няма да крия, че съм претенциозна по отношение на детските книги. искам да са красиви, цветни, привлекателни, забавни, смислени, направени с чувство, мисъл, естестика, да са четими, написани грамотно, да са модерни. малко са книжките, макар количеството на пазара да е голямо, които напълно удовлетворяват изискванията ми.

затова и се радвам на всяка смислена книжка, далеч от типажите на дисни, от анимационните филми от тв екрана, от непохватната аматьорщина.

е,  попаднах на подобна днес – поредицата за котето Боб и по-специално първата „Преди да стана Боб“. у дома изчетохме историята няколко пъти поред – откровена, с чувство, леко страшна, добра, симпатична, истинска. и Боб стана наш приятел.

Боб е коте, чиято стопанка се разболява и отива в болница. Боб тръгва да я търси, изгубва се в големия град и страда … Все пак съдбата е благосклонна и в края Боб намира кой да го обича и остават заедно завинаги 🙂

в Kafene.bg има още за Преди да стана Боб и за Уличният котарак Боб

писах още за детските книги и Юлка тук и българските детски автори от днешния ден и тетрадка за приказки

Follow

„нещо в мен се затвори завинаги, вглеждам се в това затворено пространство, опипвам го, изследвам го, искам да разбера какво е то, по дяволите, какво точно е то, всеки има право да се влюби … защо тогава тази болка в мен, тази изтръгнатост, защо бродя нощем по улиците, а не благодаря и не вървя по пътя си … Една и съща кухота. Една и съща липса на Бог. Една и съща яловост.“

обичам Теодора Димова да ме отвежда в този свят на болка и обич, на трескавост и спокойствие, на приятелство и любов, на лутане и вяра, на мъка и освобождаване, тъга и оптимизъм, из малките улички на всеки български град и влаковете тракащи през полетата. един безкраен път. в който човек открива още и още от света и от себе си. и иска още и още.

задължително четиво е Влакът за Емаус, също както и Майките

и съм толкова щастлива, че имаме човек като Теодора Димова сред нас днес тук, който твори така прекрасно!

Follow

около големите имена винаги има някаква мистика. затова и с любопитство посегнах към книгата на Ричард Брансън „Бизнесът на бъдещето“. ясно е, че тайни големи в книга не се разкриват, но пък очаквах вдъхновение

е, тази книга Е вдъхновение. от нея няма как да се научат правила, липсва списък с основни точки, които всеки мениджър да отметне в пътя си към по-високи постижения. но има визия, колкото и банално да звучи това, има начин на мислене, задължителен за всеки бизнес не утре, а още от днес

„сутрин се събуждам с положителни мисли. позитивизмът ми се дължи на дълбоката ми вяра, че ние, обикновените жители на планетата, не само искаме, но и ще направим необходимото. ние ще се справим с проблемите не само защото нямаме друг избор, но и защото този живот и този свят са единтвените, които имаме“

„ясно и просто: нещата трябва да се променят“

„бизнесът е сила, която твори добро. иначе казано, правенето на добро е добро за бизнеса“

„забавлявайте се и парите ще дойдат“

ще пиша още за Брансън. а междувременно – следвай го в twitter, fb, прочети писанията му. задължително за всеки начинаещ, млад или зрял предприемач

p.s. благодаря на БАУХ за книгата, подарък ми е от тях

Follow

прочетох я преди няколко месеца, но още е у мен историята на малкият Енаятолах Акбари, който изминава дълъг път от родното си афганистанско село до свободния живот в Европа. животът и жаждата за свобода като водачи. възможностите, които дебнат отвсякъде. суровите обстоятелства и силата на човешкия дух.

присетих се, че не съм писала тук за „Има крокодили в морето“ на Фабио Джеда, размишлявайки за съдбата на сирийците, които търсят своя път, прогонени далеч от родината.

макар да не е мой, а на моите предци, нося спомен от бягството от родината. гоненията и геноцида над арменците на няколко пъти. прогонени из целия свят, немили, недраги. и за Яворовото „Арменци“ се присетих. за емпатията, състраданието, гостоприемството, човещината.

и се питам къде останаха? какво се промени тук в годините, че изгубихме човещината си?

***

малкият Енаятолах е на около 10, когато майка му го отвежда в Пакистан и го оставя на съдбата. за да го спаси. пътят му минава през Иран, Турция, Гърция до Италия. чудото се случва.

„Всички (включително и аз), обичаме живота, нали? И за да живеем, сме готови да вършим и неща, които не са ни приятни.“

„Възпитанието на един е благо за всички.“

„Никога не ме е страх. И винаги ме е страх. Вече не умея да различавам едното от другото.“

и една сладка случка, много показателна. мисля си я и за бг вариант. по пътя някъде Енаят среща двама младежи. единият казва, че е французин и основното, което Енаят знае за Франция и казва е „Зидан“, другият е от Бразилия – „Роналдиньо“. Енаят казва за себе си, че е от Афганистан и двамата чуждоземци го сочат и казват всичко, което знаят за тази страна – „Талибан! Талибан!“ …

ако не си я чел, макар и тежка – препоръчвам ти я

още за книгата има в Kafene.bg

Follow

Косьо Йорданов има много пълен и интересен поглед върху книжния пазар. а в това видео говори за детските книги и как те достигат до децата у нас. много цифри, любопитни детайли и добро презентиране на една важна, но позатулена тематика.

видео 1, видео 2, видео 3

Follow

асамтой. допаднаха ми повечето разкази. в търсене на себе си и смислите. в това нашето безлично-шашаво време.

„не ме бива кой знае колко в разбирането на самия себе си. понякога в събота вечер приятели се отбиват на гости и почват разпалено да се припират по всякакви теми. веднъж дори един от тях стана насред разговора и си тръгна. а аз си седя край тях, зяпам телевизора с изключен звук и чета субтитрите. понякога, в разгара на спора, се случва някой да ме попита аз как мисля. тогава обикновено се преструвам, че наистина мисля нещо, но ми е трудно да го изразя гласно, при което задължително се намира някой, който ми взема думата и тръгва да обяснява своето мнение.“

Follow