митницата на Веслец, софийската – нашумя и айде и аз в кюпа с коментарите. истината е, че този пост чакаше на драфт от няколко дена, но Еленко /евалата бе митница/ изпревари с доста детайлно-нагледно и откровено описание

първият ми сблъсък с това място бе в средата на 90-те, когато работех в Софийския университет, занимавах се с учението на Жан Пиаже и организирах негова изложба в България. от Швейцария изпратиха въпросната изложба и трябваше да я „освобождавам“ на митницата. и ето ме за първи път там. преди мен човек освобождаваше футболни топки. безцеремонно едната топка остана „мито“ за проверявашия. наблюдавах сцената и тръпнех да чуя какво ще поиска от мен митничара – просто научна изложба, която при това трябва да върна обратно невредима. е, отвориха пакетите, търсиха, гледаха, пуфтяха и нищо не взеха … просто нямаше какво. беше мизерно, твърде разточително във времето, с много разкарвания нагоре-надолу и досадно занимание.

ето, че годината е 2010-та. очаквам пратка от САЩ, която се бави изключително много и идва, естествено, след, а не преди празниците. листчето, което получаваме в пощенската кутия съдържа и указания за получаване на практата у дома. звъня, но казват, че по някакви причини не могат да ми доставят пратката у дома, да се явя за „отваряне“ и то лично. отиваме с моя син (8 г) и той очаква да види нещо като цех, завод, западнало, а аз му обяснявам, че вече сме модерна държава, ето, каква хубава сграда, отвън реновирана. влизаме в блестящото мраморно фоайе и той се уверява в думите ми. но на листчето пише – гише 23. тръгваме да го търсим по едни стрелки и се оказва отново с познатата ми стара част, където от началото на 90-те нищо не е променено. повечето от служителите изглеждат скромно. обстановката е подтискаща и мизерна. всяко бюро е от различно време, столовете са издънени, стените – потъмнели, високите тавани – с доста паяжини. синът ми тържествува – „точно така си го представях, мамо!“. на фона на тази гледка бият на очи скъпи мобилни телефони и бижута у част от служебните лица наоколо.
сагата от гише 23 нататък е описана от Еленко в детайл. при нас бе спестено част от обикалянето по инстанции, защото имахме късмет преди нас да „освобождава“ някаква „клечка“, покрай която минахме и ние някак. обидно – не ни отвориха дори пратката, макар именно заради това да ме бяха извикали лично. процедурата отне около час, в който всякакви (в нашия случай 6 на брой) служители извършваха странни ритуали, а ние минавахме от стая в стая и от гише на гише (например на 30-то бяхме първо вътре, а след това, за да получим пратката – отвън). на излизане триумфално напуснахме отново през лъскавия салон, с облекчение и без капка желание отново да получаваме каквото и да било отвъд океана или от другаде. унизително.

Follow