Ура за Ваня и нейната Яна Шарана!

DSC_2009

Представям ви усмихнатата Ваня Кирицова и втория й роман – Яна Шарана 2.0 – астрологична тактика за уморени мениджъри. Защото романът й ме усмихна. Защото се радвам, че познавам сърдечни творци. И защото с усмивка дори сложните житейски / мениджърски ситуации се решават една идея по-лесно. Смело момиче е Ваня. Запознавам ви с нея 🙂

Как се случи Ваня да се срещне с Яна Шарана?
С Яна Шарана се срещнахме преди 15 години на страниците на блога ми sharanite.com. Тогава и двете търсехме любовта – аз в моя свят, тя в нейния. Яна си въобразяваше, че е русалка, но аз като един реалист, й обясних, че е Шаран. При това Шаран, който е налапал въдицата на една невъзможна и банална любовна ситуация. Тъй като Яна все пак е героиня и плод на моето въображение, бързо постигнахме съгласие за името. След това, докато историята се развързваше успоредно в двата ни свята, просто се опитвахме да си помогнем взаимно. Тя ме учеше как да приемам трудните любовни ситуации, аз й помагах да стигне до развръзката на нейната история.

Аз и Яна сме много различни. Аз съм сериозна, отговорна и практична, а според семейството ми дори нямам чувство за хумор. Или ако евентуално имам, то хуморът ми бил неразбираем. Яна притежава лекота и се надсмива над сериозните неща, най-вече над себе си. Тя е драматична по един забавен начин. Там където аз спирам, тя се тръшва няколко пъти (но качествено) и продължава напред към следващото си приключение.

Може да се каже, че Яна Шарана е мое алтернативно „аз“, което се проявява само върху белия лист, има свой собствен живот и свой прочит на събития и ситуации, които аз съм преживяла.

Модерното писане, разчупената форма или модерното четене – как се изгражда, създава един съвременен роман през твоите очи?

Смятам, че писането на романи е мистериозно и магично преживяване. Поне при мен нещата не се получават с планиране, обмисляне и предварителни идеи за форма, съдържание или жанр. Сядам пред листа и чакам да разбера какво иска или е готово да „излезе“ наяве. Ако уловя пулса на историята, мога да я следвам с часове. Да усещам пулса на живота, който преминава през мен – тук и сега, такъв какъвто е, с цялата палитра от емоции, не всички от които приятни. Не ми се налага да търся идеи, защото и в най-обикновените неща, като вечеря със семейството или проблеми с шефа, има скрит смисъл, има магични елементи, стига да се вгледаш под повърхността. Не ми се налага да спазвам правила, защото целият смисъл на писането за мен е да усетя и преживея свободата на мислите и емоциите, които танцуват своя собствена танц. В работата си – автор техническа документация – спазваме много правила. Минималистично писане, структурирано писане и т.н. Когато пиша за удоволствие, просто флиртувам с формите и изчаквам да разбера коя ще ме покани на танц. Ако е писмо – добре, ако е драматична сцена – още по-добре, ако са само няколко думи с различен шрифт… Хм, минимализмът се е промъкнал и в прозата ми.

Цялото ми ежедневие е разчупено, на фрагменти – дигитално, а не аналогово. Предполагам много съвременни хора имат подобно преживяване. Неочаквани прекъсвания, бързане, скачане от една реалност в друга, преминаване през различни слоеве, цветове, светове – от готварската печка, през някой-друг спомен от соц детството, до виртуалната конферентна зала, или до някоя друга държава… За да се получи роман, трябва да се забави темпото, да се подредят фрагментите, да се навържат един за друг, така че съ-времието, в което живеем, да придобие последователност, цялост. Но все пак да останат фрагменти, парчета смисъл, които да могат да съществуват сами за себе си – защото забързаните читатели нямат време да четат дълго, продължително или много задълбочено. Нещо в техния живот може да ги прекъсне, да ги дръпне и да ги отвлече от историята.

А струва ми се с цялото това забързване на пулса на съвремието, дългите описания и лиричните отклонения, отпадат или се трансформират.

Как си представяш читателите на романа Яна Шарана 2.0?

Представям си динамични и мислещи хора, със забързано работно-семейно ежедневие, които не са забравили мечтите си. Може би някои ще са забързани, други уморени, а трети развеселени от заглавието, в което има закачка и несъвместимост на понятия от различни…светове. С други думи хора, които също като мен не са готови да се впишат в само една определена категория. Но са готови да се посмеят, включително и над себе си. Забавно е, че някои от читателите, които ми писаха след като са прочели романа, се подписват с „Шарана“ добавено към името им под съобщението: Илиана Шарана, Мариана Шарана, Димчо Шарана… Мисля, че сме много 😊 И сме шарени.

Очаквам сред читателите ми да има и такива, които вече са прочели първия ми роман „Писма от тигана. Астрологична любовна тактика на Яна Шарана“ и искат да разберат какво се е случило с героинята 12 години по-късно. А също, представям си читателите на „Яна Шарана 2.0“ със слушалки и телефон или таблет в ръка. Затова в момента подготвям издаване на романа като аудио и електронна книга.

Какво предстои за Ваня и ще има ли още приключения Яна?

На този етап най-важното за мен е да подкрепя себе си и да имам истински творчески живот. Все още не знам как точно би изглеждал и се надявам живота сам да ме изненада. Може би звучи странно, защото все пак съм успяла да напиша два романа, но и двата са се появили като пориви, родени от сериозно търсене след още по-сериозно изгубване. След издаването на първия си роман се „самоблокирах“ в работата си като мениджър, в каузата на професията „автор техническа документация“, в ролята си на майка и съпруга. Яна Шарана ме извика обратно – връчи ми призовка, така да се каже. Показа ми колко е забавно да твориш, колко радост носи процеса на създаване на истории, и ми припомни, че грижата за другите не означава да не се грижим собствените си мечти, потенциал и таланти.

Давам си сметка, че неусетно и с много добри причини, самите ние слагаме граница и разделяме творческия си живот от професионалния живот. Какво пък би станало, ако си позволим да изградим мост между тях – какъв би бил този чуден мост, който може да свърже бизнеса с приказното, с поезията или с астрологията. Към обученията и консултирането в областта на техническите комуникации добавих и обучения за бизнес разказвачи. Отзивите бяха много положителни, затова създадох уеб страницата www.vanyastories.com и продължавам да търся правилната форма и материал за изграждането на тези специални мостове.

Надявам се да имам още приключения с Яна – тя може да е малко вятърничава, но пък на мен това ми харесва. През септември месец предстои представяне на романа, което планирам да направя заедно с playback театър „Тук и сега“. На мен самата ми е любопитно какъв нов роман ще се появи в мен и дали Яна отново ще бъде главен герой. Сигурна съм, че и да не е, няма да е сърдита или обидена, а просто ще има подходящ коментар, като например “Чудесно, че отново си решила да сменяш жанра. И твоят драматизъм понякога ми идва в повече. А онези, които само се месят – говорещите планети – тях можеш да си ги вземеш. Няма да ми липсват.“

Яна Шарана 2.0. Ваня Кирицова

yana

Яна Шарана 2.0 е забавен, игрив и неусетно четящ се роман „за уморени мениджъри“, в който Яна преминава през много малки и големи предизвикателства на съвременния човек, но с голяма доза самоирония.

Лъкатушенията в кариерата, сложните ходове за намиране на баланс между семейство и работа, изгубването в този не лек пъзел, намирането като изплуване само за миг, за да си вземеш глътка въздух и отново гмуркане надълбоко – всичко това гарнирано с много хумор и усмихващо читателя на всяка страница.

Животът в големите корпорации – подредено забързан, безмилостно изискващ и изтискващ. И Яна, макар да плува умело из всичко това, влиза в капана / тигана.

Разчупената форма на поднасяне прави четенето приятно и лесно.

Браво на Ваня Кирицова!

Романът е идеален за подарък за уморени или все още свежи, но под заплаха от бърнаут мениджъри и не само.

„Да успея = да не се проваля“

Мисия Туран. Алек Попов

IMG_5655

Феновете на Алек Попов знаят, че няма как да са разочаровани от новия му роман – Мисия Туран. Е, след Мисия Лондон, където пътувахме на запад, Алек ни повежда на изток и прави забавен миш-маш с наука, търсене на прабългарски корени, политика, стратегии и тактики за набиране на гласоподаватели, приключения и поучения.

Отново много забавна, комико-трагична сатира на българското общество, с много пластове, разсъждения, които не тежат, абсурдни, но напълно възможни ситуации и безпощадна ирония към различни специфични явления от родната действителност.

Образите са карикатурни и доста познати от съвремието ни сякаш. Имената им – красноречиви и доста мастити – Докузанов, Налъмбаев, Глория Айтоска, Шудовлат Борисович, Фъртунов …

„Докато има електорат, ще има и политици!“

„Абе, избори с повече от един кандидат … Все ще се обърка нещо.“

„То избори хубаво, ама избиратели?

Ще се намерят. Ако трябва, ще внесем.“

Романът е още по-актуален сега, в ситуацията на нови избори лято 2021, така че – подарете си едно забавно изживяване с прочита му и няма да съжалявате 🙂

Снимката е от премиерата на книгата на 17 юни 2021 в City Stage с водещ Драго Симеонов. Алек е с шапка, която е донесена именно от пътешествието, което е в центъра на романа.

Писах за Черна кутия – ниско прелитащи кучета на Алек Попов

Както и за: Сестри Палавееви
Телесни плевели
Черната кутия

Опашката. Захари Карабашлиев

opashka

Опашката на Захари Карабашлиев – роман, който разказва за бъдещето, което, усещаме го вече, е леко странно и мътно, плашещо и обезкуражаващо.

Много актуален е романът. Заради изборите, които са след няколко дена. Заради пандемията. Заради реалността, която вече е друга.

Чете се лесно, макар темите да са доста сериозни и да бъркат дълбоко. Зак умее да интригува.

Не искам да издавам много за сюжета, достатъчно е издадено на четвърта корица, на различни места. Заглавието издава доста също.

Няколко цитата само като тийзър:

„Ние сме виновни, за това че те са виновни за това положение сега. Затова трябва да се върнем там, където ни е мястото. Трябва да участваме. Защото – щем, не щем – участваме. Дори с нежеланието си да участваме, ние участваме. И след като участваме – ние трябва да сме управлението, а не управляемото.“

„“Епидемиите са унизително напомняне, че никой от нас не е толкова специален, колкото умът го заблуждава; всички сме банални средноаритметични единици от човешко семе.“

„Ние не сме нищо друго, освен сенки на своите избори.“

„Няма по-тежко робство от миналото.“

„Усещането за свобода никога не е и не може да бъде колективно изживяване.

Усещането за свобода не може да дойде отвън и не може да е резултат от какъвто и да е акт на освобождение.

То не е „къде“, а „кога“.

И не идва „защото“, а често „въпреки“.“

През 2008-ма се запознахме със Зак, писах в блога ми за 18% сиво и правихме със Захари Карабашлиев интервю за Kafene.bg. Снимката, която тогава му направих в сладкарница Росиче по-късно бе многократно използвана в различни медии, но си я обичам и качвам отново 🙂

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Захари Карабашлиев, 2008 г.

Дамян Дамянов е автор на корицата и тя е великолепна.

До изборите има 10-тина дни, локдаун е (времето за четене е повече), книжарниците работят, онлайн поръчките също – каня ви да прочетете Опашката именно сега.

Тази книга си купих от любимата ми Книжарницата зад ъгъла.

Ангелски езици. Димитър Динев

IMG_1042

Датата е 9 септември и за съвременната българскат история остава като най-кървава и преломна, белязвайки началото на режим, който оставя силни последствия за цялата нация, държава, икономика, култура и всички области на обществото ни и до днес.

Изчаках да споделя за романа Ангелски езици именно на тази дата. Романът е великолепен разказ за многослойността, противоречивостта и голямата параванност, кухост и изкуственост на това време – „социализъма“ (не е с правописна грешка) и времето на прехода малко след 10 ноември.

Романът обхваща няколко поколения на две фамилии, чиито съдби се преплитат невидимо във времето. Много ми хареса, че действието основно се развива в Пловдив (когато се разказва за България). Дали защото частично съм съвременник на героите – всичко описано ми звучи толкова близко и познато, чак плашещо. Любопитно би ми било дали и други хора, които са го чели, са изпитали същото. А и ми е интересно по-млади хора, които не помнят „онова време“ дали и за тях е толкова достоверно.

Историята на Народна Република България, БКП и партийните дейци в цялата им парадност, показност, неуместност и надменност и историята на „плодовете“ на това време – самозабравил се полицай, изневери, формалност, липси от всякакво естество. Преплетени животи в едно сложно време, което не предвещава нищо добро, макар да обещава само добро.

Емигрантската част на романа също бе много интересна за мен. Детайлът, в който е разказано всичко, е силно реалистичен. Спах и се събиждах с героите във виенската тоалетна, усещах миризмите и плочките и влагата … Сурово време, сурови истории. Прекрасно разказани.

Книгата излиза преди няколко години, на немски език и прави фурор в Германия и Австрия. Много се радвам, че е преведена и издадена и на български език. Подреждам я в топ 10 класацията си за книги, посветени на тази тема и този период.

Браво и на Дамян Дамянов за корицата и на Гергана Фъркова за превода от немски.


по темата препоръчвам да се чете още:

Майките

Анна и алената глутница

Кротките

Късна жена

Поразените

Хотелът на спомените

Книгата си купих от любимата ми Книжарница зад ъгъла

Ерагон. Кристофър Паолини

IMG_0535

Ерагон – безспорно една от най-големите съвременни класики за деца. В нашето семейство е на почит и се чете за пореден път (и с най-малкото дете) у дома. Поредицата на Кристофър Паолини е великолепна и много подходяща както за деца от 2-3 до към 7-8 клас (когато могат да я препрочетат вече и в оригинал на английски, препоръчвам, изпитано добре), така и за възрастни, които са фенове на жанра.

Дракони, магии, говорещи котки, елфи и джуджета, орки и мистика – има от всичко това по много. Разбира се – приключения най-вече, любов, отмъщения, търсения, израстване.

В актуалните за деня в България кулизии един специфичен цитат ми се ще да споделя, от втората книга – Първородният.

„Магията, боравенето с меча и други подобни умения са безполезни, ако не знаеш кога и как да ги използваш. При все това обаче, ако великата сила няма морал, тя се превръща в най-голямата опасност за света. Така че главната ми цел е да те насоча, да те накарам да разбереш от какви принципи е редно да се водиш и как да откриваш точните причини за всеки избор. Трябва да научиш за себе си, за това кой си и на какво си способен.“

paolini

 

„Не се чувствай виновен. Никой не може да мине през живота без драскотина. Пък и не би трябвало да го иска. С болката, която трупаме, мерим своите безумия и своите постижения.“

Паолини е млад писател (роден 1983 г.) и започва да пише едва на 15 години. Затова и за много от по-опитните читатели първата книга може да се стори плоска, предсказуема. Според мен за читатели на 9-10 години, които сега разгръщат пред себе си света на фентъзи героите е идеална. В следващите е видно как самият автор израства, наред с героите и сюжетите си.

Ерагон – препоръчвам ви това приключенско изживяване.

Въображаема реалност. Станислава Айви

StasiAivi

Въображаема реалност на Станислава Айви е симпатичен бърз приключенски роман, идеален за уикенд почивка или дълга лятна вечер.

Телевизията загива (ами да!) и е решена на всичко, за да привлече отново публика. Решението е Въображаема реалност – 10 души от цял свят, издирени различни, всеки в своята собствена драма, събрани на самотен гръцки остров.

Първата част са историите на тези 10 души. За мен те бяха любопитни, разнолики, интересни.

Втората част е приключението им на острова, заснети и излъчени на живо по телевизията. Да, те самите не знаят, че ги снимат. Роднините им – също. Цялото воайорство и пошлост на реалити форматите – на едно място.

Повече от това няма да издам.
Чете се леко, с пътуване из целия свят и чаша студена напитка.

Чудесна корица също. Браво и на Колибри.

Скоро (в идните седмица-две) в #АртКаст ще имаме епизод със Стаси Айви за този роман. Усмивката й е мега чаровна и това се усеща в жизнерадостното интервю.

Времеубежище. Георги Господинов

IMG_9713

Ехааааааа!

С риск да се повторя – влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. И съм благодарна, че продължава.

Времеубежище се чете бавно и по много. И със сигурност остава на нощното ми шкафче още дълго, за да се връщам отново и отново към него.

Времеубежище е космополитен роман. Чете се с много подчертавки, с дълъг послевкус.

Роман послание. Може би дори завещание, дълго писмо към оцелелите утре за лутанията ни, на нас хората днес и през изминалите стотина години. Европейските ни такива. И политически. И човешки. Лъкатушения, несигурности, страхове, търсения, скривания, отсъствия, забрави.

Нямаше по-добро време за този роман от сега.

Писан до края на февруари 2020. Все едно е написан днес. По-актуален, по-модерен (уууу колко не ми достигат правилните думи и колко биха могли да подведат …) не мога да си го представя.

Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще.

Великолепен Георги Господинов. 

Излишно е да пиша повече. Вероятно много е написано. Ще споделя няколко цитата. И ще оставя всеки да го открие за себе си. Защото всеки ще открие себе си в него.

„Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта.“

„Предполагам, че през 1968-ма още не е имало 1968-ма. Всичко се случва години след като се е случило… Трябва време и разказ, за да се случи онова, което уж се е случило вече …“

„В крайна сметка баналното винаги побеждава, тривията и нейните варвари рано или късно нахлуват и превземат империите на тежките идеологии.“

„Толкова много места, на които ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми.“

„ако съществува някой, който го е обичал, значи все пак и него самия го е имало, макар да не си спомня много от себе си“

Вероятно е повече от ясно – прочетете Времеубежище.

п.с. браво и за корицата на Христо Гочев и за рисунките на Недко Солаков, и на Жанет 45 браво

Американа. Чимаманда Нгози Адичи

Американа

Американа

Срещата ми с Чимаманда Нгози Адичи бе преди години, когато открих видеото й в TED –
The danger of a single story – за това колко е опасно да имаме оскъдни знания и от там възможност за много предразсъдъци и силно лимитиран поглед към което и да е от живота ни. Да съдим за някого само като за „беден“ или „чернокож“ или „дебел“. Пускала съм това видео на много студенти и в различни курсове, защото посланието му е силнои ключово, а Чимаманда – убедителна, емоционална и великолепна в разказването.

Американа е една от десетте най-добри книги на десетилетието според списание TIME, носител е на наградата National Book Critics Circle Award за проза (2013) и е в списъка на „Десетте най-добри книги на 2013“ на BBC.

Американа е пъстра, отстояваща, любовна, но и човешка история, съвсем като авторката си Чимаманда Адичи. Главната героиня е смела, бойна, и същевременно нежна, чувствена, чувствителна. И не, не, не, не, не, не си мислете, че това е женски, лековат роман. Рецептата е да се чете без грам предразсъдъци.

Романът е привлекателен за мен и с това, че е съвременен. Че авторката е жена, чернокожа, която не се страхува да разкрие предизвикателствата, пред които е изправена, да ги разкаже с усмивка, чувство за хумор и дълбочина.

За мен бе много интересно да видя света през очите на Американа. Четенето на романа съвпадна със случващото се в САЩ и после в целия свят и движението #BLM и подсили усещанията и емоциите около темата.

Силно препоръчвам.

Книгата си купих от любимата ми Книжарница зад ъгъла

Личният й сайт е https://www.chimamanda.com/

 

Хотелът на спомените. Златко Ангелов

IMG_9317

Със Златко сме приятели, но не можах да отида на представянето на книгата в София миналото лято. Но, съдбата си знае, поръчах книгата от любимата ми Книжарница зад ъгъла и когато минах да я взема – получих копие с автограф от автора! Ето така сега си имам надписана „С любов от автора“ книга 🙂

Тази книга четох преди няколко месеца и дълго изчака. Но мисля, че е нужно да разкажа за нея.

Хотелът на спомените на Златко Ангелов е мащабен роман, обхващаш няколко десетилетия и поколения българи през соц-а в България и след това – разпръснати по света.

Не крия, че изучавам соц-а и най-малкото заради това ми бе много любопитно да прочета романа. Разбира се и защото уважавам и харесвам Златко Ангелов. Затова и първата част изчетох бързо. Историята, допълнена с философски разсъждения, музикални произведения, литературни шедьоври. Вагнер, Бах, Пруст …

Във втората част имаше други акценти, които бяха много интересни за мен.

Като цяло – сложните човешки взаимоотношения. Егоизъм. Сексуални привличания. Вербуване. Убийства. Силни страсти. Болезнен реализъм.

Пари, власт, любов, изневери, шантажи, конспирации – по много от всичко това и повече има в романа Хотелът на спомените.

Като обръщение, завет към семейството и България.

Може би на моменти романът ми звучеше назидателен, дидактичен. Може би защото авторът му е много честен. Може би ме е сварил в такова настроение или съм видяла сред персонажите себе си или свои роднини.

„Но тогава не знаех, че всеки човек се променя. Не знаех, че животът уморява.“

„Този народ се самоотстрани от историята, самообрече се на безлично съществуване, на една незначителност сред голямата картина на света, която отглежда ниско самочувствие и предизвиква към хронично търсене на виновника за трагедията в силните на деня или в иносказателните пророкувания.“

„Както на всяко човешко същество, което съгреши и съгрешава, му се полага прошка. А прошката е спасение, нали?“

Всички, които се вълнуват от тези теми – романът е за вас.