Който е чел книга от издателство ICU знае, че всичко, което те издават е специално. И заслужава внимание. От подбора на текста, акуратността и сърцатостта на превода до великолепните им (винаги) корици.

Е, и Книга за другите не е изключение.

Под редакцията на Зейди Смит са събрани много разкази от съвременни автори, които ни разказват за другите. Любопитен детайл е, че разказите са писани специално за сборника и авторите са ги предоставили безвъзмездно, т.е. не са получили обичайния си хонорар. Което е чаровно, признайте си. И ги прави различни – и авторите и разказите. Средствата отиват за обучаване на бъдещи писатели.

Колекцията е перфектна за летните дни и отпуски, носи силен заряд човечност, много усмивки и удоволствие от случайната / неслучайна среща. Носи много силно усещане за тук и сега, за космополитност и за себе си, чрез другите.

„Свободата беше стеснена, отсята, амнезирана.“

Браво за корицата на Люба Халева и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева.

 

„Сол при солта“ на Рута Сепетис (Salt to the Sea, Ruta Sepetys) е от книгите, които се помнят много дълго, а се четат на един дъх. От задължителните, поне по моя списък. И съм напълно склонна да се присъединя към New Yourk Times в твърдението „Най-забележителната книга на 2016“ и на Goodreads и Amazon, които я определят като най-добра книга за 2016-та.

Януари 1945. Войната е в края си, но не и за жертвите, които поглъща като безпощадна бездна. Германия и Русия завличат целия свят в битката си за надмощие и погубват милиони невинни. Полша и Източна Прусия стават главна арена на битки, глад, смърт … Сред всичко това все пак някои хора успяват да оцелеят и да запазят човешкото в себе си.

Историята е разказана през погледа на Йоана, сляпо момиче от Литва, Флориан, младеж-реставратор от Прусия, Емилия – 15 годишна полякиня, изнасилена от руски войници, Алфред – немски младеж, въвлечен във войната и Йоана, медицинска сестра от Литва.

Историята на бягството, оцеляването, потъването на „Вилхелм Густлоф“ – вероятно една от най-големите трагедии по време на Втората Световна война, с удавянето на на 9000 души на борда му.

„Отчаянието беше до такава степен осезаемо физически, че спокойно бих могъл да го рина с лопата от кея.“

„Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. … Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната?

Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.“

„Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях. Моля ви, дайте им думата.“

След Тесният път към далечния север, който прочетох миналото лято и ми разкри Втората Световна, погледната от към войниците от Австралия, Нова Зеландия, хванати в плен в Азия, Сол при солта допълва картината през погледа на цивилните поляци, литовци, прусяци, в бягството им от / между еднакво безпощадните и загубили всичко човешко немски и руски войски. Войната ще е винаги неразбираема за мен, нелепа и грозна. Иска ми се да се поучим от всички войни и намерим по-скоро път към човечни решения, заедно, всички.

Сол при солта не е леко четиво. Но ми се иска повече хора да прочетат тази книга.

Присъединявам се към призива на Жоро към Сиела да издадат и другата книга на Рута Сепетис – Between Shades Of Gray.

За феновете на Ромен Гари е ясно – задължителен е сборникът му разкази „Птиците идват да умрат в Перу„.

Съкровищница от истории, които само Ромен Гари може да събере и разкаже по този начин – с едри щрихи, между които ясно изпъкват неочаквани детайли.

Хуманисти, луди, убийци, мечтатели, мафиоти, румънци и сърби, араби и арменци, италианци и руснаци, джуджета и великани, герои и обикновени хора. Космополитна компания, прилъстена от благородство и величие, жадуваща невинност, оставена в сблъсъка със себе си, между войни, израстване, споделена и несподелена любови, страх, самозабрава, самота …

„бе скъсал с другите, както винаги, когато човек иска да скъса със себе си“

„естествено, една голяма любов може да оправи всичко“

„единственото изкушение, което никой никога не е успявал да победи, е надеждата“

„Науката обяснява света, психологията обяснява съществата, но човек трябва да умее да се отбранява, да не се дава и да не позволява да му изтръгнат и последните трохички илюзия.“

Поздравления на издателство Леге Артис за хубавото оформление и на Зорница Китинска за превода.

---

Още от Ромен Гари тук: Големият гальовник, Животът пред теб, Сияние на жена, Зарядът на душата

Геномът – автобиография на един биологичен вид в 23 глави на Мат Ридли е издадена от Сиела преди доста години, а е писана 1999-та. Въпреки това книгата е фантастично пътуване, поднесено с добра доза чувство за хумор и многоплатова информация из човешките гени. И не само човешките.

Дори да сте с не добри спомени от часовете по биология в училище, да сте забравили всичко, научено в класната стая, учителката ви по биология да ви е стресирала или отегчила, да се страхувате от тежка наука и досадни теории – тази книга няма да ви уплаши, напротив ще ви прилъсти.

Защо 23 глави ли – всяка глава е посветена на една от нашите 23 хромозоми.

Забавна, оптимистична, лека за четене е поднесена сложната иначе ДНК теория. Мат Ридли привнася една свежест и дори по-философските концепции ги поднася с приятна гарнитура от любопитни факти, биографични детайли за учените и обяснение на контекста на всяко откритие или ситуация в света на гените.

Корицата на българското издание не ми допада много, затова споделям една от чуждите такива.

 

Силно препоръчвам за любопитните.

 

 

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

 

Перлите на Ади Ландау е роман на младата ни авторка Соня Тодорова, който ни превежда през няколко различни епохи, проследявайки съдбите на еврейски семейства през сложните години на гонене, през фашистките зверства и до наши дни.

Романът е симпатичен, лъкатушещ, редуващ сложни ситуации, тежки и мъчителни моменти с такива от красивата страна на живота. Историческата стойност на разказа също е ценна.

Ще очаквам още творби на Соня Тодорова. Браво на ИК Колибри за избора.

Свети Никола от залива на подковата е новият роман на Екатерина Костова. С изчитането му у мен нахлуха тъга и размисъл. Романът е за късния соц и за прехода, онзи нескончаем преход, в който още живеем и в който откриваме още и още не дотам приятни страни.

Цялото интервю с Екатерина е в Kafene.bg

Как се „роди“ „Свети Никола от залива на подковата“?

Както се случва с всяко раждане, след износване 🙂 Мислех за историята не 9 месеца, а години. Бях я започнала след няколко прекрасни лета в Черноморец преди още да посрещнем новия век. След това престанах да ходя в градчето. До 2014-та, когато се върнах на същото място. Юли, мъжът до мен, настояваше да го направя, защото виждаше, че се вълнувам от недоразказаната история. Хората, част от чиито истории са включени в сюжета, се бяха променили, разбира се. Черноморец беше различен. Аз – също. Странно е как животът „разказва“ нашите лични съдби, вплитайки ги в историите на местата, които обитаваме. Трябваше да довърша това, на което бях сложила начало толкова отдавна.

Никола, главният герой, е обикновен човек. Виждаме живота му, разказан, в цялото му лъкатушене нагоре-надолу в книгата. Успява да се понесе и по течението и да търси как да бъде човек, от истинските. Докато четох книгата дойде и тази рисунка, затова споделям и нея. Никола е като теб и мен, един от нас. Тъгата и тежестта на живота са вечен негов спътник.

 

Инес Субашка – Inspired. Fit. Strong. е име, което предполагам сте чували. Инес е вдъхновяваща, силна, лъчезарна. В допълнение познавам от няколко години Инес и знам, че притежава ценни качества, каквито ми се ще да имат повече хора – позитивна е, неуморно трудолюбива, последователна и човечна. И нищо от това не е преувеличено.

Наскоро Инес издаде и първата си книга. Имах честта да я чета още в работен вид, а сега препрочитам с наслада и вярвам тази книга ще мотивира мнозина за лична промяна.

Коя е Инес, която не познаваме? Зад книгата, отвъд снимките и споделеното в залата, в социалните мрежи?
Всъщност, Инес е това, което виждате, защото аз не се опитвам да бъда някой за пред другите и да имам маска и да създавам илюзия за себе си. Аз съм обикновен човек, който обича да споделя себе си, да предизвиква себе си и да разширява зоната си на комфорт и да открива нови възможности и после да подава ръка на другите, за да се осмелят да опитат и те. Може би единственото, което не всички осъзнават е, че аз не съм по-различна от тях и аз също имам емоции; дни, в които не съм на гребена на вълната; моменти, в които умът ми се опитва да ме пречупи; моменти, в които не кипя от ентусиазъм – просто не се идентифицирам с тези моменти и емоции и се опитвам осъзнато да ги приема и после да ги трансформирам.

Разкажи за тази книга – как се роди? Доволна ли си?
Тя по-скоро се материализира. Отдавна я имах в ума си, но като всяка мечта, преди да бъде реалност, трябва да мине време – такова, в което да преживееш всичко необходимо, което да те направи достатъчно способен, мъдър и знаещ, за да се получи добър краен резултат. Книгата е резултат от желанието ми да подредя логически всичко, което научих за здравословното хранене и да помогна на другите да видят себе си между страниците, да си вземат по нещо и да се чувстват малко по-уверени и по-здрави.

Какво искаш да промениш у хората?
Искам да им покажа, че когато човек знае, има свободата да избира. Много хора прекарват живота си, сляпо следвайки нещо, което очевидно не им върши работа. Губят доста време да следват, без да отделят нужното време да разбират. Иска ми се хората, да започнат да се вслушват повече в тялото си и по-малко в това какво другите казват, че е правилно. Да осъзнаят, че за промяната няма точно време, подходяща възраст и че всеки един момент е правилният. Да осъзнаят, че няма значение в какво състояние са сега – че това, което са е резултат от изборите, които са правили и че моментът, в който започнат да избират различно, започват да получават различни резултати.

За какъв свят мечтаеш?
Мечтая за по-осъзнат свят. За свят, в който хората са разбрали, че животът не се случва НА нас, а ЗА нас. Свят, в който хората се вдъхновяват повече от бъдещето, което им предстои, вместо да гледат назад към миналото и непрестанно да се препъват в бъдещето. За свят, в който всеки осъзнава своето съвършено несъвършенство и го използва като предимство.

Какво си пожелаваш?
Пожелавам си най-вече да съм здрава и все така да не позволявам на външния шум, да заглушава вътрешния ми глас, убеждения за това какво е правилно и интуиция за това на къде искам да вървя.

Анна и Алената глутница е роман за живота на едно младо момиче в късния соц. С любовите, стремежите, но и с горчивите истини, които носеше това тежко време.

Харесва ми стила на Мила Искренова. В кратки фрагменти описва отделни случки, които събрани в едно говорят реалистично, прямо и до кръв отрезвяващо за 70-те и 80-те в София. Сънищата, философските забежки и размисли идват идеално, за да внесат малко надежда и ред в иначе отчайващо страшния разказ, в който „връзки“, „баровци“, разврат, сметки доминира злокобно и изтласква всичко човешко в ъгъла, в невидимото. И всичко това уж в името на човека.

Като че приключи по-бързо, отколкото ми се искаше. И не ми даде много оптимизъм в края, но такава е действителността – не розова. Една-две глави бяха сякаш от друго място. Плюс голямата болка на Мила Искренова тежеше – за мен достатъчно, но не знам за някои млади хора, може да им е в повече. Речникът в края на книгата е доста полезен и е добре да върви към всяка книга за соц-а.

Анна и Алената глутница ти я препоръчвам. Не само защото е за соц-а, от който още носим раните си. А защото е човешка.

Към хубавият текст и една великолепна корица от Ивз Андонова. Браво на ИК Скалино!

„… Когато в живота ти се появи недостоен човек, той се опитва с всички сили да привнесе липсите си върху твоята личност – да сложи отпечатъка от собствената си мръсотия и нищожество. Това са най-опасните хора – скрити зад мили погледи и усмивки, те коват ковчег за характера, който не влиза в „нормите“ им. Нещастни, вкопчени в материята хора, които не знаят, че те самите са отчаяно мъртви.“