Много трудно посягам към прехвалени книги. По тази причина Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон дълго чака на купчинката. Но сега, след като я завърших бързичко с ръка на сърце мога смело да кажа – юхууууу тази книга е чудна! Едновременно забавна (ама наистина се смях на глас много пъти), интригуваща (четях я по алеята на път за офиса, вървейки, смеейки се, какво ли са си мислели хората), мъдра, съвременна, поучителна, лека, заплетена, оплела в себе си всички велики диктатори на 20-ти век – Франко, Сталин, Ким Ир Сен, Мао плюс Айнщайн, Берия, слоницата Соня, жълт автобус, куфар с много пари, още много пари случайно появяващи се неочаквано, два трупа, бомби и взривове, много водка, ЦРУ, ГРУ, ГУЛАГ, Турандот, Владивосток, Библията и още и още.

Знам, че звучи абсурдно така поднесено, но Юнас Юнасон явно освен доооста богата обща култура има и изключително богато въображение и съумява по великолепен начин да подреди приключенията на 100 годишният Алан и да го разходи по всички „горещи“ точки на света в ключови моменти за световната история от миналия век до днес.

Най-завладяващото за мен в романа, отвъд историите, отвъд характерите на героите е излъчващото се безкрайно спокойствие и вечен оптимизъм на главния персонаж – Алан. Зареди ме много.

Вече я подарих на двама приятелиСтогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон. Планирам да закупя още бройки – идеална за Коледен подарък е!

Follow

От години не бях чела криминале, признавам. И все пак Човекът, който не беше убиец – Първа среща със Себастиан Бергман на Юрт & Русенфелт ме очарова.

Много заплетена. С доста пластове. Северна. Интригуваща. Човешка.

Себастиан Бергман е психолог, въвлечен по силата на случайността в разплитането на убийство в малкото градче Вестерос. Екстравагантен особняк, вълк-единак, той все пак успява (разбира се) да разплете плучая с човека, който не е убиец.

Макар и средна по обям книгата се чете бързо и с лекота. Действието те повежда и не те оставя преди да го завършиш.

Очаквам и следващите в поредицата Северно сияние на издателство Ера.

Follow

Моята прекрасна книжарничка на Петра Хартлиб е жизнерадостна, пълна история за смелостта да започнеш свой бизнес, въпреки всички предразсъдъци и условности, за любовта към книгите и хората, за лекотата да развиваш идеите си и да правиш нещата от все сърце.

Историята за стартирането на книжарничка във Виена, ей така, като на игра, е великолепно разказана, с усмивка и пъстрота. Мисля, че е подходяща освен за хора, които обичат книжарници и книги, значително повече за всеки, през чиите мисли летят предприемачески идеи, мисли за семеен бизнес, въпроси за съчетаването на родителството и бизнеса. Действието се развива в наши дни и всички трудности и предивзикателства за релевантни и за стартиращите сходни проекти и тук.

Чудна, лека, зареждаща. Идеална за уикенд четиво.

Follow

22 истории за пътя, за дома, за началото, за самотата, за това, което ни прави каквито сме, за завръщането, за прибирането, за тръгването, за цената на всичко това. В първо лице. Изживени, изстрадани, дищащи, до сълзи.

„… всички сме емигранти от единствената истинска родина, която сме имали – тази на детството“
Георги Господинов

„Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите …“
Нева Мичева

„…защото общият ни куфар е пълен с дом“
Невена Дишлиева-Кръстева

„Че има един-единствен начин да влезеш в месомелачката, и това става по твое собствено желание
Че родината те разпознава, когато прекрачиш прага й
Че родината е мястото, което ти липсва, дори да твърдиш, че нямаш търпение да се махнеш оттам“
Катерина Стойкова-Клемър

комплиментите са за Невена Дишлиева-Кръстева за смелостта и на Люба Халева за корицата

задължителна

Follow

Обикновено в този блог споделям само за книги, които наистина са ме грабнали, разплакали, оставили дълга следа у мен. Затова и се колебаех, дали да пиша за тази. Но е факт, че ме впечатли, по свой си начин.

Празникът на незначителността е същински празник на … незначителността. И само Кундера може да забърка такъв интелектуален коктейл, в който уж непретенциозно, но всъщност с доста висш пилотаж да разположи на една сцена Сталин и Хрушчов и Калинин и Жданов и Брежнев, а барабар с тях Кант и Хегел, а за капак и Шопенхауер и Сократ. Искрено се смях с глас на тези смели завръзки.

Няколко пласта послания и заигравки. През шепа герои. В Париж.

Истини за това до къде го докарахме, ние европейците, след цял век войни и властелини, кой от кой по-луди, по-самовлюбени и по-амбициозни в желанието си да управляват света. И много, много тънко-великолепно обяснение от устата на Сталин за света като представа, като неговата сбствена представа: „И ви уверявам, че под влиянието на една голяма воля хората са способни да повярват в каво да е! Да, другари, в какво да е!“

Като че Милан Кундера се забавлява докато го разказва и вероятно е любопитен да види как читателя се чуди, усмихва, не разбира, мръщи се. Сарказмът на един жив класик, който експериментира смело и без никакви граници.

Изданието е чудно – идеално за подарък за ценители. Стилна корица от Стефан Касъров.

Follow

Наследството на Орхан на Алин Оханесян – Вася ми я даде, след като преди време гледахме двете Раната и изплакахме цяла кофа сълзи.

И отново сълзи, сълзи, сълзи. Незатворена рана от преди 100 години.

Семейството на Лусин и още хиляди арменски семейства разтурени, убити, преследвани, прогонени, прокудени, ограбени, обездушени, лишени от живот. Милион и половина арменци. Геноцид.

Историята на 15 годишната Лусин в опита й да спаси семейството си, в загубата на всички най-близки – баща, майка, сестра, брат. Убийства, изнасилвания, грабежи, бягство. За силата на духа и живота след толкова много смърт. За любовта, прошката към другите, прошката към себе си, силата да продължиш, да се бориш, да вярваш. За силата на любовта. За тежкото наследство, което рано или късно откриваме, че носим. Всички ние.

Чете се на един дъх. С много, много тъга в сърцето.

p.s. Може би една наистина силна корица би дала друг живот на тази книга. Тази далеч не грабва …

Follow

Пътеводител на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс – една велика книга.

Препрочитането й от време на време е задължително. Ето доста скромна част доказателства:

„Тази планета има един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни.“

„Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.“

„Немотивираните му постъпки бяха истинско произведение за изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.“

„Отказвам да приведа доказателства, че съществувам – казва бог – защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра аз съм нищо.“

„Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат че са. Например на платената Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много – колелото, Ню Йорк, войните и т.н., докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратното, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека и то точно по същите причини.“

„Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.“

И разбира се – 42.

Това издание е от 1988-ма, Библиотека Галактика, превод Саркис Асланян, корица Текла Алексиева.

Follow

Човек на име Уве е написана първо в блога на Фредрик Бакман. Това сложи някои предразсъдъци у мен, колкото и да им се съпротивлявах. Е, текстът ме опроверга напълно. И много се радвам, че изчетох този роман.

Уве е от тези тихи мърморковци, които има във всеки квартал. Тези, които все пак предприемат и действия и гонят правото и реда. Уве е също от тези, които мнозина биха нарекли неудачници.

След като е загубил жена си Уве прави усилено опити да се самоубие, но все не му се получава. Новите съседи нарушават писаните отдавна правила, други случайно срещнал през деня идват да се настанят в дома му. Смешни случки, от които никак не му е до смях, но които го превръщат от искащ да напусне бързо този свят човек в истински герой, спасяващ хора, помагащ на всички, дори обичащ съседите си.

И все пак Уве е човек. И носи чувства, съпричастност и човечност. Въпреки драматичните промени, които времето ни носи за всеки от нас.

Корица – великолепна. Автор – Дамян Дамянов.

„Утре е също подходящ ден за самоубийство.“

„В момента нямам време да умра.“

„На човек му е трудно да признае, че греши. Особено когато е грешил години наред.“

„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща. Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш в това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, обаче обичаш къщата не заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключът да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.“

„Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Ще ни остави сами.“

Книга за толерантността, за отношенията между нас, за човечността. Модерна, лека и забавна. Препоръчвам.

Follow