с Марин Бодаков имахме задушевен разговор в едно от култовите студиа на Националното радио следобеда и говорихме за родителството, училището, зверската необходимост от промяна там, кога децата ни спират да са любопитни и защо студентите, които учат няколко години подред до Ботаническата градина не са влизали никога в нея и подобни

веднага след това получих обратна връзка от слушател. млад човек, на 32 години, бивш и бъдещ учител. беше засегнат от разговора ни. дълбоко засегнат. затова е и този пост – за извинение и уточнение

респект към учителите, които съвестно, с желание (мерак) и отдаденост са се впуснали в приключението учителстване. не е лесно. наистина една от най-трудните професии. особено в днешния контекст на образование разчекнато между стари устои, нови деца, променени родителски нагласи и изисквания, променени изисквания на бизнеса и обществото като цяло. на учителите никак не им е лесно. най-често те обират парсата. от неуредиците в системата като цяло, морално остарелите изисквания, капризите на времето. респект.

горното не отменя факта, че сме в задънена улица с образованието, масовото. не само ние. много други eu и отвъд eu държави. за всички, които не са разбрали – времената драматично се промениха. драматично.

предефинираха се или имат нужда от спешна предефиниция много понятия. като например авторско право, собственост / интелектуална собственост, интелигентност. появиха се енциклопедия, списвана от хиляди неизвестни доброволци, най-мощният плод на колективния човешки разум до момента (wikipedia), място, в което всяка клюка, новина, емоция биват споделени и  чути моментално от хиляди неанонимни хора (facebook), място, в което вместо да издириш правилното изписване на сложни думи в дебели речници имаш резултата за части от секундата, плюс още много (google) и т.н. и т.н.

нещата не са същите от преди 10, 5, 2 години. образованието ни е поне от 20 същото. с леки козметики. и има нужда не от реформа. от обръщане на 180 градуса. и трябва да се започне от учителите та до децата. скоро, ако ли не вендага.

какво мислиш?

–

писах и преди по темата:
каквото повикало – такова отвърнало
и има ли шанс за промяна в масовото образование

тези дни говорих с различни деца и младежи от елитни столични училища. бях при тях да ги каня лично да се включат в конкурса 20-20-2 за млади хора до 20 години, които правят сайтове, програмират, работят с графични програми или се занимават с оптимизация

търсенето на млади уеб таланти, въпреки моя оптимизъм, се оказа трудна работа. или поне поканването им да се покажат в училищната среда. чух неща като

„ама ние програмиране за уеб ще започнем да учим догодина“,

„ама никой не ни е учил на това“,

„а, някой ви е излъгал, че сме талантливи“,

„изпуснати сме, ние сме вече едни глупави и мързеливи“ …

и това ученици от много добро столично училище. естествено отчитам фактора „пубертет“, но някак си не ми се иска да са толкова безразлични, неамбициозни, очакващи знанията да им бъдат наляти,  с фуния, отгоре, без грам самочувствие

истинските таланти не чакат да навършат определена възраст, за да се покажат. истинските дарования имат порив да се изявят. ако музиката, програмирането, рисуването, писането са ти страст започваш рано и й се отдаваш напълно. и знаеш, че така ще промениш света и наистина го правиш

не, не обвинявам училището и учителите. родителите сме първи, които най-често смазваме самочувствието и поривите на децата си, след нас и всички други институции, а накрая и улицата го правят и така

ако все пак познаваш талантливо дете, което по цял ден цъка и прави сайтове, рисува на компютъра, анимира и какво ли още не – кажи му за състезанията 20-20-2, ще приемаме регистрации до 3-ти ноември, а на 4-ти ще обявим задачите. наградите са яки, но не това е важното, а възмжността наистина да издирим нови уеб-таланти. вярвам ще успеем.

вероизповедание. задължително в училище?! хм.

не искам моето дете да учи вероизповедание в училище. защо ли? защото е сложно. защото има една баба православна българка и една баба православна арменка (до тук – празнуваме на два пъти Коледа), един дядо католик (от арабски произход) и един дядо атеист. сложно, нали?!

не искам моето дете да учи вероизповедание в училище, защото считам, че какво е добро и лошо ако не е научило през първите 7 няма как да научи след това. а традициите и празниците, ако у дома не се честват някак на кухо ще бият да идват само от часовете по вероизповедание.

някои деца днес учат „благонравие“, което, простете, но ми звучи като „голяма боза“ и най-вече като „смирени и послушни“. е, днес най-малкото, от което имаме нужда, за да вървим напред като нация е от смирени и послушни млади хора. имаме нужда от активни, любопитни, дори пакостливи в добрия смисъл на думата деца. а и те повечето са такива. нека им дадем шанс, а?

и защото всеки трябва да има право на избор – нека има свободноизбираеми часове или неделни училища, където да се учат подобни неща за тези, които искат. предполагам не й е лесно на Църквата да си удържи устоите, къде духовни, къде доста материални, но не искам да си го изкарва на детето ми. отделно, предполагам с напредването на възрастта хората стават по-религиозни, но докарани с автобуси накуп и изсипани насред София някак ми идват в повече.

всеки от нас има различен спомен от училище. моите са предимно позитивни. да, помня и класният, който кашляше лошо и обичаше да говори на висок глас, но някак спомените ми се въртят повече около приятното време със съучениците, разни случки и въобще – повече са положителни.

струва ми се, обаче, че доста хора имат негативни спомени от онова си време. и лошото е, че предават своето неприятно усещане за училище на децата си.

струва ми се едно от големите клишета на нас възрастните, което успешно слагаме масово на децата си „училището е досада“, „да се ходи на училище е гадно“, „да имаш домашни е супер досадно“ и т.н. … налагането на това клише пречи и на детето и на учителите, уважението към тях и нататък покварява изцяло учебния процес, който се превръща в досада, вместо да е забава, в бреме, вместо да е дар.

ако гледаме по-позитивно, махнем глупавите си спомени и оставим децата сами да си изградят свое усещане за училището, мисля, че ще видим място, на което децата не ходят по задължение, а защото им е приятно, защото там имат много приятели, научават цял куп нови неща, има междучасия и си е истинско приключение, което не може да се замени и с цял ден пред телевизора или компютъра (нещо wow! от детска гледна точка, предполагам) (това за децата и компютрите е друга тема, по която ще говоря и на Форум Родителство на Горичка в събота, но за това ще пиша още скоро).

така че, хора, оставете спомените си за себе си, не товарете децата си с тях. какво мислите?

ваканцията у нас е между 10 и 15 седмици, т.е. между два месеца и половина (за най-големите) и потчи четири месеца (за първолаците и подготвителен). мда, това си е чист кошмар за родителите …

мисля си, че това ваканцията от три месеца е нагласена така във времето, в което учениците ги водеха на бригади да помагат – една лятна бригада от 1 месец, бам и една есенна от 1 месец бам и хайде, ваканцията свърши …

днес чувам много хора казват, че децата им цяла ваканция са пред компютъра и/или телевизора

алтернативата е

– при баба на село, за който си има (търпеливаи гостоприемна) баба, със село, а и ако детето иска да ходи (често не иска, защото там го чака скука), но при баба за колко – за месец максимум, после на всички ще им дойде нанагорно,

– лагери – ето това е нещо прекрасно – децата порастват много бързо на лагера, отделят се от дома, стават самостоятелни, общуват с приятелите си дълго, говорят си страшни неща, забавляват се безкрайно! лагери, лагери, ама колко – стандартно училищните или други лагери са по седмица до 10 дена, седмица – една от 15! ок, нека успеем да си позволим 2 или 3 лагера – прави 3 седмици от 15,

– с мама и татко на почивка – прекрасно, ама стандартно те имат 2 до 3 седмици отпуск, да кажем 3 от 15,

– работа – тук усещам как половината от вас сбърчиха вежди, ама как детенцето ми ще работи, друга част си казват – ама това е наказуемо, я агенцията за закрила на детето да направи нещо! … аз мисля, че е в рамките не само на приемливото, но на задължителното. в Исландия, например, мои приятели в детството си ходели „на бригада“ да работят по цяло лято във ферма, което не им е попречило днес да са учени и университетски преподаватели, за там било норма децата да работят лятото, а и ваканцията е макс 6 до 8 седмици, не 15 …; моя приятека тук в София изпрати дъщеря си да помага в един офис – прекрасен начин да покажеш на един тийнейджър коло трудно се изкарват парите за новите кецки, за дисциплиниране и уплътняване на времето, което иначе ще е пред монитора или из моловете; Томи ходеше да помага в плод-зеленчука наблизо, да реди зеленчуци, да мете, да обслужва клиенти, доколкото може, плащахме му ние – по левче на час, до два часа на ден – беше ентусиазиран, а и събра пари за първата си китара 🙂 е, не говоря за 15 седмици (от 15) работа, но за 2-3-4 седмици мисля че е ОК, жалко, че по родното законодателство е толкова трудно това да се случи (легално).

и така – прости сметки в идеалния случай ако можем да имаме от всичко по малко – 4 седмици при баба, 3 седмици на лагер, 3 седмици с мама и татко на почивка, 3 седмици работа – що-годе ги докарахме до 13, а останалите – едва -две за подготовка за новата учебна година да ги оставим 🙂 и все пак – 15 са твърде много. време е да ги преосмислим.

рисунка: Томи, от конния лагер тази година

писах още по темата: децата и ваканцията