Човекът в търсене на смисъл на Виктор Франкъл изчетох бавно, на малки дози, макар да имах силно желание да изчета наведнъж. И ми се иска да я прочета отново и отново. Толкова тежка тема, силно вълнуваща книга, а с толкова лекота и оптимизъм ме зареди.

Да, книгата може да се приеме за историческа, защото е такава, но и, според мен, няма време в нея и не е нужно да се чете само от хора, които се вълнуват от Втората световна война, от концлагерите и жестокостта в тях.

Виктор Емил Франкъл е австрийски психиатър и невролог. Разработва своя школа по психотерапия – Логотерапия, още през 20-те години на миналия век. Човешкият дух вълнува Франкъл. И за него говори, в него вярва, благодарение на него оцелява по-късно в лагерите на смъртта.

Много цитати съм си отделила, но ще споделя само няколко:

Това, от което наистина се нуждаем, е радикална промяна в отношението ни към живота.

Щастието е като пеперуда. Колкото повече го преследваш, толкова повече бяга. Но ако обърнете вниманието си към други неща, тя идва и леко лежи на рамото ви. Щастието не е хан на пътя, а начин за ходене през живота.

Щастието трябва да дойде, както и успехът: трябва да го оставите да се случи, без да мислите за него.

 

Начинът, по който човек носи кръста си, му дава изобилни възможности да придаде по-дълбок смисъл на своя живот.

Една от особеностите на човека е, че може да живее само като гледа в бъдещето.

От истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас.

Да се живее означава да се поеме отговорност за намиране на правилния отговор на проблемите, които животът постоянно поставя пред всеки човек.

Добрият пример е по-ефикасен от всякакви думи.

 

 

Силно препоръчвам тази книга. Мисля, че е много подходяща и за ученици 10-12 клас, а и да се чете в училище ще е доста полезно.

Страна на чудесата за непукисти и краят на света на любимия Харуки Мураками излезе в ново издание и с нова корица наскоро и това ми напомни, че не съм писала тук за този впечатляващ роман.

Представете си двоен ролокостър, който завършва в една точка – е, това е накратко историята в Страна на чудесата за непукисти и краят на света. Мураками е майстор, дори магьосник, като в този роман ни изненадва още повече, развивайки два успоредни сюжета, развиващи се в два свята, водещи ни из философски разсъждения, главоблъсканици, разбира се с много музикални и литературни препратки, истинския свят и измисления, момичета, хора без сенки, пазителя на портата, храна, по Муракамиевски обилно описана, библиотека, четене на сънища – всичко в търсене на границата на аз-а, самотата и изхода от нея, реалността като заблуда. Ехаааа си казва човек при всеки следващ завой на сюжета и новопоявили се еднорози, странни същества, нежен сняг или дълбока река.

Забавна, дълбока, замисляща, оптимистична – такава я намирам тази книга.

Публикувам с една от най-красивите и адекватни корици за романа, които съм видяла. За жалост и в двете си български издания книгата няма късмет с адекватна корица.

Четох на английски, затова ще оставя цитатите така и тук:

“How can the mind be so imperfect?“ she says with a smile.

Everyone must have one thing that they can excel at. It’s just a matter of drawing it out, isn’t it? But school doesn’t know how to draw it out. It crushes the gift. It’s no wonder most people never get to be what they want to be. They just get ground down.

I wasn’t particularly afraid of death itself. As Shakespeare said, die this year and you don’t have to die the next.

Genius or fool, you don’t live in the world alone. You can hide underground or you can build a wall around yourself, but somebody’s going to come along and screw up the works.

Only where there is disillusionment and depression and sorrow does happiness arise; without the despair of loss, there is no hope.

Unclose your mind. You are not a prisoner. You are a bird in fight, searching the skies for dreams.

Everyone may be ordinary, but they’re not normal.

Препоръчвам Страна на чудесата за непукисти и краят на света на всички фенове на Мураками, на любителите на  пънка, на философията, на хубавата съвременна литература. Насладата е гарантирана.

Още писах за четено от Мураками:

Изчезването на слона
За какво говоря, когато говоря за бягането
Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа
Странната библиотека

Свети вълк на Елена Алексиева. Дълбоки, дълбоки води, изключително любопитен, актуален, тъжен, тъмен, философски прочит на епохата ни. Еклектичен, многопластов роман. Изумена съм. Искрено се възхищавам на Елена Алексиева за подхода, прочита, смелостта да разкаже за нашето време по този нетрадиционен, смазващ начин, като с това все пак успява да запази светлината, която има въпреки мрака, живота, въпреки смъртта, тържеството на човешкото в нечовешки времена, дори под кожата на вълк.

Учени от БАН, мини под земята, хора, които не знаят как да обичат, как да плачат, ромски ритуали с веселие и танци, влак, смисъл без търсене, радост без богатства, пренареждане на света, поп, който не е поп, тъмнина, светлина, още. Мъдрост, носена и споделена от обикновени хора, закодирана в тях. Контрасти.

„Нямаше представа, че е толкова уморително да държиш живота си в ръце.“

„Беше му станало тежко от толкова безнадеждност.“

„Той не беше лош човек, а само покварен от обстоятелствата.“

„Не можем да вземем повече, отколкото можем да носим.“

„Той не плачеше, не знаеше как.“

„Мирише на истинския живот, помисли си пътникът и разбра, че точно оттам идва радостта му.“

„Земята не можеше повече да търпи. Тя махаше от себе си всичко излишно. И прибираше хората обратно в недрата си, понеже се срамуваше от тях, а нямаше къде другаде да ги дене.“

Трябва да се прочете.

Великолепна Елена Алексиева. Чудесна корица на Кирил Златков. Браво на Факел експрес.

Егон и тишината на Емануил А. Видински сама ме намери и съм благодарна, че ми се случи тази книга.

Една великолепна колекция от разкази, от тъжни по-тъжни, от докосващи по-докосващи, от наши по-наши. Дълбоко навътре ме отведоха. Разтърсиха. Припомниха, спомниха, опомниха. Разплакаха. И ме оставиха в тишина.

Едната част са разкази, писани по-преди във времето. Казват, че се са по-тъжните. Видях го това позабравено време. И се зарадвах мислено, че вече не сме в него. Втората част са по-скоро писани. Казват, че те са по-ведри. Видях ги човешки. И искрени.

Тази книга ме накара да осъзная, че имам нужда, като човек, понякога да спирам. И да си прощавам.

Благодаря на Емануил Видински. И на Жанет 45. Плюс – прекрасна корица.

 

Дълбоки води. Истинска наслада. Колям кеф е четенето на Борхес. Кеф от чист вид.

Разчиствах книгите (два купа) от нощното ми шкафче и сред тях бе Измислици. Защото много харесвам Борхес. И ха – изненада – оказа се, че не съм писала тук за това съкровище. През изминалите дни препрочетох разказите от сборника „Измислици“ („Ficciones“) на големия Хорхе Луис Борхес.

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги … има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват и да предложиш някакво обобщение … По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“ казва Борхес в предговора към сборника „Градината с разклоняващи се пътеки“.

Ако кажа, че са философски, вероятно доста хора биха се отказали да четат. Та, не, не са филофоски, по-скоро са една голяма игра, интелектуална забава, търсене в изумителен лабиринт. Търсене в и на думите, смислите, книгите, човеците, световете, боговете.

Да, вероятно тези разкази не биха понесли на всеки. Защото лъкатушат и предизвикват мозъка от всеки ред. Може да ви се завие свят, т.е. вероятно ще ви се завие свят докато ги четете. И това ще е най-малкото, което ще ви сполети от разказите на Борхес в Измислици. Защото от големия детайл изведнъж зуумват в небивал мащаб. И така  – всеки разказ, всеки ред. Изумително доказателство, че въпреки хала, на който сме се докарали като човечество, има и противовес, другата крайност. Човек все пак остава мислещо, измислящо, сътворяващо същество.

Изграждането на немислимото е човешко, с лекота, поне така го вижда и разказва Борхес. Без граници, без клишета. Като в картина на Ешер, в която не знаеш вървейки нагоре дали не си някъде долу, всъщност. Уж познати сцени, истини изведнъж блясват в неочаквано нови цветове. Не, няма усещане за хаос, въпреки резките промени. Защото в световете, които Борхес строи за нас в писанията си, блика хармония и мир. Което е неочаквано. Носи мъдрост и спокойствие.

Та, ако не съм го казвала така явно и на висок глас, време е да поправя тази грешка – хора, Борхес, Хорхе Луис Борхес. За четене. И препрочитане. И после пак.

Есето на Вирджиния Улф Собствена стая на български език – едва ли би имало по-подходящ момент именно тази книга да се появи на родната книжна сцена! Уау! Ако имате да прочетете само една книга за месеца (или дори за годината) – нека е тази! Удивително умело, убедително, красиво, уплътнено с много истории, факти, цитати Вирджиния Улф извежда тезата си защо е нужноравенството между половете. Ух, това звучи толкова плоско на фона на прекрасния текст. Просто вземете книгата и я изчетете.

„Ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая.“

„Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола е именно такъв, тогава човек не може да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. … Може дамо да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора.“

„Имате ли представа колко са книгите, написани за жени само в една година? Имате ли представа колко са книгите, написани от мъже? Давате ли си сметка, че вие може би сте най-обсъжданото животно във Вселената?“

„Онова, което най-много липсва на читателя е силата на внушението, която го подтиква към размисъл.“

„За писателя е пагубно да мисли за собствения си пол, докато твори. Пагубно е да си само мъж или жена в пречистен вид.“

„Аз не вярвам, че талантът – на интелекта или на духа – може да се измери, както се мерят захар или масло, нито дори в Кеймбридж, където толкова много са свикнали да разпределят хората в категории, да им поставят шапки на главата и съответните букви след името. Нито пък вярвам, че йерархията на чинове, представлява окончателния порядък на стойностите …

Цялото това насъскване на единия пол срещу другия, на едно качество срещу друго, всички тези претенции за превъзходство и обясняване на чуждата малоценност принадлежат към първолаческите години на човечеството, където има „страни“ и където за едната страна е много важно да победи другата заради изключителната чест да се изкачи на подиума и да получи от ръцете на самия директор едно богато украсено гърне. Съзрявайки, хората престават да вярват във взимането на страна, както в директори и в богато украсени гърнета.“

И в подкрепа цитат от Сър Артър Куилър-Куч за големите имена в английската поезия от последните стотина години: „… може да си дрънкаме за демокрация колкото си щем, ала всъщност едно бедно дете в Англия няма по-големи възможности от сина на атински роб да се изучи и усвои онази интелектуална свобода, от която се раждат великите творби.“

„Но аз ви моля да пишете всякакви книги и нека темата не ви спира, колкото и тривиална или всестранна да е тя.“

„Млади жени: вие сте по мое мнение срамно невежи. Вие никога не сте направили нито едно значително откритие. Никога не сте разтърсвали основите на някоя империя, никога не сте предвождали армия в битка. Пиесите на Шекспир не са написани от вас и никога не сте рискували живота си като мисионери, за да запознаете някое варварско племе с даровете на цивилизацията. Какво е вашето оправдание? Знам какво ще ми отговорите …“

„… ако свободата стане наш навик и ако добием куража да пишем точно онова, което мислим; … ако започнем да възприемаме човешките същества не само в отношенията им едно към друго, но и в отношението им към действителността, … към всичко, което може би носят у себе си, … тогава ще се появи нашият шанс … Но това ще бъде невъзможно, … нито ще се случи без усилие от наша страна, без нашата решимост …“

Благодаря и браво на Колибри за избора и за хубавия превод на Иглика Василева. За корицата – хм, не че е лоша корицата, но чисто човешки бих я дала на жена художник да я направи. Имаме добри илюстраторки. А този текст го заслужава. Иначе изданието е чудно!

p.s. Признавам си – плаках, докато я четях!
И да – цялата ми книга е в маркирани текстове …

Когато изпратим деня на Пиер Мейлак е като наниз пътешествия из човешкото – красота и самота, тъга и безвремие, фантазии и земности, влюбвания и мечтания, загуби и загубвания. Книга, изпълнена с любов към момента, към хората, към думите.

Когато изпратим деня е колекция от 14 разказа за нас, за несподеленото, за мислите и мечтите ни.

Браво на ICU за избора, за корицата на Живко Петров и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева.

Идеална за дългите зимни вечери на януари.

p.s. и като уикипедианец не мога да не споделя специално един от разказите – Държавен преврат (вече в Уикипедия); същият разказ е доста показателен и за медийния свят и препоръчвам и на колегите журналисти