъзпитано от страна на хората в публиката да не си изключваме звъненето …

Мобилните телефони цъкане. Лелееее … хората не могат да издържат и два часа без да си гледат какво става из социалките … Не, в този случай не говоря за ученици, а за съвсем зрели хора, пък и не рядко вече и пенсионерите го правят … Това може да не пречи толкова на актьорите на сцената отпред, но е повече от смущаващо за хората около блесналото в тъмното устройство …

Та не случайно съм сложила тази снимка от началната сцена на Тартюф, отново в Армията – публиката ни все още има нужда от водене, от помощ, от указания как се използва театъра. Нищо, че салоните ни са доста пълни.

И за да не е само мрънкащо да споделя, че
Франкенщайн в Театър София е в задължителните за сезона постановки за гледане
за Калигула в Народния и до края на януари всичко е продадено
за деца препоръчвам Пипи, Роня, Мери Попинз в Театър София, Хензел и Гретел в Младежкия, а вече и Снежната кралица на Дефисто студио на Камерна сцена на Народния.

Приятно гледане! Дано уцелваме и на добра публика! За добрите представления – гарантирано е!

Гаяне Минасян за свободното училище и човечността

-окт-2015-e1478425865414-206x300И преди съм писала за Гая (цитат за лидерството), защото за мен тя е една от най-вдъхновяващите личности, които познавам лично. Гаяне Минасян е активист за промяна в образованието, страстен защитник на свободното образование и борец за свобода като цяло.

Как обясняваш накратко идеята за свободно училище?

Свободните училища следват програма и имат организация, която е независима от държавните регулации. Те са подчинени на ценностите и образователната философия на общността, която ги е основала – родители и учители. Затова и са много разнообразни. Във всички демократични страни в Западна Европа има такива училища. Възможността за основаване на такива институции произтича от конституционното и човешко право на родителите да избират образованието, което да дадат на своите деца. Един пример за такава страна е Дания, където близо 20% от децата учат в свободни училища. Първият закон, гарантиращ свободата за основаване на такъв тип училища там датира от 1850 г. Държавата финансира 75% от разходите на тези институции, без да упражнява контрол над дейността им отвъд изискването тя да е публична, да се преподава датски език и да се възпитават у децата демократични ценности. Качеството на предлаганите от тези училища услуги се контролира от родителите. През февруари 2016 г. НМР проведе Национална среща за свободно развитие на образованието с участието на датски гости, които представиха тази образователна система.

А има ли готови за това родители, по твоите наблюдения?

Родителите винаги активно търсят и са готови за нещо по-добро за своите деца. Въпросът е да установят дали демократичният или свободният подход към образованието подхожда на техните убеждения. В едно свободно общество е нормално не всички да харесват едно и също; родителите винаги ще имат различни разбирания за това кое е по-добре за техните деца. От тези, които са убедени в предимствата на свободното образование, зависи да печелят и информират хората, които споделят подобни ценности. Начинът да го правят е чрез личния си пример и с работата си по популяризиране на достиженията и опита в тази област.

Кой/ кои са твоите учители и вдъхновители за това?

Първият учител, чиито уроци дълго време стояха скътани, но непрочетени в мен, бе детето, което аз самата бях. Когато се родиха моите деца и още повече когато дойде време да тръгнат на училище, аз се изправих пред дилемата дали да загърбя изцяло тези уроци, или да ги извадя наяве и да се поуча от тях. Дали да се справя с претенциите, които образователната система предявяваше към моите деца без моето съгласие (след като бе оставила отпечатъка си върху живота на детето, което аз самата бях, без да пита за съгласието ми)? Или да й позволя да превземе времето и съзнанието и формира живота и на моите деца. Осъзнах, че ако позволя второто, ще се откажа от вярата в собствената си човечност; а оттам ще предам и красотата, уникалността, ценността и неприкосновеността на всяко човешко същество. Осъзнах, че ако не се изправя срещу тъмната страна на тази система, която лишава децата от радостта от живота и от могъществото на техните таланти в името на тяхното „образование“, аз не съм достойна за човечността, която ми е била поверена – както в мое лице, така и в лицето на децата ми.

Щом веднъж взех това решение, започнах да откривам подкрепа от изключителни автори, творци, учители и деца. Преведох книгите на мнозина, които ми върнаха увереността, потвърдиха уроците от моето детство и обогатиха мирогледа ми. Най-голям извор на вдъхновение и стимул да продължавам е обратната връзка от родители и учители, които вярват в човека и търсят пътища да са полезни за разкриването на неговия потенциал; хора, които осъзнават, че това може да стане само с отношение на дълбок респект, деликатност и удивление пред непознатата му същност.

Театърът. Начин на употреба.

img_0368

Както вероятно става ясно от публикациите в този блог – обичам театъра, за моя радост и семейството ми обича театъра и често ходим на театър. Извън претенцията и снобизма. Заради удоволствието да откриваме, споделяме, любопитството към нови срещи, прочити, идеи, вдъхновение.

Преди седмица бяхме с децата на постановка с добре познат, голям столичен театър. Постановката бе великолепна. Но публиката, публиката … Дори Али (10) сподели „По-невъзпитана публика не съм виждала“.

Залата бе пълна, като повече от половината посетители бяха ученици от вероятно 9-12 клас. Очевидно добре облечени, изглеждащи умни деца. Но … шумни, доста повече от предела на възпитаното. Разбира се, младостта носи силния смях, неръздържаността, но поне в театъра това следва да е в граници.

И за да не се окаже, че само учениците така, нека сме наясно – театърите напоследък са все по-пълни. С хора, които отдавна не са били на театър. И са забравили или не са знаели – има някои правила, дори неписани, които е добре да се спазват. Припомням.

1/ Макар в повечето театри да се напомня изрично за изключване звъненето на телефоните все има минимум по един, който не го е направил. А в по-неловките случаи този един, след като му звънне насред представлението телефона дори решава да говори по него, което е брутално недопустимо.

Не си ровете из фейсбука по време на представление, не си пишете съобщения – светлината от екраните пречи и на тези около вас, но и на актьорите.

На същото представление, за което споменавам по-горе, на което Али се възмути от публиката, в края на пиесата актьорите излязоха и казаха, че ще изпеят бонус песен, защото нито един телефон не звъннал по време на представлението. И изпяха. Ама представяте ли си до къде сме я докарали …

2/ В театъра не се яде и пие. Това не е кино и няма как в салона да се ядат пуканки, солети, банани или да се пие, пък било то и вода. Недопустимо е.

Ако два часа без вода / солети / друго за ядене или пиене не можете да издържите – по-добре не ходете на театър.

3/ В театъра обикновено има гардероб и палта, якета се оставят там, за да е комфортно на всички наоколо и да могат да се разположат удобно.

4/ В театъра / на концерт не се ръкопляска преди да е завършило представлението. Както шума от телефони, както мляскането, така и аплодисменти по никое време биха попречили от една страна на публиката (но това е по-малката беля), но и на актьорите / музикантите, а това е наистина недопустимо. Прекъсва, пречи.

5/ В театъра, а и на концерти, напоследък публиката има странния навик да скача на крака и да аплодира така. Но това е също неприемливо … Аплодисменти, бурни аплодисменти – това е достатъчно. Ако сте подготвени – цвете също е чудесен вариант да изкажете възхитата от актьорската игра и представлението.

Вероятно списъкът може да се продължи и ще очаквам коментари с предложения.

Снимката е от новата постановка в Театър София „Малката морска сирена“.

каква майка си, като толкова много работиш!

IMG_3291

„Каква майка си ти, щом толкова много работиш! Кога ти остава време за децата!“ – ако си от отбора работещи майки, особено от този на майките-предприемачи вероятно редовно си чувала подобни реплики. Днес срещнах моя приятелка, майка на три деца, която започна свой бизнес наскоро. Та тя ме попита как реагирам при подобни реплики.

Въпреки че и майчинството и бизнеса не са отскоро постоянно чувам критики в тази посока. Защо съм на среща, вместо у дома. Кой се грижи за децата. Как така не става.

Убедена съм, че майчинството и работата не си пречат. Има място и за двете в живота на една жена, че дори остава пространство и да е жена, повярвай. Въпрос на организация, дисциплина, светоглед.

Аргумент 1. Децата имат нужда да общуват и с бащата, баби и дядовци, други роднини и приятели. Няма нищо лошо да са една или няколко вечери седмично в друга компания. Дори напротив – плюсовете са много!

Аргумент 2. Качество за сметка на количеството. Плътно, пълноценно, забавно време заедно може да се получи и в по-кратък интервал. Ако е осмислено, осъзнато, прието от всички като такова. И от децата – и от родителите.

Аргумент 3. Майката ще е щастлива като майка ако е пълноценна и като жена и като професионалист. Майчинството е малка част от ежедневието, макар и водеща. Но щастието и усмивките вървят ръка за ръка през 24-те часа на денонощието.

И вместо край: хайде стига сме робували на стереотипи от преди години, на клишета и хорски приказки. Винаги ще има някой да говори нещо. Момичета, горе главите! Както си го усещате майчинството – така си го изживявайте и подреждайте!

преди децата да те побъркат

IMG_4383обикновено пристъпвам с доста голяма доза скептицизъм към подобни книги, които уж не казват „прави така“, но точно това правят, според американския модел, императивно, но да признаем – и забавно, прибягвайки до пряк флирт с читателя

и все пак зачетох „преди децата ти да те побъркат“, защото приятели ми казаха, че има и смислени неща в книгата. а и защото имах време – на плажа и ми се стори подходящо четиво докато надзиравам малките, играещи във водата. предговорът ме грабна:

„през 90-те хората започнаха да правят по-различни деца, отколкото през всички поколения дотогава. до този момент децата си бяха деца. падаха, ставаха, цапаха се, играеха си – правеха всичко, което децата някога са правили. возеха се в коли без тройно сертифицирани детски седалки, ходеха сами на училище, играеха си на площадки, облицовани с бетонни плочки, живееха в домове без пластмасови капачки по контактите и поглъщаха огромни количества храни с оцветители.

изобщо е чудно как човечеството е оцеляло през тези безразсъдни десетилетия.

по това време започнахме да се променяме. животът стана по-сложен и по-натоварен. сдобихме се с мобилни телефони, компютри и дивидита. продавачите на сапун се опитват да изкарат сапуна по-сложен от ядрената физика.

на всичкото отгоре се оказа, че децата постепенно са станали по-сложни и по-деликатни … и всеки път, когато пуснем телевизора доктор Е от Т университет ни обяснява колко сме загубени и как децата ни са обречени, защото ние сме толкова загубени.

колкото по-щастливи сте вие, толкова по-щастливи са и те. простичко, но важно правило. най-важното от всички правила.“

писах и за и твоето компетентно дете

деца извън шаблона

IMG_7112

държавата има угода хората да са еднакви – по-лесно се управляват, по-лесно се манипулират, изпълняват разпоредби без въпроси и съпротива. хора по шаблон. не, това не е таен заговор на Бойко Борисов, нито на Тодор Живков. това са механизми на обществото извън конкретните личности. явлението не е от вчера. не е само тук. за справка „полет над кукувиче гнездо“ или „обществото на мъртвите поети„, „вчера“ или „Парижката Света Богородица„, примерите са безброй …

ще кажете – това беше в соц-а. сега е различно. тогава всичко ставаше силово. в момента нещата не са по-различни, само са облечени в нови, по-лъскави дрехи

държавата държи образованието. образованието произвежда удобни за държавата хора – еднакви. родителите често се поддават на натиска и също допринасят децата им да са като всички останали. искат те да са „подредени“, „по-добре дисциплинирани, отколкото творчески“, „да слушкат“, да не вдигат шум, да са кротки и да изпълняват смирено заповедите им. към учители, родители да добавим и медиите, които пряко обслужват същите интереси и съдействат изцяло за шаблонизирането. децата кротуват пред екраните и искат същите играчки, каквито вече са видели по телевизията и имат всички техни съученици. бам – децата вече са в шаблона! добре свършена работа!

но. прогресът се носи от различните. едно умно общество, една умна държава би имала нужда от различни, мислещи хора

в училище са сочени с пръст или изключвани креативните, активните деца. модерното название е „хиперактивни“. в някои държави дори ги „лекуват“ (разбирай „успиват с хапчета“!). истината е, че това са просто деца. децата са естествени. те искат игра и свобода. и оказват съпротива да влязат в шаблона, който възрастните, родители и учители, обществото като цяло се опитва да им надене

„трудни деца“, аха, нека всички са лесни и нещата ще са наред?! харесвам децата извън шаблона. различните деца, бъдещите Майкъл Фелпс (който вече има 21 олимпийски медала във феноменалната си кариера) или Джон Ленън (Когато бях 5-годишен, майка ми ми каза, че щастието е ключът към живота. Когато отидох на училище и ме попитаха какъв искам да стана като порасна, написах “щастлив”. Те ми казаха, че не съм разбрал задачата, а аз им казах, че не разбират живота.). и искам да има повече различни деца

емпатия в семейна и училищна среда

Денят е посветен на учителите и родителите и търси единството на връзката родител-учител-дете при възпитаването и отглеждането на децата. Съответно денят включва както представяне на емпатичното образование, така и част от теорията на ненасилствената комуникация за възпитаване на деца. Част от програмата е възможност за среща и неформално обсъждане на проблемите на родителите и учителите, обмяна на опит и намиране на общи решения.

Втората половина от деня включва практически срещи за учители и за родители, като всеки участник на форума ще може да участва на две последователни практически занимания, за да придобие личен опит с представения материал, да зададе своите въпроси и да получи нови гледни точки и насоки като родител или учител. Гост на деня ще бъде Д-р. Беате Шмид Белау – обучител и мениджър на Европейски проекти за образование от Германия, която ще представи срещата между родители и деца като среща на две култури: на децата и на възрастните.

25 март 2012г., от 9.00ч. до 18.00ч

регистрацията е тук

поканих те и на Емпатия и емоционална интелигентност в бизнеса

и твоето компетентно дете

9388вероятно много родители, в своята отдаденост, любов и грижа, днес искат и четат книги за отглеждането на своите деца.

за модерното или по-скоро да го наречем нормалното отглеждане на децата е добре да се четат модерни, хайде да ги наречем съвременни автори.

задължителен е Йеспер Юл. от няколко месеца и на български.

основното ново, което надявам се всички знаем е, че децата са истински, завършени хора от самото си раждане. умеят да общуват, да реагират, да проявяват съпричастност.

ето само малко:

  • важно е и децата и родителите да поставят свои граници;
  • няма нищо лошо родителите да са на различно мнение;
  • здравословната алтернатива на борбата за надмощие е откритият, искрен диалог който зачита желанията, мечтите и потребностите и на децата, и на родителите;
  • не искаме да отглеждаме деца, които „слушат“, нали?
  • още много – в книгата. задължително четиво за всеки родител днес.

още за твоето компетентно дете – тук

the baba-фактор

нашумя се напоследък след лекцията на Стив за the baba-фактор, родния феномен, но ми се ще да добавя няколко щриха

the baba-фактор е изконно ценен ресурс за родните ширини. спомни си в твоето детство как е било. сигурна съм при 90% от нас бабите са били супер важен фактор в детството, формиращ елемент, но не и страховити, плашещи чудовища, които не дават на децата да играят. отказвам да го приема.

днес the baba-фактор е още по-олекотен. днешните баби
а/ са много заети, работят и не могат да гледат (редовно, постоянно) внуците си
б/ не им се занимава, а дори „да ги гледат“, всъщност повече гледат сериали, а не внучета, в което време последните правят каквото си искат, разбирай основно играят

страшното на the baba-фактор не са игрите, от които бабите лишават внуците си у нас, а по-скоро глезенето. чувството на вина, което доминира у повечето от нас като родители, понеже работим и с това се чувстваме виновни, че не сме с децата си, същото това чувство на вина избива и у бабите (разбирай дядовците), защото се отдават повече на работа, сериали, отколкото на внуците си (с малки изключения).

от там бабите започват да глезят малките ужасно много като:
* им купуват всевъзможни (китайскинайчесто) играчки боклуци (отмагазинзаединлев), вместо да им разкажат приказка
* им купуват всевъзможни (ужасновредниноотрекламитепотелевизията) храни неща за ядене вместо да им направят една хубава зеленчукова супа, например

така че, шоуто си е шоу, но ние трябва да върнем бабите на техния пиадестал, да им връчим нужното количество отговорности, рестрикции, светоглед (разбирай играчки и храни) и ги вкараме сериозно в играта с възпитанието на внуците. защото, както се казва от народното предание – никой не е длъжен да им гледа на бабите внуците.

в деня на детето: добри родители ли сме?

p5290079

в деня на детето ми се иска да помисля за това добри родители ли сме? и да поразсъждавам на глас. ще ми се да не се сещаме за децата си само на рождения им ден, Коледа или 1 юни. а да сме с тях, наистина с тях, не формално физически, а отдадени, загрижени, влюбени, забавляващи се, обичащи, усмихващи се ежедневно, т.е. всеки ден.

в деня на детето с болка гледам към младите майки, които не спират да пушат, докато носят детето си и после не го кърмят, защото е по-лесно. и които се събират по градинките не за да са с децата си и да играят с тях, а за да пушат и пият кафе с другите майки, обсъждайки цените по моловете и поредния сериал, докато децата им наоколо се самовъзпитават и израстват в самота.

в деня на детето с учудване  чувам за майки, които пускат децата си в биг брадър или пускат децата си да гледат биг брадър, вместо да поиграят с тях, пък ако ще и пред компютъра, но заедно, хора, които под оправдания от всякакъв вид, като например че нямат пари не завеждат детето си поне в парка или в планината, а го оставят на самотек из кварталните улици.

баба ми казваше „лесно майка се не става“, визирайки някои от по-трудните моменти от бременността. истината е, че наистина не се става лесно майка. няма идеална майка. но може би капчица повече старание, целувка сутрин на раздяла и вечер преди лягане, желание за разговор и споделяне и поне по едно искрено „обичам те“ всеки ден ще сложи повече усмивки на лицата на нашите деца. и така утре ще има повече усмихнати хора по улиците.