седмицата на гората е винаги някъде в началото на април, а за тази година е обявена за 7-13-ти
уикендът е перфектна възможност за всички, които още не са засадили дръвче за тази година – да го направят; дръвчета се продават по пазарите на цена 10-15 лева бройката

благодарение на CO2 калкулатора на Горичка си сметнах отново емисиите годишно от автомобила ми – 1170 кг. = 1 дръвче, за пътуванията ми със самолет тази година ще трябват още няколко дръвчета, за тока и газта у дома и в офиса – още едно

намислихме една импровизация с част от хората от екипа и изпяхме песента „Хубава си моя горо“ в леко променен вариант с покана наши приятели и партньори и колеги също да засадят дървета, плюс малко подсказки за нашите еко елементи в офисното ежеднение – ето линк към песента

на снимката – „зееееленооо!“ Али със зелената перука на Верджи.

Тя седеше сама в спалнята си. Измъчваше се. Мъката й бе голяма. Страдаше. Неимоверно много страдаше. Защо именно на нея трябваше да се случи това, защо?! Да преяде, отново, за пореден път! Защо! Защо на тези официални вечери винаги има такива вкусотии – хайверче, пържолки, луканчици, мезенца, на които едвам се устоява … А после у дома я чакаха още от онези неустоими пастички – подарък от съпартийците любящи! Уж такива мънички пастички – петифурки, и само няколко хапна набързо, а то … И ето на, сега се въртеше в леглото си от час, с неистови болки. Беше й тежко. Накрая от зор стана, седна, пак стана …

Повдигна й се като си припомни за гнусното място, на което бе принудена да се появи по-рано през деня. Е да, ама нямаше как, трябваше да отиде. Побиха я тръпки само при мисълта за тези изродчета там, които се налагаше да пипне … погали по мръсните им напластени коси, уф … отново й се повдигна. Защо му е на един министър да се появява на такива места и какви са тези деца ужасни – мършави, клатещи се, мучащи … Мръсна работа е тази да си министър, мръсна! Налага се да ходиш къде ли не, да пипаш къде ли не! А, не, категорично не, категорично повече кракът й няма да стъпи там на това мизерно място! И най-сигурното нещо, за да не й се налага да ходи пак там – да го закрият, да го закрият това място и то веднага! Смрад! Божичко, заплатите на министрите са малки! Трябва да ги увеличат! Трябва да им се плащат и вредни! … От гняв коремът й отново натежа и пак й се повдигна …

Нямали това, нямали онова! Ами ето, директорката – има дори компютър в кабинета си! И децата – ами да, има вода, чист въздух – какво повече?! Хляб нямало … Ми като няма – да им дават пасти на тези деца, те децата сладко обичат – що да не ядат пасти, помисли си тя и посегна машинално към последната останала в чинията петифурка, лапна я на една хапка, облиза се, но в този миг нещата тръгнаха фатално на зле и всичко излезе отново на бял свят като неканената истина, ей така, изведнъж, след като дълго бе стояло скрито-покрито. Излезе звучно и с апломб. Разхвърча се. Наоколо замириса. Смрадта се разнесе за секунди. Парчета и парченца от всякакъв вид и състояние се разтекоха и разкапаха и развоняха наоколо, а тя остана още по-самотна и невъзможно оцеляваща насред собственото си творение.

И в този миг взе решение – ще си подаде оставката. Не може повече така – нетърпимите задължениястанаха прекалено много – да те мъкнат къде ли не през деня, а после – преяждане! И това – ежедневно! Е, то дори да си не-човек-а-желязо-не-комунист пак не можеш да издържиш!

този пост е от рода „дайте да дадем“

защото го харесвам това момче Velqn – бам едно линкче 🙂