Последна любов в Цариград – Наръчник за гадаене с приложени Таро на Милорад Павич е ексцентричен, смешен, забавен, но и много любопитен роман, който изчетох преди време и си припомних тези дни в изданието от 1998 година на Народна култура, в превод на Ася Йованович.

За хората, които не са запознати с удивителното чувство за хумор на балканските автори този роман е прекрасно въведение. А за любителите – истинска наслада! И изненади и неочаквани развръзки, и брилянтни закачки и намигвания в уж ежедневен контекст, забавни персонажи, мистика в обикновеното, за да го превърне в смешно, обрати, препратки, мъдрости от всяка страница без досада или прекалена назидателност. За бърза справка – първа глава се нарича „Ключовете на великата тайна за госпожи от двата пола.“ 🙂

„Бъдете мъдри и не вярвайте на всеки вятър.“

„От великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот.“

„- Коя си ти? – попита я той повторно.
– Коя съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това….“

За любопитните – видях, че има и ново издание от 2017, което въпреки неподходящата корица предполагам е добро.

Благодаря на Асен, че сподели тази книга с мен.

Писах още за Стъкленият охлюв на Милорад Павич тук. И още един важен цитат от книгата – тук.

Магда Сабо. Вратата. Хвана ме и за миг не ме остави. Болезнена и лекуваща. Сурова и красива едновременно. Човешка и нечовешка едновременно. Ювелирна и дълбока.

Емеренц, вечно работещата и невярваща жена, носеща тайни и раздаваща, е в центъра на романа. Пазителка на  ключовете към човешкото, отвеждащи към дълбоките ни, мразовити , митични съществувания. Плътен текст, детайлен и жилав. 

Благодаря за вероятно не лекия превод на Нели Димова и за великолепната корица на Дамян Дамянов, както и на Колибри, която правят романа достъпен и за българския читател.

Препоръчвам.

 

 

За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.

---

Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

Ю Несбьо – любим автор на криминалета и с Хлебарките остава на високо ниво. Инспектор Хари Хуле е в Бангкок този път, извикан да разследва убийството на норвежкия посланик. Няма как нещата да са прости в един толкова комплексен град и свят, пък и при толкова странни и оплетени обстоятелства.

Освен хлебарки, в романа има още няколко убийства, опиум и детска порнография, отдадени полицаи и корумпирани политици – всичко, както си му е редът. Обичам покрай всяка книга да научавам различни неща и да пътувам далеч и в случая ми бе наистина приятно това пътешествие.

Истинско приключение си е Хлебарките. За любителите на криминалета – великолепен избор.

Браво за корицата на Живко Петров. И на Емас, че правят добър избор за книгите, които да превеждат за българския читател.

Балада за Георг Хених на Виктор Пасков. Истинска съвременна българска класика. Един от най-прекрасните текстове на български език за всички времена. Човешка. Дълбока. Истинска. Историята ни от близкото минало. Без филтър. Без фалш. Без милост.

Много е писано вече за тази книга. И малко е четена. Поне така ми се струва. Каквото и да допълня ще звучи слабо и клиширано, на фона на този великолепен текст. Бих се радвала, както много хора подкрепят идеята – Балада за Георг Хених да влезе в учебния план и да се учи в училище.

Купих си и изчетох тази книга отново заради приказната корица на Дамян Дамянов (надминал за пореден път себе си!) и заслужено добро ново издание на Сиела.

Ще си позволя само два цитата. Иначе цялата книга е задължителна. За всеки.

„В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските – дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигали чешки и италиански музиканти, за да помогнат на неколцината ентусиасти да създадат българската музикална култура.

Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка.“

“Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

Задължителна.

Броеница на щастието се казва първата книга на Ивет Лолова. За Ивет вече съм писала тук – когато стана Рицар на книгата и днес потвърждавам, че Ивет е от най-интересните хора, които познавам. Тиха, но категорична, усмихната и винаги готова да помогне, а е редно да добавим вече – талантлива в писането.

Знам за тази книга от няколко години, още от когато беше само идея и много се радвам, че вече е факт. Не е лесно да се пише. Книга за епилепсията още по-малко. Но много ми се иска да е ясно днес, че тази книга е всъщност за майчинството, за отношенията между хората, за устояването, за тържеството на живота над болката, за силата, която всеки от нас носи. Трябва да се прочете. Всеки от тези фрагменти щастие, поднесени в слово, е късче споделеност и дар. Благодаря ти за тях, Ивет!

Е, поговорихме с Ивет за тази Броеница 🙂

Къде намери и как подреди Броеница на щастието?
През 2013-а направих във фб страницата си албум със снимки „Броеница на щастието”. Не помня откъде дойде това име. През годините събирам в него фотоспомени от специални моменти: облак-сърце, къкреща на котлона тенджера с гулаш, пейка в манастирски двор, сухи есенни листа, ръждива врата, цветя за оня свят, т.е. неща, които са ме докоснали щастливо. Четири години по-късно някои от снимките станаха документална основа за фрагментите в книгата ми „Броеница на щастието”. Това е краткият отговор, за дългия трябва отделен разговор.

Има ли рецепта за щастие?
Няма универсална рецепта за щастие, всеки има своя версия. Ако някой реши да ги събере, ще се получи много дълга рецепта, която може да стигне и до километър. Ако е книга, ще е поне десет тома по хиляда страници всеки. Кой ще иска да я прочете? В големи количества щастието доскучава. Според мен най-важното е всеки човек сам да поиска да е щастлив. Щастието не може да дойде при теб насила.

Различните хора – приети ли са и как се приемат в обществото?
Различните още от малки научават, че еднаквите не ги приемат добре. Детската ясла, градината, училището ни – не са пригодени за деца със специални потребности, не са подходящи за деца, които приемат лекарства за някакво заболяване. Директорите избягват да взимат такива деца. По лесно е да ги изолират, да ги отстранят от системата, за да не им създават грижи. Не е задължително да си различен с болест. Може да не си като мнозинството заради цвета на кожата си, начин на хранене, сексуална ориентация. Принципът е същият. Когато станах вегетарианка близък човек ми каза, че моята промяна, моят избор на живот и моите ценности го обиждат, правят го да изглежда „луд”. Аз го обиждам с това, че не съм като него. Различните нарушват установения комфорт, статуквото, те са психологогическа заплаха за еднаквите. Странно е нали? Има още много да учим като общество. Държавата и институциите трябва да променят законите и наредбите, да има повече информационни предавания по националните телевизии и то в най-гледаното време. В момента основната работа се върши от неправителствените организации с кампанийни проекти, които медиите подкрепят, но това не е достатъчно, това са капки в морето. Изкуството също може да направи много.

От къде идват оптимизмът ти и вярата в хората?
Вярвам в Ренесансовата представа за човека, че божественото, доброто, е скрито вътре в нас и може да бъде извадено във всеки момент наяве, за да разцъфне, и да даде плод. Нужно е само човек да намери пътя към истината, състраданието, любовта и приятелството. Не е задължително това да стане чрез Църквата.

Може ли светът да бъде по-добро място и как?
Скоро прочетох някъде думи на Бродски, че докато има поне един морален човек в света, светът е морален. Мога да парафразирам: докато има поне един добър човек в света, светът е добро място.
Една от любимите ми песни е на Богдана Карадочева, по текст на Миряна Башева: „Ако до всяко добро същество застане поне още едно, ех, ще започне такъв живот, че само си викам „Дано“.

Благодаря отново на Ивет, че ме въвлече в този щастлив проект и можах да работя с нея по книгата като редактор.

Премиерата е на 20-ти септември в кафе-клуб Влайкова и ви каня 🙂

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

Мъжът от Константинопол на Жозе Родригеш Душ Сантуш дойде при мен като подарък от моя вуйчо и със силната препоръка да я прочета. Тъй като това вуйчо ми Миго Кавафян да ми подари книга не ми се бе случвало от детските години, реших че е повече от редно да я прочета и дори редът й за четене да изпревари книгите, чакащи отдавна на нощното шкафче.

Книгата в класическа форма разказва за живота на Калуст Саркисян – арменец, чието дело остава дълбока следа в цяла Европа през миналия век. Историята е съпроводена с много интересни детайли освен за живота на арменците при първиде кланета от османска страна около 1996-та, но и около историята на Турция, Европа и света като цяло в този период на динамични промени, войни, завоевания, отвоюване на свободи на балканските страни, навлизането на петрола.

Мъжът от Константинопол е прекрасно четиво за всеки, който обича историята в голям детайл. В допълнение има вдъхновяващи елементи за предприемаческия дух и разгръщането на бизнес с мащаб, разбира се съпроводени и със скритите иначе моменти при достигането на висоти.

Въпреки че е художествена измислица, романът е инспириран от реални исторически събития.

Преминавам директно към втората част „Милионерът от Лисабон“.

Който е чел книга от издателство ICU знае, че всичко, което те издават е специално. И заслужава внимание. От подбора на текста, акуратността и сърцатостта на превода до великолепните им (винаги) корици.

Е, и Книга за другите не е изключение.

Под редакцията на Зейди Смит са събрани много разкази от съвременни автори, които ни разказват за другите. Любопитен детайл е, че разказите са писани специално за сборника и авторите са ги предоставили безвъзмездно, т.е. не са получили обичайния си хонорар. Което е чаровно, признайте си. И ги прави различни – и авторите и разказите. Средствата отиват за обучаване на бъдещи писатели.

Колекцията е перфектна за летните дни и отпуски, носи силен заряд човечност, много усмивки и удоволствие от случайната / неслучайна среща. Носи много силно усещане за тук и сега, за космополитност и за себе си, чрез другите.

„Свободата беше стеснена, отсята, амнезирана.“

Браво за корицата на Люба Халева и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева.

 

„Сол при солта“ на Рута Сепетис (Salt to the Sea, Ruta Sepetys) е от книгите, които се помнят много дълго, а се четат на един дъх. От задължителните, поне по моя списък. И съм напълно склонна да се присъединя към New Yourk Times в твърдението „Най-забележителната книга на 2016“ и на Goodreads и Amazon, които я определят като най-добра книга за 2016-та.

Януари 1945. Войната е в края си, но не и за жертвите, които поглъща като безпощадна бездна. Германия и Русия завличат целия свят в битката си за надмощие и погубват милиони невинни. Полша и Източна Прусия стават главна арена на битки, глад, смърт … Сред всичко това все пак някои хора успяват да оцелеят и да запазят човешкото в себе си.

Историята е разказана през погледа на Йоана, сляпо момиче от Литва, Флориан, младеж-реставратор от Прусия, Емилия – 15 годишна полякиня, изнасилена от руски войници, Алфред – немски младеж, въвлечен във войната и Йоана, медицинска сестра от Литва.

Историята на бягството, оцеляването, потъването на „Вилхелм Густлоф“ – вероятно една от най-големите трагедии по време на Втората Световна война, с удавянето на на 9000 души на борда му.

„Отчаянието беше до такава степен осезаемо физически, че спокойно бих могъл да го рина с лопата от кея.“

„Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. … Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната?

Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.“

„Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях. Моля ви, дайте им думата.“

След Тесният път към далечния север, който прочетох миналото лято и ми разкри Втората Световна, погледната от към войниците от Австралия, Нова Зеландия, хванати в плен в Азия, Сол при солта допълва картината през погледа на цивилните поляци, литовци, прусяци, в бягството им от / между еднакво безпощадните и загубили всичко човешко немски и руски войски. Войната ще е винаги неразбираема за мен, нелепа и грозна. Иска ми се да се поучим от всички войни и намерим по-скоро път към човечни решения, заедно, всички.

Сол при солта не е леко четиво. Но ми се иска повече хора да прочетат тази книга.

Присъединявам се към призива на Жоро към Сиела да издадат и другата книга на Рута Сепетис – Between Shades Of Gray.