Земното минало I. Трите тела. Лиу Цъсин

IMG_9008

В последните години изключително рядко ми се случва да препрочитам художествена литература. Но ето, че през 2020 съм прочела първата част на поредицата Земното минало – Трите тела на Лиу Цъсин, а отлагах доста да прочета и другите две части, затова реших да препрочета първата отново.

И уау! Еха и всички други позитивни възклицания за Трите тела!

Всъщност с този втори прочит видях книгата като философско размишление, брейнсторминг на автора с читателя и героите, главоблъсканица как да решим безизходицата, в която като човечество сме се поставили.

В романа има измислена яка завръзка – компютърна игра, чрез която навлизаме в концепцията за трите тела. Изумителните преплитания на „Смълчаната пролет“, изсичането на дърветата, концепцията за безредните епохи, границите на науката, появата на Коперник, Нютон, Айнщайн, залезът на човечеството, радистът, ситрите, софоните – гъдел за мисълта и изключително удоволствие за читателя.

 

Няколко кратки цитата за доказателство:

„според него научно-техническата революция представляваше патологична промяна в човешките общества – експлозивното развитие на технологиите щеше да доведе до …“ (стр. 92)

„по същия начин природата би могла да предостави вродено знание и на човечеството, включително такова за законите на Вселената. И щом не го е направила, сигурно си има прочина за това. Ако някога се разкрие и последната тайна на природата, ще може ли човечеството да продължи да съществува?“

„Има две възможни последствия от това: първо, земляните да изоставят всички илюзии и да се хвърлят в битка на живот и смърт; второ, обзето от отчаяние и ужас, обществото им да рухне. След внимателно проучване на информацията за земната цивилизация смятаме, че вероятността за второто е по-голяма.“

Оставям за любопитните един много як цитат за това защо не всички разбираме накъде върви човечеството – на страница 344 🙂

С голямо нетърпение минавам към втората част на трилогията и скоро ще пиша и за нея.

 

Китайският писател фантаст Лиу Цъсин (р. 1963 г.) е дете на Културната революция в Китай, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“, завършва хидроинженерство и работи това. Започва да пише през 80-те години на миналия век. Рекордьор по получени награди Галактика, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на Хюго, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата Артър Кларк за въображение в служба на обществото.

Великолепен превод на Стефан Русинов на никак не лек, доста специализиран на моменти текст.

Незаслужена корица … прилагам и английската й версия за сравнение

3body

Ако ви се чете нещо наистина предизвикателно, свързано с наука, с бъдеще, със смисъла – това е романът. Силно, силно препоръчвам. Да, 427 страници са, но вървят бързо. И смислено.

Трите тела. Земното минало. Лиу Цъсин

Някой си господин Пекелни. Франсоа-Анри Дезерабл е последната книга, за която съм писала тук, януари 2020. А съм прочела много и част от тях ми се струва, че искам да споделя със света. Защото за книгите, освен да се четат, е добре да се говори.

tritetela2

Лелееее не бях очаквала, че ще чета китайска фантастика. Пък и ми хареса. В последните години относително рядко чета фантастика, макар преди много да харесвах. Май имаше период в който основно това четях. Затова и посегнах с голямо любопитство към Трите тела на Лиу Цъсин.

Четох, че определят романа като сензационен. Подкрепям това твърдение. Трите тела е първата част от трилогията Земното минало.

Романът започва като любопитен поглед към Китай с всички детайли, които очакваме за случващото се там – страхуващи се хора, диктаторски режим, липса на избор. И изведнъж цитаделата се заплита в друга посока – знаменити учени започват да се съмняват в основите на науката, да декларират, че няма физика и да се самоубиват. Пътищата водят към онлайн игра.

На непознатата планета нашите закони за цикличност не важат. Добрите периоди са кратки, а лошите – непредсказуеми. Хората са намерили решение – дехидратация. Разбира се – човечеството е изправено пред изпитание. Извънземните не стоят на страна от всичко това. Ох, няма да издавам повече, но книгата е наистина необичайна и с това – любопитна.

Мисля, че освен за феновете на фантастиката ще е много интересна и за феновете на Китай и азиатската литература, а със сигурност и на хората, които се занимават с наука, във всичките й аспекти. Физици, биолози, математици – ще ви допадне този роман!

Много симпатично уикенд четиво. Препоръчвам.

Луната е наставница сурова. Робърт Хайнлайн

81+cU2rtbJL

Луната е наставница сурова ме намери сама и признавам си, не знам как се станало така, че съм пропуснала това бижу в периода, когато усилено четях научна фантастика – някъде между 17 и 22-рата си година. Но затова пък сега успях да взема много наслада от досега с този прекрасен, класически вече, роман. И да споделя за него ми се струва доста удачно именно днес, на 1-ви май.

Че бяхме роби, туй цял живот съм го знаел — и нищо не можеше да се промени. Вярно, не ни купуваха и не ни продаваха, ала докато Управата държеше монопола над онова, което трябваше да имаме и което трябваше да даваме, за да си го набавим, ставахме роби.

Рационалният анархист смята, че понятия като „държава“, „общество“ и „управление“ не съществуват по друг начин освен в материалната си проява чрез действията на отговорни пред себе си индивиди. Той вярва, че е невъзможно да прехвърляш вината, да споделяш вината, да разпределяш вината… защото тя, угризенията и отговорността са неща, които се срещат само вътре в човеците и никъде на друго място. Но понеже е рационален, анархистът знае, че не всички индивиди са съгласни с преценките му. Затова се старае да живее съвършено в един несъвършен свят и, разбира се, че усилията му няма да постигнат хармонията, обаче не се смущава от мисълта за собствения си неуспех. — професор Бернардо де ла Пас

Луната е наставница сурова дойде при мен под формата на аудио книга на английски, в оригинал и това направи удоволствието ми още по-голямо с The Moon is a harsh mistress. Затова и нямам конкретна корица, с която да съм обвързана и потърсих из нета тази, която ми хареса най-много и слагам тук.

Макар и фантастика, романът според мен е много ражен и повдига цял куп социални теми, теми за устройството на нашия свят, за отговорността, за свободата, дори за семейството. Жителите на Тера, нашия свят, както го познаваме и жителите на Луна, където жените са кът и семейството е достигнало прекрасни нови дефиниции, устойчиви и витални. Не само това. Много пластове и прекрасни проникновения за бъдещето за текст, писан 1966-та.

В първата част на романа ми бе много интересно да проследя развитието на компютъра и връзката му с неговия приятел Мани „Yes, Many, my only friend“, както и това как се завихря идеята за свобода и преминава в създаването на организация. Във втората част на романа за мен бяха много любопитни преговорите и развитието на двата основни образа – Мануел и професор де ла Пас. Много мисъл и усещане за границите на човешкото ми донесоха.

Прочитът на Lloyd James бе чуден, артистичен и придава допълнителна плътност на изживяването.

В досегашната история избраните от народа правителства са били не по-добри, а понякога и много по-лоши от откритата диктатура. — де ла Пас.

Genius is where you find it.

„Revolution is an art that I pursue rather than a goal I expect to achieve. Nor is this a source of dismay; a lost cause can be as spiritually satisfying as a victory.“

Всеки, които иска да променя обществото, да вдига революция, да прави партия, да управлява хора ми се иска да е прочел тази книга, да си вземе от мърдостта й.

И да, дори да не планирате да правите революция – силно препоръчвам. Чудесна!

Дени, благодаря ти!

Пътеводител на галактическия стопаджия

IMG_6506

Пътеводител на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс – една велика книга.

Препрочитането й от време на време е задължително. Ето доста скромна част доказателства:

„Тази планета има един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни.“

„Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.“

„Немотивираните му постъпки бяха истинско произведение за изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.“

„Отказвам да приведа доказателства, че съществувам – казва бог – защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра аз съм нищо.“

„Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат че са. Например на платената Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много – колелото, Ню Йорк, войните и т.н., докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратното, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека и то точно по същите причини.“

„Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.“

И разбира се – 42.

Това издание е от 1988-ма, Библиотека Галактика, превод Саркис Асланян, корица Текла Алексиева.

Всичко живо е трева

IMG_0500

Не, това не е пост, посветен на марихуаната. Това е пост за една съвременна класика на големия Клифърд Саймък.

Всичко живо е трева с ново издание на български език, десетилетия след първото. Великолепна корица, примамлива, на Росен Дуков.

Отдавна не бях се връщала към фантастиката, но тази книга ме примами и отнесе. Неочаквани обрати, отворено-позитивен финал. И, разбира се, обичта ще спаси света!

„Ние, хората, никога нямаше да издържим изпитанието. Просто така сме устроени и затова винаги ще се проваляме. Късогледи сме си по природа, и не само късогледи, но и себелюбиви, егоистични; това ни пречи да се отклоним от тясната, отъпкана човешка пътечка.“

„Пък през цялото това време отговорът е лежал в най-нежното и най-човешкото у нас – любовта ни към красотата.“