днес попаднах на стар файл – предговор към едната ми книжка със стихове от август 2003 г. и реших, че може да постна тук част от него 🙂

„Защо един човек пише? За да се освободи от мисли или някаква енергия. Някои спортуват, за да го правят, а други пишат. Може би има и други форми за това.

Защо публикува? За да се освободи напълно от написаното, да го “предаде” и да разчисти главата си за следващи писаници. За да изяви нарцистичните си наклонности.

Как се казва папката, в която се слагат писанията? “Pisanici moi”.

На кого са посветени писаниците? На различни хора, които са кръжали виртуално или реално около автора и са му причинявали чувства и емоции, достигнали до мисли и енергия за изливане в писане.“

в България има над 8600 деца, настанени за отглеждане в институции (0.65% от всички деца у нас; това са официалните данни, колко са реално един бог знае)

ако и ти считаш, че 8600 деца, които растат без обич, без целувка за лека нощ или поне малка част от нещата, които си имал ти в своето детство са прекалено много за една малка Българийка, моля подпиши преди 1-ви юни тази петиция

на 1 юни ще внесем исканията си, обмислени от доста значима извадка специалисти на кръгла маса днес в БТА и ще обкръжим Парламента с рисунки на детски ръчички – кулминацията на кампанията ни АЗ СЪМ! за всяко дете – семейство.

Подкрепи тук: Препоръки за намаляване броя на децата в домове и осигуряване възможности за тяхната по-добра интеграция в обществото

естествено е да не ти се мисли за децата в домове – от къде на къде, какво общо имаш ти с тях … да, но те са там, те растат в мизерия, без шансове за бъдеще

мислиш си – ами те са от ромски произход – не, една 50% са такива …; също 50% от тях са зарязани от майките си още в родилния дом …; едва под 2% от децата в домове са кръгли сираци; има жени, които оставят в дом не само по едно, а по няколко деца …; в момента в България има над 2000 семейства, желаещи да осиновят дете и над 8600 деца в домове, които копнеят за свой дом – български деца, наши деца
какво става с тези деца при навършването на 18-тата им година – получават чифт бельо и 100 лева … и това е, нямат друго

какво става с тях? още преди 18 години повечето от тях са криминално проявени, занимават се с проституция и наркотици, те са тази част от обществото, която никой не обича – стават такива, защото никой не ги е обичал, никой не го е било грижа за тях

представи си да растеш без дом, свой дом, със съзнанието, че имаш майка, която обаче не я е грижа за теб – виниш себе си, виниш обществото, няма кой да те изгради като личност, няма кой да създава и пази спомените ти за това кой именно си ти, объркан си, мразиш другите, защото не си получил от тях това, което е исконно за всеки, искаш да отмъстиш …

Подкрепи тук: Препоръки за намаляване броя на децата в домове и осигуряване възможности за тяхната по-добра интеграция в обществото

днес бяхме в Пловдив. Не бях ходила поне 3-4 години и този град ми се струва много променен – пълен с живот, цъфтящ, прекрасен – много хора, млади, усмихнати, спокойни, добре облечени, с много деца, превъзходен парк, много и то работещи фонтани.

обядвахме в ресторант Хемингуей – препоръчвам го – усмихнати, ведри и симпатични сервитьори, превъзходна кухня, при това без забавяне, нежна, стилна и ненатрапчива обстановка, прилични цени.

на 22-ри май ще има любопитно събитие – модно ревю на Галинел в античния театър, с около 3000 зрители – „Циганска сватба“не съм била на подобно събитие, но мисля да отида
* * *

също днес, на стадион Славия е имало турнир между отборите по футбол на глухонемите; имах шанс и се запознах с няколко от присъствалите – имаше голямо тяхно събиране тази вечер в околността; беше много интересно – те са нормални, симпатични и интелигентни хора, на които макар да им е много по-трудно от на нас, се справят с живота и не са се отчаяли; няколкото младежи, с които се запознах се оказаха студенти – усмихнати, ведри, пълни с желание за живот млади хора;

децата реагираха спонтанно и първо се уплашиха от тези хора, които не издават говор, а ръкомахат, помислиха, че са крадци; после им беше любопитно и ги гледаха; а хората им се радваха и им даваха знаци, че ги харесват 🙂

понеже бяха малко разочаровани, че не е имало грам журналисти на събитието им и никой никъде не е казал за тях – позволявам си да вляза в ролята на репортер и да съобщя:
футболните отбори, които ще се се състезават за 3-то и 4-то място са тези на Шумен и Пловдив, а за първо и второ – на София и Стара Загора; двата мача ще се играят от 16 и 17.30 ч. отново на стадион Славия, утре, неделя, 13-ти май – успех!

* * *

около нас тези първи летни нощи птиците направо се скъсват да пеят – по цяла нощ – прекрасно е! общуват си помежду си, кряскат, пеят, надсвирват се … зареждат ме

днес бях свидетел на кражба и това ме потресе; май ми се е случвало и преди, но днешната беше особено впечатляваща – купувах цветя от малко цветарско магазинче – обичам да взимам цветя от там, красиви букети правят, продавачката е възпитана и мила и докато с нея сме отвън и избираме двама младежи на около 20 и няколко влизат и започват да избират видимо и те, гледат цветята, цените, младежите изглеждат доста добре, свежи и млади, с хубави дрехи, облечени с вкус, по младежки, чисти … тъкмо сме избрали с продавачката и влизаме и младежите заизлизаха и хоп – от задния джоб на втория виси джиджавка за GSM и продавачката казва „ей, върни ми GSM-a“, а той бръква в джоба, вади го, подава й го, поглежда ме леко смутен, но с усмивка, все едно казва „извинете, може ли да се разминем“ и зачезва … ето така ставала работата – без да им мигне окото на младежите свиха цигарите на продавачката и за малко и телефона й … а бяха добре облечени и изглеждаха като да им има доверие човек
е, не го разбирам аз това, не знам как става, как е възможно някой ей така хоп и да ти открадне телефона, разбираш ли … мамка му, не го разбирам

а ти би ли взел нещо чуждо? би ли откраднал?

* * *

24 април е денят, в който се отбелязва геноцида над арменците

не следя какво се случва в Парламента отблизо, затова едва тези дни научих един позорен факт, факт, който умът ми отказва да възприеме, така, както не мога да разбера и горната случка; за какво иде реч – тази година, въпреки че вече сме член на Европейския съюз, т.е. и тази година, както и предните нашият, роден, мил и драг Парламент отказа, отказа, ОТКАЗА да гласува признаването на арменския геноцид, официалното му признаване
защо се случва така? защото нашата мила тройна коалиция се оказва не про-европейски, а про-турски настроена; защото депитатите от ДПС напускат парламентарната зала при споменаването на „арменски геноцид“, а за останалите очевидно мнението им е меродавно

очевидно за България фактът, че държави като Австралия, Аржентина, Армения, Австрия, Белгия, Канада, Кипър, Франция, Гърция, Италия, Либия, Литва, Полша, Русия, Холандия, Словакия, Швеция, Швейцария, Урогвай, Ватикана и Венецуела, Европейския парламент, както и 40 щата на САЩ не значи нищо

обидно е – казвам го като арменка
обидно е – казвам го като българка

обидно ми е, когато управниците са ххххх (тук изписах обидни и нецензурни думи, но ги изтрих, защото не мога да пиша така) „Държите на гласовете на ДПС, за да си крепите правителството, затова не искате да признаете арменския геноцид“, каза Екатерина Михайлова; още инфо за ситуациите в Парламента по темата има в Дневник и стенограмите на сайта на Парламента

тук не иде реч за отношения между турци и българи, между два народа. тук иде реч за почитане паметта на загинали и за хората в това Народно събрание; за мен независимо дали са 300 000 (както казва Турция) или 1. 500 000 души (както смятат арменците) има пролята кръв, не малко кръв, има болка, която се предава от поколение на поколение и само с един официален акт, като признаването на геноцида, една държава може да покаже, че е … ох, за да не звучи сложно мъдра (уви, България не е мъдра държава, липсват й мъдри управници), модерна (и модерна не е …), абе поне може да се очаква, че има някаква надежда, все ми се иска да знам, да вярвам, че има някаква надежда за тази България

прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. в ума и душата ни настава покой.
самият акт на признаване на геноцида вече е като искане на прошка

но, уви …

* * *

и за да не звуча прекалено песимистично, защото не ми отива, да завърша днешната трилогия с ентусиазма около кампанията ни Аз съм! За всяко дете – семейство!

събрали сме вече над 1000 рисунки на детски ръчички! ежедневно пристигат нови и нови! днес ни изненада плик с две рисунки на българчета чак от Америка! усещането е невероятно! където почукаме – навсякъде откликват много позитивно на инициативата, с готовност да се включат кой с каквото може; бордовете вече тръгнаха в 5 града в страната; днес и плакатите са готови – ако някой иска плакатче да залепи (в училище, детската градина, на входа на блока си) или да помага – добре дошъл 🙂
за съжаление от Столична община казаха, че не те дават разрешение за нещата около Парламента, а от Парламента вече близо месец нямаме отговор … (днес много му се събра на ози Парламент да говоря за него) – но едно е сигурно – заговори се по темата, замислиха се не малко хора за това защо все още у нас има толкова много деца в домове (между 10 и 30 000 казват различните източници) и до кога така ще го толерираме това явление, и до кога така ще даряваме там и с акта на това дарение ще си мислим, че сме опростили греховете си и сме измили срама, без да се замисляме, че срамът ни е в това, че тези домове ги има

тези дни съм из медиите – утре ТВ Здраве, петък – bTV и RFI, днес отново говорих в радио Стара Загора :); на 16-ти ще имаме Кръгла маса в БТА, ще говорим по темите превенция (как да се случва така, че да няма деца за домовете) и смяна на статуквото на децата в домове (как децата, които текущо са там да получат бъдеще, наместо това да станат наркомани, пласьори, проститутки, джебчии); имаме потвърждение за присъствие от много и все умни хора за дискусиите и се надявам заедно да съставим добро предложение, Петиция, която ще подписваме онлайн от 17-ти и внесем в Парламента на 1 юни с предложения конкретни, за да няма толкова деца в домове;
ще имаме рисунки – ще опитаме с тях да „опаковаме“ Парламента (за последен път пиша тази дума днес) на 1 юни; който още или скоро не е рисувал своята ръка – ето добър повод 🙂

* * *

исках и за 3 в 1 да пиша, ама друг път, че сега работа ме чака, а се отплеснах с поста
слагам си и един хубав линк, благодаря за който – Съвети към журналята на дядо ти Петко Р. Славейков

очевидно ми е трудно да напиша един пост по една тема – забелязвам тенденцията напоследък да намислям по няколко теми, да отделям със звездички, да стават дълги постове … както и да е, ето днешната ми серия:

днес имахме един прекрасен ден в село Скравена – наши приятели имат вила там, времето беше с нас и без конкретна програма се запътихме четиримата; за Скравена сигурно сте чували покрай лагерите – имало е женски лагер, на каменната кариера (дядо ми е бил в друг лагер в региона – в Ловеч, и темата ми е болна); но няма да говоря за тежки неща сега, защото денят не го предполагаше, компанията на децата – също 🙂

Скравена е близо до Правец и Ботевград; едно просторно село, разпиляло се на доста площ (за разлика от повечето български селца, които са скътани, прибрани между баирите и свити в малко); в Скравена мирно съжителстват българи и не малко роми, но всички работят – основно в Ботевград или земеделие; в последните години определено се забелязва развитие – нивите са преорани и засадени, вишневата градина – изцяло подновена, крави пасат – има живот

над селото има Манастир – Свети Николай – реставриран е миналата година с пари на дарители от селото; приятно и уютно, с много бъбрива възрастна жена, която радушно посреща всеки; освен самият манастир любопитно е и едно дървов двора му, което учени от БАН установили че е на 518 години (!!!) (плюс-минус 3-5 години) – един уникален дъб, който само като го гледаш те зарежда, а преданията казват, че като го прегърнеш ти дава сили; за жалост дъбът е болен, а няма пари за лечението му, макар въпросните учени от БАН да са назначили такова – нямаше на място и касичка или друго, където да се дадат евентуално пари от желаещите да помогнат, но като поговорихме за това решиха, че ще сложат, както и табела да се знае колко пари са нужни 🙂

под тези две забележителности има малка конна база Здравец, чийто собственици са я направили приятно и привлекателно място – няколкото коня са чисти и красиви, а кобилата Лизи бе така добра да повози моите двама на гърба си – цените в сравнение със Софийските ездови бази са доста по-ниски, а мястото е наистина много хубаво

хората на Скравена са от тези, по-тъмните, но са радушни, гостоприемни, разговорливи; много от тях карат колела – селото е голямо и това е добър превоз; видях дори и по-възрастни жени и мъже на колела; пълно е с животни – моите градски чеда се нагледаха на всякакви; а на църквата и из други покриви традиционно видяхме щъркели – красота!; имаше цъфнали кестени и петунии, както и макове из градините; ако някой реши да се отбива препоръчвам рибния ресторант – за първи път бяхме в него, но и хората, които го държат (и обслужват) и храната бяха великолепни!
в село Скравена има много живот и много надежда

* * *

гетата в Индия са една от интересните за мен теми в новия National Geographic; в световен мащаб догодина за първи път броят на хората в селата и тези в градовете ще се изравни; ООН определя гетото като градски район, който е пренаселен, с нелегални жилища, без чиста вода и санитарни условия – над един милярд души по света живеят в гета …

снимките от гетата в Индия са потресаващи; знам, че сходни могат да се направят и у нас; но тук като че не е толкова страшно; основна разлика – повечето снимки на хората от гетата показват трудещи се хора, работещи до изнемога …

една друга снимка също привлича вниманието ми и мисля няма как да бъде направена из нашите гета – снимка на учителката Моника Наик, около която има дечица и стени, обкичени с рисунки и ръчно направени помагала на английски – една вдъхновена индийска жена, която иска може би да даде надежда и друго бъдеще на тези деца на гетото и група малчугани, които ходят на училище, въпреки въпреки въпреки …

* * *

и сега последната част на този доста дълъг пост – най-лаконичната:

– онлайн играта Enemy Territory – средна възраст на регистрираните потребители е 40 години (!)

– тези дни научих, че курсът по онлайн реклама във факултета по масови комуникации на СУ се води от библиотекарката … първата книга в списъка с препоръчителна литература е моята книга Интернет рекламата – мисията възможна 🙂

да, не може

в днешния епизод на главната героиня не й върви
е, все пак успокоителен е фактът, че не й върви едва в около 50% от нещата, иначе денят й би се квалифицирал не като гаден, а като гнусен или супер гнусен дори

та, денят започна с чакане пред лекарски кабинет, като след малко се оказа, че лекарят нямало да дойде и след серия подобни завърши с вдигане на колата, докато цялото семейство вечеря в едно ресторантче в центъра и разходка до нов „наказателен паркинг“ на Козлодуй и Дунав …

* * *

вдигането на колата ти е гадно нещо; много е говорено по този повод; г-н Борисов често отнася доста невчесани ругатни покрай тази работа; на мен лично ми се случва може би вече за 10-ти път в последните няколко години; и винаги е неочаквано и неприятно; платихме около 32 лв, 29 е вдигането и после по 1.20 лв. за всеки започнат час (един младеж преди нас на опашката за взимане на вдигнати коли каза, че в Стара Загора паркингът бил по 0.50 лв); досадно, много досадно … абе тези хора, питам се аз, нямат ли си по-приятна работа в петък вечер … както и да е; да, отделно талонът ми е взет и след месец ще го търся в КАТ с глоба между 40 и 60 лв. и 0 до 6 наказателни точки, така каза полицаят; друг въпрос е че се жертвах, за да не отнемат на половинката точки … ама пак – както и да е …

* * *

явно днес не е ден – и Lyd е стигнала до някакво интересно място в ромската й история

* * *

темпото ни на живот се е увеличило с 10% за последните 10 години, пише днес в К
какво ли ни чака след още 10 … без да съм чела това преди малко в колата си мислех за времето на баба ми, която чакала за обяд дядо ми да се прибере – той бил инженер, ходел на работа с костюм и черна шапка, прибирал се на обяд да хапне със семейството си, да си почине и след това се връщал на работа; после си мислех за времето на майка ми, която излизаше за работа в 6.30 или 7 и се връщаше към 5-5.30, хранехме се заедно, спокойно; стигаме до днес – нашето време, в което излизаме в 8 и се прибираме в 8, ядем закуско-обяд около 2, в офиса – junk food, бързаме, вечно бързаме – „какво правиш, как е?“ – „много работа, както винаги“ – това се чува най-често или „ох, такава е лудница тук“, „не знам до кога ще издържим така“, „добре че е петък“, „побърквам се направо“ …
до кога така?! до кога?!

започвам от зад напред – бях засадила на улицата пред нас 3 върби, миналата година; тази пролет тръгнаха – двете, после и третата показа плахо листенца и толкова им се зарадвах, зарадвахме всички у дома

за жалост, обаче, хората понякога са лоши – днес намерихме едната малка и нежна върбичка пречупена, т.е. счупена на няколко места и захвърлена … леле колко болно ми стана и гусно и гадно! мисля си – от какъв зор му е трябвало на този човек да си изкарва мъката житейска на именно това бебче-върба! ама има много мъка по този свят … и хората са се загубили и не могат да се намерят …

нищо, аз пак ще засадя, други …

* * *

този ден бе странен, все с усещането че е понеделник, а то – сряда, гадост

и защото вчера не успях да го напиша, пиша го днес – обявявам за себе си 1-ви май за най-глупавия празник; а месеците май и септември с тези галимации за работни и почивни дни – за ужасно хаотични; за месец май нещата са подсилени и от пролетта – то едвам човек успява да си събере мислите в главата, пък му разбъркват допълнително и с тези почивни, работни, отработвания …