Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.

---

Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!

Какво може да направи всеки от нас за забавяне климатичната криза, която вече силно настъпва? Попитах във фб и получих 75 отговора. Вероятно малко хора си дават сметка какво се случва с планетата ни, какво сме й причинили и продължаваме да причиняваме. И вероятно още по-малко хора смятат, че могат да направят нещо, за да променят хода на климатичната криза, която вече настъпва.

Всеки може да направи нещо. Някои повече, някои по-малко. Но да, личното ми мнение е, че всеки може и всеки трябва да направи, колкото може. За пример ще дам малкото момиче Грета, което в момента засрамва всички ни и алармира целия свят по своя начин.

Ето част от споделеното от моите приятели на стената ми във фб за това какво може да направи всеки. Включила съм цялото многообразие от мнения по темата:

Маргарита: „В България да се смени правителството с друго, което разбира за какво става дума“

Валентина: „Да притиска държавата си да вземе мерки на високо ниво. Едноличните действия вече не са достатъчни, за съжаление.“

Радко: „Всеки пътува вече много и затова нека странстванията ни бъдат с минимален екологичен отпечатък. Например да намалим отпадъците, които генерираме, да ползваме минимално самолети и автомобили, а по-често влакове и т.н. Иначе споделената икономика също мисля, че може много да помогне за да забавим климатичната криза“

Мария: „Да рециклира, да засади дърво, да ограничи сериозно пластмасата в ежедневието си, да пие от стъклено шише, да не купува ненужно опаковани продукти в пластмаса, найлон, картон. Да пести ресурсите от всякакъв вид, а не да разхищава, сякаш друг след него няма да обитава прекрасната ни планета. И най-вече, да го прави с постоянство ис примера си да вдъхнови и други. Това е добро начало, според мен.“

Веселин: „Да ползва електрически транспорт, когато е наличен (метро, влак, тролей, спарк). Да пие чешмяна вода. Да отбягва месото. Да яде сезонни плодове.“

Анета: „Скоро бях на курс за устойчиво развитие към Университета в Копенхаген и за първи път се докоснах до реални цифрови данни какво се случва с планетата ни… Бях много изненадана например, че над 70% от питейната вода на Земята се използва за земеделието. И това е малък пример, общо казано – нещата са много зле. Ако до 2050 не се вземат мерки да няма повече от 2 градуса повишение на температурата, ще стартира обратно броене… Всеки може по малко: да посади дърво, да ходи повече пеша или с колело, да намали, доколкото е възможно отпадъците, да не хвърля нищо пластмасово, където му дойде на ума и изобщо да намали употребата на пластмаса, ако има фирма – да помисли за акции, свързани с корпоративната социална отговорност в посока екология и т.н. Но големите мерки могат да се вземат само на правителствено ниво и от мощните корпорации. И тук вече удряме на камък…“

Дарина: „Страхотен въпрос.
В личен план са куп нещата, които можем да направим, но трябва поотделно и заедно.
По-горе има изброени много добри действия – от разделно събиране на отпадъци до засаждане на дърво.
Основа за тази промяна е мирогледа към света и околните – като например да спрем да купуваме още и още от същото.
Няма да спра да давам за пример Patagonia и нейната кампания Don’t buy this jacket“

Иван: „ Природата ще намери начин да си регулира климата. Ако човека е причината, ще си го реши, какво тук значи някаква си личност.“

Филип: „Хората могат да спрат в истерия да купуват всичко, което им рекламират (и от което нямат реална нужда). Само че тогава ще последват ужасяващи констатации за спад на потреблението и свиване на икономиката.
Иначе, едни от малкото според мен смислени неща, за които никой няма да се самоупрекне, са инсталирането на дебела и качествена топлоизолация и на соларни колектори за топла вода, ако е възможно. Второто е многократно по-ефективно от широко рекламираните фотоволтаици.“

Юлия: „Дървета, дървета, дървета!“

Никола: „Vote green!“

Десислава: „Докато имаме мисленето „от мен нищо не зависи“ и чакаме някой друг да направи нещо вместо нас (държавата, съседа…) или оправдаваме бездействието си с това, че няма климатични промени, нещата наистина няма да се променят. Истината е, че каквото зависи от всеки от нас, трябва да си го поемем като отговорност – да участваме в акции на екологичните организации (за засаждане на дървета, за почистване на местности), да се интересуваме от това какво направят и да го правим заедно с тях, ако не ни стига енергията да го правим сами. Може дори само да подкрепяме финансово малки екологичи организации, които сме проучили и им имаме доверие и ще свършат много повече работа от големите гиганти, в които по-скоро потъват едни пари в една бездънна яма..“

Павлина: „Go vegan!“

Явор: „1) Да подкрепяме политическата свобода, свободната търговия и бурното развитие на индустрията в третия свят, което води до забогатяването на тези региони. Бедният човек цапа, богатият може да отдели ресурс (морален и материален) за опазване на средата. Така че, още малко (едно поколение, може би), както върви, Китай, Индия и Субсахарска Африка ще престанат да растат демографски (както ние сме престанали) и ще имат нужните ресурси да се грижат за своята среда.
2) Да се пазим от квазирелигиозните екстремисти а-ла Грета Тунберг и свързаната с тях пропаганда на нов, екологичен тоталитаризъм. Да се образоваме от истинска наука, а не от квазинаука, която доказва предпоставени изводи. Да си спомним, че през 70-те предвиждаха края на света да дойде през 2000, а през 90-те – около 2020; че досега сме имали много апокалиптични прогнози, които не са се случили. Да се пазим от свързаната с това компенсираща психология – като си дадем ясна сметка, че около нас е пълно с хора, които компенсират материалния и моралния си провал в личния живот, като заемат псевдоморалистични позиции по мащабни социални проблеми.“

Вихра: „Рециклиране, засаждане на дърво, намаляване на употребата на пластмаса, ефективни домове… Всеки може и трябва да направи нещо, но е добре да се мисли малко и да не падаме със затворени очи в капаните на режисираната паника. “

Дани: „С моето семейство всяка пролет засаждаме плодни дръвчета. Събираме и рециклираме пластмаса, стъкло, хартия, дрехи. От зеленчуковите отпадъци си правим компост и наторяваме овошките. Предимно ползваме метро за придвижване. Имаме и филтър на комина на камината ни.“

Теодоси: „Личния ми транспорт основно е велосипеда.“

Зорница: „Като човек, садил дървета и отглеждащ (със спорадичен успех) градинка, мисля, че най-доброто, което може да направи отделният гражданин, е да потърси други отделни граждани, с които да се обедини и да настоява за законодателни промени. Например такива, които забраняват производството на ред излишни пластмаси. Защото героичният единични усилия са красиви и достойни, но за реален ефект трябват общи действия. Законите съществуват, за да служат на общото благо. Ако нещо е произведено в големи количества, то производителят ще направи всичко възможно то да се ползва; и индивидуалният аскетизъм ще се изгуби на фона на масовото насърчавано потребление, на рекламите, които ти обясняват колко достъпен е лесният живот“

Екатерина: „Аз внимавам какво и колко купувам, най -добрият начин да влияем е с парите си. Не си влагам парите в нещо, което не ми харесва. Когато е масово, загубите им ще са сериозни, а те само от това разбират. А иначе личното ми поведение – разделен боклук, директна грижа за природата-градинарство, ходене пеша, отказ от торбичките при пазаруване.“

Борислав: „Да изчисли въглеродния си отпечатък (има много калкулатори за това в Интернет) и да започне да го намалява, чрез мерки в потреблението си, транспорта си, ползването на енергия. Отделно, да засади дървета, да подкрепя политици с отношение към темата и да популяризира своите действия сред близки и приятели.“

Мишо: „Да прилага политически натиск, да гласува за онези, които са склонни да променят системата, защото прехвърлянето на всичката тая отговорност върху отделни индивиди (вместо върху полит-икономическата структура на обществото) е недостатъчна.“

Леа: „Първо да прочете Торо (Thoreau). За да види с колко малко може да се живее нормално.“

Даниел: “ Да се обединим около 1 стратегия, която създадем ЗАЕДНОООО!!!“

„Ако действията ни стигат само до писане и дискусии онлайн, наистина нищо няма да се промени. Милата ми малка баба казваше „Лозето си иска копане! Взимай мотиката и почвай!““

Бони: „Абсолютно нищо не може да направи обикновения човек персонално, докато огромни икономики като тея на Китай, САЩ и тн изхвърлят милиарди тонове отрови в атмосферата. Всичко друго е капка в морето. Единственото, което могат да направят хората е да въздействат някак на това, но няма да го направят. Ще се стигне до критична точка и чак тогава може би ще се вземат мерки, но вероятно ще е късно “

София: „Не съм съгласна. Всеки може да направи нещо – да загасва лампата след себе си, да спира водата докато си мие зъбите, да вади зарядното от контакта след като си зареди телефона, компютъра и т.н., да ограничи максимално ползването на кола, автобус, самолет и ги замести с колело, тролей, метро, влак; да се ограничи ползването на хартия, да се купуват храни, които не са минали половината свят да стигнат до нас, да се пазаруват дрехи втора употреба и още, и още. Нарича се „какъв въглероден отпечатък оставяш“.“

Константин: „Мила приятелко, понеже често питаш сериозно, този път и аз ще се включа в отговорите/коментарите, но с възможно най-минорното мнение. Аз вярвам, че всички ние – човеците, които създаваме нашето (може би гражданско) общество, имаме силата, властта и отговорността да променяме света към по-добро. Заедно, но поотделно – всеки, кой колкото сили и възможности има. Важното е усилието да бъде във вярната посока… Това е идеализъм! Нека ти разкажа какво ми се случва на практика. Като много „зелен“ и отговорен човек, съпругата ми реши освен да се грижи за градинките, зелените площи, цветята и чистотата на околоблоковите пространства в нашето ж.к. Борово, да засадим и няколко дръвчета – колкото позволява малкото, все още незастроено пространство в квартала. Засадихме 7 (седем) фиданки на липи. Прекопахме местата за засаждане. Изчистихме ги от какво ли не… Набихме колове, за да ги укрепим. Резултатът: 6 се хванаха, едно беше „удушено“ от гражданин с висока гражданска култура, който уви около него скъсани кабели, висящи от околните блокове, за да не пречат по тясната уличка да минават коли, оборудвани с двигатели с вътрешно горене. На това място усетих първата горчивина от усещането за безпомощност и липса на подкрепа в името на забавянето на климатичната криза. Втората горчивина беше, когато направих някои сметки: останалите живи дръвчета, за да оцелеят, се нуждаят всяка седмица да бъдат поливани. Това прави по около 20 литра вода на дръвче, или 480 литра, което близо половин тон вода месечно. Това еко-съобразно ли е? Тези дръвчета ще успеят ли да компенсират разходвания природен ресурс, за да оживеят? И по-правилният въпрос е: Ще им бъде ли даден шанс да компенсират разходвания природен ресурс, предвид на безогледното презастрояване в нашия квартал. Понеже големи, здрави и стари дървета бяха унищожени пред очите ми в името на законното презастрояване…“

Григор: „Да не прави нищо, за да напредне тя максимално бързо и силно. Току-виж дойде акълът на някои, които я отричат или които темата не ги вълнува. Защото да я оправяме без тях ще е като да ограничаваме пикаенето в басейна на доброволни начала…“

Радосвета: „Да, сади дръвчета. Да сади нови идеи и навици сред най-младите“

Невена: „Според мен за нашите малки индивидуални крачки вече е много късно. Не че не са важни, но с тея 18 месеца, които прочетох онзи ден, на високо равнище трябва сериозно да се решат спешно някакви мерки. Ако ще всяка държава да засади по Еди си колко дървета, и сериозно да се замислят. Твърде късно е за съжаление“

Александър: “ 1. Да слезем от колите и да ползваме колела, тротинетки, крака. Това е и полезно, освен еко.
2. Масово продавачи и сервитьори ми „подаряват“ торбички, сламки и други пластмасови неща. А когато кажа, че не искам, се започва „ама тя е безплатна“, „ама тя е за вас“, „ама иначе ще си изтървете нещата“, „ще се смачкат“ … Правят го с усърдие, все едно взимат процент от всяка торбичка. Това трябва да спре.
3. Градско фермерство – да произвеждаме поне част от храната си и да намалим ежедневното транспортиране на храна с километри.
4. 3D принтиране – много по-ефективно е да си произведем нещо, когато ни потрябва и да си го получим тук и сега, вместо то да се произведе, транспортира и скалдира в милиони бройки, които да залежават някъде си докато бъдат купени.“

Елица: „На индивидуално ниво се опитвам да правя доста неща – спиране на тока в стаята, в която не съм; не ползвам найлонови торбички; изхвъплям хартията и картона отделно; нямам личен автомобил и ползвам само обществен транспорт; не си купувам често дрехи и нямам проблем да си купувам дрехи втора употреба и др. Проблемът е че като вляза в магазина, всичко е опаковано в пет различни пластмасови опаковки, като си поръчам пратка отнякъде и тя ми идва опакована с хиляда целофана, а в момента в който се качя на самолет и ми сервират храната в куп опаковчици и целофанчета и с приборчета за еднократна употреба, имам чувството че всичките ми усилия отиват по дяволите. Защото с един презокеански полет на един-единствен самолет се генерира повече пластмаса отколкото аз ще генерирам за половината си живот. Това няма да ми промени навиците, но е обезсърчаващо.“

–

Снимката е илюстративна, направих я наскоро при посещението ми в с. Долни Вадин. Свързана е с темата по няколко различни начина и се надявам връзката да е повече от видима.

Благодаря на всички, проявили активност по темата! И правещи го всеки ден! Продължаваме напред!

С това стартирам серия публикации по темата за климатичната криза и нашата готовност за промените, които настъпват. Защото смятам, че наистина е важно. А някак говоренето по тази тема е недостатъчно, счита се за маргинално. Нямаме готовност, а можем и следва да имаме.

Анелия и Нина са двете активистки, които се опитват да съживят малкото китно селце край Дунава – Долни Вадин. Селото е много старо, за него се споменава в различни хроники още от 1600 година. Днес е останало с едва около 100-150 души. Лятото е живо, зимата – трудно. За да опитат да оживят – инициират Село назаем. И за това си говорим с Анелия в това интервю. Тя е прекрасна – вдъхновение, действие, изобретателност и истински родолюбец, вероятно от най-истинските, които познавам. Когато върви из селото и види пластмасова бутилка нейде – навежда се да я вземе. Двете с Нина кандидатстват по различни проекти, за да докарат в годините активисти, доброволци, художници, за да освежат селото и помогнат на възрастните хора да се подготвят за зимата. Затова и я поканих да си поговорим. А видях всичко с очите си, защото бях на това приказно място и ви каня да отидете и вие!

Как възникна идеята за „Село назаем“?
Село Долни Вадин е едно от многото затихващи села в България. Намира се в пограничен северозападен район по поречието на р.Дунав с население 140 жители, предимно хора от третата възраст – 80% живеят сами. Голям процент от тях имат нужда от помощ. Според статистиката този район на България е най-бедния и обезлюден. Отдалечеността от областния град – Враца(120 км) и от общинския център – Оряхово (35 км) прави селото изолирано от редица услуги. В същия момент Долни Вадин е едно тихо, спокойно и живописно място, където човек може ефективно да си почине от забързаното ежедневие. Напоследък се забелязва все по-засилен интерес от млади хора към живота (почивката) на село. В разговори с тях, те ни споделят, че са привлечени от селото най-вече заради спокойствието и тишината, чистият въздух, реката, характерната кухня, отзивчивостта и общуването с местните хора.
Идеята възникна още към края на 2014 година, но ни трябваше година и половина, за да я избистрим и да се „престрашим” да реализираме такъв проект. Много пъти група съмишленици коментирахме, обсъждахме, предлагахме, докато стигнем до формàта на „Село назаем”. Идеите бяха разнородни – фестивал, празник, уъркшоп, тиймилдинг…, но в крайна сметка избрахме да дадем селото си назаем за няколко дни на доброволци от града, които не са имали възможността да се докоснат до българското село или ако някога са ходили на село, почти са забравили как протича животът там. Ето защо през 2016 г. дадохме селото си „назаем” на градски доброволци, които да погледнат селото през техните очи и да ни дадат визия за развитие.

Разкажи какво е различното тази година, когато организирате 4-то издание?
Всяка година фокусът на проекта е различен. През 2019 г. за пръв път „Село назаем” се прави за пет дни (Първи и втори сезон бяха за 10 дни. Третото „Село назаем – училище по живот” беше само експертно). В четвъртото издание одобрихме 19 градски герои /това е основната група/, като тяхната задача беше да помагат не само в домакинствата, в които живеят, а и на възрастните хора в махалата. При пристигането им те получиха график с дейностите за всеки от дните, като сами трябваше да открият на кои възрастни хора да помогнат. Връчихме им карти със места и забележителности на Долни Вадин, като те сами трябваше да открият и да се снимат на обекта. На няколко места ги очаквахме, за да разкажем историята за даденото място. Освен основната група има предвидени и няколко посещения на експерти в „Село назаем”. Тяхната цел е да помогнат на читалището като организация. Да дадат експертното си мнение по различни въпроси. Да обучат нас, колеги и ентусиасти решени да заредят промяна в населените си места.

Как е възможна промяната в малко село, като Долни Вадин?
Всяко населено място се променя. Това е необратим процес. Дали към добро или лошо е въпрос на избор на хората, които живеят в него. Като всички малки селца в България, Долни Вадин се топи. Ако скръстим ръце и гледаме безучастно отстрани, процесът ще е главоломен и след 2,3 години селото ще е” мъртво”, ако и да има хора в него.Всъщност това важи за всяко населено място. През последните 10-12 години група хора сме се заели да работим за Долни Вадин и да го държим живо, чрез различни инициативи, кампании и проекти. Искрено вярвам, че тепърва малките селца ще се възраждат и ще се преоткриват от градските хора, защото това спокойствие, тишина и природа го няма в градското забързано ежедневие. А тук на село времето тече по различен начин. Тук можеш да ходиш бос на воля, да си позволиш да си свободен и независим, да се радваш на малките неща и да получаваш внимание и уважение от местните. Промяната на едно село много често може да дойде отвън. Ето „Село назаем” променя селото от добротворци, дошли от различни краища на България, които се състезават за място в проекта, готови да оживят Долни Вадин, дори и за няколко дни. Нестихващият интерес към проекта ни дава надежда за българското село, а успешните 4 сезона ни убеждават, че пътят е правилен. Само за тазгодишното издание само за 10 дни /колкото траеше записването/ се записаха 46 доброволци, готови да помагат на възрастните хора в Долни Вадин.
С проекта „ Село назаем” подобряваме жизнената среда на възрастните хора, като ги срещаме с различни хора, които постоянно живеят в града и нямат връзка с българското село. Така разнообразяваме сивото ежедневие на хората от селото и им осигуряваме възможност да участват пряко в проекта и така да се почувстват полезни и значими. Вдъхваме им частица надежда, че селото ни не е забравено. А така и те да компесират липсата на деца и внуци, които живеят далече или в чужбина и „все нямат време за нас”. От друга страна популяризираме малкото населено място, като възможност за пълноценна почивка, ползвайки природните дадености и тишината, която Долни Вадин предлага.

До момента сме показали, че инициативата е устойчива във времето и дава добри резултати. Ефектът е двупосочен. От една страна възрастните хора с нетърпение очакват срещите с градските доброволци, за да споделят своите преживявания, спомени, надежди и очаквания. От друга страна доброволците идвайки на село, помагайки на хората тук, общувайки с тях се обогатяват и разтоварват психически от забързаното градско ежедневие.

Проектът е от голямо значение за с.Долни Вадин. Това е един обмен на доброто. Една стъпка към подобряване живота на село, към по-смисленото остаряване на възрастните хора и към осмисляне на ценностите от страна на младите. Сблъсквайки за няколко дни хората от града и селото, младостта със староста, материалното с духовното богатство, бетонът с природата, напрежението със спокойствието, ние провокираме интереса на много градски хора вече няколко години. Фактът, че интересът расте и все повече хора намират смисъл в доброволчеството на село е един добър показател за значимостта на проекта. А този модел може да се приложи към всяко малко българско село, във всяка точка на България.

Ако някой иска да помага – как може да го направи? От какво имате нужда?
Има различни начини човек да помага на едно малко северозападно село. Винаги може да дари средства на читалището, които ще се използват за инициативи, свързани с подобряването на средата в Долни Вадин; може винаги да дари своето време за помощ на възрастни хора; може да се включи по време на акции за почистване крайбрежната ивица в района на селото; може да пише за Долни Вадин и така селото и районът да стават все по-популярни; може да даде ценни идеи за бъдещи проекти и да участва активно в тях и още много начини, за които ние сме отворени.

От къде намираш сили и вдъхновение за всички тези прекрасни дейности, който организирате една след друга?
Животът ме е срещал и среща с много лъчезарни хора, от които можеш да черпиш вдъхновение. Вдъхновяват ме и искрящите очи и разговорите с местните, когато заедно сме направили поредната инициатива и те са доволни от това. От една прокрадваща се сълза от благодарност. И не на последно място – от инат. А той ми е нужен, за да не се отказвам. А вярвайте ми, има много препятствия, на които трудно се отстоява.

Кое ти носи радост в ежедневието?
Малките неща : песента на птичетата рано сутрин; глъчката на лястовичките, свили гнезда на читалищните прозорци; изгревът, залезът, Дунав; сутрешният поздрав с колегата; радостните новини за успехите на децата; срещата с много позитивни, знаещи, можещи и завладяващи хора и най-вече свободата да живея на село.

Какво казваш на всеки, който не вярва, че промяната е възможна?
Казвам, че докато не опиташ, няма как да знаеш. Научила съм се да вярвам не на думи, а на дела. Делата правят промяната – не думите. И още нещо: „Една птичка пролет не прави”- ако някой си мисли, че може сам да промени нещо е в голяма заблуда. Нямаш ли съмишленици, с които заедно да преминете и през провалите и успехите, няма как да ти се получи. И може би затова не симпатизирам на хора, които парадират с първо лице единствено число.

И какво пожелаваш на Долни Вадин?
Пожелавам на селото си още много поддръжници, доброволци, симпатизанти и приятели, които да продължават да променят Долни Вадин, за да остане на картата на България.

Един от хубавите проекти, един от многото, е новата беседка, изградена със съвместни усилия и дарения, която се намира на брега на Дунава, между Горни и Долни Вадин. Пред нея има и малка къщичка за свободен обмен на книги. Непременно посетете и носете да оставите някоя книга 🙂

Шахматна новела на Стефан Цвайг е истинско пиршество за всеки любител на съвременната класика.

Прави ли ни човеци интелектът? Или по-добре – кое ни прави човеци? Какво е победата? Или по-добре – кои са по-добрите победи и по-важните битки? Къде са границите?

Две пътувания – едното на кораб между Ню Йорк и Буенос Айрес и второто – към себе си през четири месеца тишина и затвор в стая на Гестапо. Синът на сръбски рибар, станал световен шахматен шампион и наследственият финансов консултсант от Виена един срещу друг в битка на умовете.

Великолепен превод на този взискателен текст – Венцеслав Константинов. И корицата й отива – Виктор Паунов.

Още една книга с нишката „шах“ четох наскоро и също силно препоръчвам – Глиненият Цар.

Капоти е сред много любимите ми автори и с това нямаше как да пропусна Лятно пътуване. Самата история около тази книга – появила се посмъртно, с доза мистика около себе си я прави специална. Отделно – дългото чакане и разкриването на творба на Труман Капоти от ранния му период добавят още малко поне любопитство у читателя.

Е, Капоти е класика. Лятно пътуване се чете на един дъх и те оставя без дъх.

Върна ме назад във времето, хвана ме силно за раменете и ме разтресе и ме държи за гушата дълго.

Красива, красива история за нас като човеци, разкъсвани от желания, стремежи, мечти, наши, на семейството, на обществото ни. Всички в една кола, в пътуването живот.

Грейди е на 17 и решава да не отплава, както всяко лято с родителите си до Европа, а да остане в Ню Йорк. Предстои й есента да бъде въведена в обществото, но никак не й пука за рокли, церемонии и добре форматирано бъдеще. Ясно е – влюбена е. Това, разбира се, не е лесно състояние. И тя влиза със шеметна скорост в него.

„Каква безкрайна енергия пилее човек, за да се подготвя за беди, които идват толкова рядко – всичката тази сила би поместила планини; и все пак може би това прахосничество, това мъчително очакване на неща, които така и така не стават, подготвя почвата и помага на човек със зловещо спокойствие да приеме чудовището, когато то най-накрая се появи.“

Преводът на Милена Попова е чуден! Корицата на Дамян Дамянов е хубава.

Изящен разказ. Силно препоръчвам. Както и всичко друго от Труман Капоти.

Много бях чувала за „Стъклената река“ на Емил Андреев и сега, след като го прочетох потвърждавам – това е най-хубавият му роман. Мистика, богомили, стара църква, любов, ревност, мечти и мечтания – от всичко си има!

Както винаги при този автор сме нейде из ломските села, хората са пъстри, речникът им е цветущ, случките прескачат една в друга и правят действието динамично. В крайна сметка всичко се разкрива, разбира се и това може да разочарова някои, но за мен бе хубав край.

Дари, благодаря за споделянето!

Още от Емил Андреев – Проклятието на жабата.

Ясно е, че Юнас Юнасон нямаше как да изостави Алан Карлсон след Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна. И Алан няма как да изостави Юнас. Искрено и много се забавлявах с тази книга. Затова и някак естествено очаквах същото и от продължението – Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше. И да – мноооого забавен, а в същото време изпълнен с послания роман.

Докато в първата (100 годишният Алан) се разходихме из последните 100 години на човечеството с голяма доза сарказъм, срещнахме всички велики личности, диктатори, бяхме на мястото на събитията от световна величина във втората част от приключенията (на вече 101 годишният Алан) бяхме на „горещите“ точки от планетата днес, разбира се -отново всички големи бяха на сцената. Комичните ситуации следваха една след друга, Тръмп, Меркел, Путин се надпреварваха да му се чудят на Алан, националисти го преследваха, той разнасяще чанта с 4 кг уран из целия свят, смях се с глас не веднъж и оценявам книгата като великолепна, забавна и доста сериозна.

Силно препоръчвам.