Живеем в една кооперация. Заедно. Всеки – в своята клетка. Имаме домоуправител, които избираме пак заедно. И касиер. И него избираме заедно.

Да, но никак не сме доволни какво се случва в кооперацията. Някой краде крушките в асансьора, друг драска стените между етажите. Единият съсед бие жена си. Другият изхвърля боклука през терасата си.

Ден след ден сме готови да подминаваме всичко това. Защото така ни е удобно, защото така ни е по-лесно. Всеки бърза към своите дела. Кооперацията – какво толкова, нали моят дом си е добре.

Е, да, все още смрадта от боклука пред входа не се е разнесла. Издрасканите стени в тъмното никой не ги вижда. Пък и който и да стане домоуправител – оправия няма в нашата кооперация. Та нека си кретаме както си е.

И в държавата ни така. Ама точно така. Докато не ни пука какво става около нас, докато и пръста си не мърдаме, за да променим нещо – ще си тънем в кочинката. А тя, в крайна сметка, си е нашата кочинка …