„- Кой е истинският път, отче? – попита най-после той. – Как да различа този път от другите пътища?

– Ако вървиш в посоката, в която твоят страх расте, знай че си на прав път.“

Милорад Павич, Последна любов в Цариград

„За какво е цялото безпокойство – да очертаваш граници, да сплиташ въображаеми нишки, при положение че в действителност нещата не са нито хармонични, нито противоречиви, това не принадлежи на онова, едно плюс едно не прави две, началото има вкус на края и смъртта всъщност не е никакъв проблем. Смъртта не променя нищо. Трябва да съм казал нещо в този дух, защото помня, жената, която ме бе довела при доктора, се опита да ме утеши – и това беше някак нелепо, понеже аз се смеех“

Крака на костенурка на Николай Грозни – една книга за Индия, не каквато я виждат туристите от лъскавата й страна, книга с много мъдрост и смях, една книга за пътя към хората, през който минава и пътя към себе си

премиерата е утре,  20 юни от 18.00 часа в Америкън Корнър, площад Славейков 4А, София

„Пусто гръколудие, като зараза ходи по българите! Все им дай на някой друг да ся правят! …“

„Нашите хора често са такива, като тия деца, чак малко да ти дожалей. Все уплашени едни таквиз, сърдцето им ся свило като птиче зимъска, чакат някой да ги приласкай, с добра дума да ги повика, и чак тогаз им ся душа разтваря. Ала не е такъв светът! Не та хич биля приласкава, ами та с строгий си поглед затиска …“

„Тъй като гледаш, умни да са втасали? Умът не процветява в света. Хитрост да, но ум не. Не знам за какво е той направен, но не е за живот. А което не е за живот направено, нали знайш …

Но ей на, как съм се възмечтал така, зел съм аз, че съм заспал. Тъй е тя. Природата е много досетлива – на сичко му намира лесното.“

„Той светът и без това е толкоз пропаднал, че ся нуждай от грамадное едно объртане!“

„Невежеството е корена на сичко. От там бликат тез мръсните води. Невежий человек живее в малък свят. Не ще прехвърли мост от единия край на реката на другия. Другия не го касай. Широта светосъзерцания в него няма никаква. И какво тогаз очакваш?“

„Българе, българе … Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голямата грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки. Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадослки османлии.“

„Глава человеку е боклукчарник, какъвто втори няма. Но някой ще рече – там сред свинете и бисери се намират. Да, и аз в туй вярвам. Трудно е само да ся разбере кое кое е.“

„Ти ако искаш братство и съгласие, често не можеш стъпка напред направи. Ако искаш напредък, ще трябва често с тояга в ръка да действуваш, и да знайш, че ще има много недоволни. Защо те прочия не щат напредък. Те искат да си карат как си знаят. И ти ако искаш напредък, ще трябва здрвата да ги разтърсиш, а те за туй ще та мразят от дън душа. Но, няма как, тъй става.“

„Мале, къде съм ся аз озовал! Сред Млекоподающи животни человек да бъда. Туй не е лесно!“

Милен Русков. Възвишение.

задължителен.

този пост чака дълго. мисля, че днес е точният му момент. като поздрав за всички на #orlovmost

Вонегът – един от колосите, формирал вероятно много от мен, от нас, в онези студентски безгрижни години, в които си предавахме апокрифни и не толкова книги и четяхме по много много и обсъждахме всяка със страст

а за докато простосмъртните спят са достатъчни заглавието, авторът и толкова. 16 разказа. класика.

е, вече знаете какво да правите, докато простосмъртните спят 🙂

книгите са за всички. книгите са крайно нужни на всеки.

на децата, за да открият света и хората, разнообразието и красотата

за младежите и студентите, за да намерят по-лесно себе си

за зрелите хора, за да се сдобиват с нови и нови доказателства и истини и сили

за възрастните хора, за да пътешестват надалеч, надалеч, без да напускат дома си

книгите са за тези, които искат да постигнат нещо в живота си

и за тези, които смятат, че животът е несправедлив към тях

книгите са за хората с динамично ежедневие, за да имат момент, в който спрат и се вглъбят

и за хората с монотонно ежедневие, за да имат приключения и нови приятели

книгите са за хората с по-скромни възможности, защото по-обучените и подготвени имат по-големи шансове в днешния ден

и за по-заможните, защото знанията са истинското богатство, което не може да се загуби лесно

книгите са за теб и мен. а след като ги прочетем, можем да си поговорим за тях.

е, какво четеш в момента?

писах още: отворено писмо относно детското четене, как децата ни да четат повече, колко четат децата ни

снимката е от Детски отдел на библиотеката в Габрово, по време на гостуването на Забавното лятно четене през септември 2011

съвсем Великденски пост.

наскоро имах изпълнена с мъдрост среща с Калин Терзийски – Кайо, по повод новата му книга Ной дава последни указания на животните. ще пиша скоро за сборника разкази, ще има скоро и готино интервю с него в Kafene.bg, но малко само в аванс по повод днешния ден.

„Човек трябва да е напълно безпринципен в добротата си и във всички неща, които прави. Принципните хора са фашисти. Когато живееш, когато правиш добро или каквото правиш – надявай се, че Господ те води. Той знае принципите, а не ти.

Така реших, че трябва да помогна. Но как да помогна? Всяка помощ е нищо и половина, вятър и мъгла. С нея ние правим, аз специално за себе си правя няколко неща. Първо – да се дисциплинирам в даването и в анти-алчността, да се дисциплинирам в пилеенето, да дицсиплинирам у себе си нежелание за притежаване. От друга страна аз се отчитам пред Върховния инспектор. Правя го не заради този и онзи, защото това ще свърши някаква работа. На един човек колкото и пари да му дадеш нищо хубаво няма да стане. Но ти така увеличаваш доброто по принцип. Ако тръгнеш да мислиш много-много – вече е лоша работата. Поне така си мисля аз.

Пламен има съвсем конкретни нужди – той пътува веднъж седмично за кръвопреливане до Троян на собствени разноски. Баща му е пенсионер. Какво мога да направя? Не съм бизнесмен, но всъщност съм своеобразен бизнесмен. Аз произвеждам книги и то като луд, така че за да има постоянно някаква малка помощ – една от книгите ми да бъде дарена за това момче. Цялата печалба. Помолих и издателството и Сиела веднага откликнаха. И техните пари са дарени. Надявам се, че по този начин той ще има пари за пътуване, да речем.SMS с текст DMS Plamen на дарителски номер 17777.

Човек не трябва никога да се замисля, това е основна тема в моето писане, никога да се замисля защо прави добро, на кого прави добро и как го прави. То не е нито за когото го прави, нито за него си. То е за пред Висшата инстанция.“

–

още за има ли кой да ви обича

чаках новия превод на Мураками с любопитство и жажда за него.

този път героинята е на 19. нежна и дребна. и много различни самотни хора около нея. в текста има още и котки, и много джаз. разбира се – самотата е навсякъде в големия град. хората се преплитат, както и случките. а всичко се случва между 11:56 вечерта и 6:52 сутринта. все пак сунтринта настъпва и е ясно, че започва нов ден.  „Новото слънце излива нова светлина върху градските улици“ и „Ще мине време, преди да се спусне следващият мрак“.

още за книгата – тук в Kafene.bg

писах още за Мураками, неговата Хроника, Страната на чудесата, танцувай танцувай, преследването на овцата

телесни плевели е новият сборник на Алек Попов, събрал 6 разказа. общото между тях – телесното, тялото. фантастичното не е много, на границата е с реалното

харесаха ми и вятърът на старостта, макар да исках още от тази история, хареса ми и телесни плевели – беше ми най-любопитна като сюжет, хареса ми и историята на един танк – прозвуча ми много позната. душевадеца малко ми досади с разточителство и соц образи, solve et coagula ми беше по-сладко от нужното, а ковачи – по-директно от нужното. по ковачи тази вечер е премиерата на постановка на Възкресия Вихърова

„пътуването продължава, макар че морето винаги крие изненади. новите брегове може да се окажат дори още по-опасни, населени с още по-обсебващи видове … “

корицата е много нежна и добра, според мен

вероятно ще ти е приятно да я изчетеш. лека е.

–

писах и за черната кутия

още за телесни плевели има в Kafene.bg

това е трудна книга. и вероятно няма да има много читатели, макар да ми се иска да има това е книга, която те шамаросва и събужда.

книгата е разказ на един глас. гласът на човек, който вече не съществува, защото не приема тишината, наложена от новия режим. думите, гласовете, звуците са излишни в новия свят, в който управляващата партия иска да направи всички щастливи, като им отнема ненужните им неща – имената, говоренето, пеенето, свободата.

книгата ни затваря в една стая и ни дава в богат детайл физическото страдание, съпътстващо отнемането на личността от тялото.

Петър Денчев е българският Оруел на 2012-та

„Наистина ли си толкова глупав, да смяташ, че ако хората трябва да избират между свободата и щастието, ще изберат свободата? Разбира се, че ще изберат щастието, защото то има прекалено малки измерения. Когато затваряш кръгозора на хората, щастието става съвсем лесно постижимо за тях. Ти можеш да им го осигуриш. Когато им отнемеш всичко, после можеш лесно да ги направиш щастливи и благодарни.

… не всички имат нужда от свободата, защото не могат да се управляват сами“

още за книгата Тихото слънце на Петър Денчев – в Kafene.bg

сред голямото количество издавани български автори все по-често започват да се срещат наистина добри. само за последните месеци прочетох няколко впечатляващи текста. ето и следващата изненада.

добавено лято е роман, който ме грабна за гърлото и не ме остави до края. върна ме далеч в детството, в милите, топли и уютни дни на безгрижни игри до късно вечер, на пакости и смях, на влюбвания и трепети. не, не прекали с това, защото през цялото време действието прекрачва твърдо и в настоящето.

поредния текст за емигрант, завръщащ се. но в идеално недосадна, дори напротив, добра интерпретация на темата. за завръщането и спомените, за обичта към града, твоето място, твоето дърво, в чиито клони като дете си чел Пипи, твоите улици, твоето училище. и страха, страховете от детството, които са завинаги.

добавено лято ме разтърси, разплака, умили, натъжи, замисли. и ми хареса много. мисля, че ще ти хареса и на теб.

„можеше да си позволи малко безделие, моментно отпускане сред роден въздух, контролирано приключение, което на порции да убива и възражда в поносим вид така дълго таената носталгия“

„с вглеждането навън оставаш сам. няма нужда да бързаш, да полагаш усилия, да се стремиш. влакът те носи със скорост, която не зависи от теб. просто се отпускаш и примиряваш. изолираш се от ежедневието, стигаш до себе си. осъзнаваш задъхването на живота, който може би не е твой. тих преврат на подтисканите емоции, които в този момент са съзрели възможността да поживеят. учудваш се, че ежедневно пренебрегваш кой си. не помниш кога за последно си бил дете, кога си се радвал, просто защото следобедът е слънчев, откога в снега виждаш проблем, а не приказка. обещаваш си да се върнеш към това. обещаваш си да бъдеш онзи, който навремето мечтаеше. и се отпускаш на прозореца, оставяш се на този шарен и красив филм“

браво на Сиела за поредното добро попадение. и на Евгени браво, наистина добър текст

още за книгата – в Kafene.bg