Хубави неща се случват! Темата за градско земеделие ми е много на сърце и няма как с радост да споделя и за новата Споделена зеленчукова градина в София, дело на усилията на Горичка, Диана Димитрова и много други хора. Поканих Диана да разкаже в подробности. Надявам се да вдъхновим още хора да се замислят и задействат в тази посока!

Как се роди идеята за Споделена зеленчукова градина в София?

Споделена зеленчукова градина 1, която бешеизградена тази пролет, е първата градина създадена в рамките на Инициативата за развитие на градското земеделие в София. Тази инициатива беше стартирана през октомври 2017 от Горичка и вече две години обединява ентусиазма и енергията на хора и организации с желание в София да има цяла мрежа от споделени зеленчукови градини.

Иначе първата споделена градина в София е Градина заДружба, стартирана през 2015 година, която се намира в покрайнините на кв. Дружба.

Създадената от нас Споделена зеленчукова градина 1 е демонстрационна градина. В нея прилагаме много практики за устойчиво земеделие и за борба с климатичната криза, като се стремим да даваме добрия пример и да образоваме хората около нас. Например, използваме само ествествени средства за растителна защита и за подхранване на почвата, поливаме с дъждовна вода, събираме отпадъците си разделно, компостираме, използваме, каквото може многократно. А скоро ни предстои и да инсталираме соларна система, с която ще си произвеждаме чиста електроенергия за нуждите на градината.

Какъв бе процесът от идея до нейната реализация?

Идеята за тази конретна градина се роди в рамките на Инициативата за развитие на градското земеделие.

След 9 месеца търсене на терени, участвахме в търг на Пазари Изток и наехме терена. Теренът представляваше запуснато място, използвано за нерегламентиран паркинг. За да го превърнем в красива споделена градина намерихме партньори, които ни помогнаха с финансиране за необходимата инфраструктура – Метро България, Mr. Bricolage, Хармоника, Дентална клиника Masterdent и Френското посолство. На всички тях благодарим от сърце!

Първата стъпка за физическото създаване на градината беше да изгребем наличите на терена строителни отпадъци и замърсени почви и да ги заменим с чиста почва. Докарахме 240 куб.м. чиста почва, която предварително бяхме опробвали, за да сме сигурни, че не е замърсена. След това направихме ограда, докарахме два големи резервоара за събиране на дъждовна вода, изорахме и разделихме терена на 20 малки парцелчета – всяко с площ около 8 кв.м.

Всички тези дейности бяха направени с активното участие на участниците в градината. Много хора отделиха по няколко уикенда подред, за да можем да направим градината. Това беше прекрасна възможност да се опознаем и да се научим да разчитаме един на друг.

Сега, когато вече се берат първите домати от Споделената градина какво е усещането?

Усещането е прекрасно :о) Огромно е удоволствието да си откъснеш домат или краставичка, които сам си произвел. И ако ние възрастните много се радваме, то за децата, щастието е неизмеримо. Защото са имали възможност да участват в засяването, поливането и грижите за растенията и да наблюдават от близо чудесата на природата.

Как може този проект да се мултиплицира и на други места в София и из страната?

Няма да крия – създаването на нашата градина беше много трудно. Ние стартирахме на един много малък терен, със замърсена почва и без никаква инфраструктура. Без подкрепата от страна на Маги Малеева и без координирането на целия процес от страна на Горичка, едва ли тази конкретна градина щеше да види бял свят. Предизвикателствата бяха прекалено много. Но с общи усилия ги преодоляхме :о)

За да има много подобни споделени градини в София е необходимо общината да поеме по-активна роля като предостави подходящи терени с изградена инфраструктура на граждани и граждански организации срещу минимално заплащане. Такава е практиката във всички големи европейски градове.

В момента работим заедно с общинското предприятие Софпроект за създаване на карта с потенциално подходящите общински терени. Работим и по идентифициране на необходимите нормативни промени, които да подкрепят развитието на градското земеделие.

Много се радваме, че развитието на градското земеделие влезе като една от стратегическите цели във Визия за София 2050. Ще работим и занапред тази стратегическа рамка да се детайлизира, за да има скоро цяла мрежа от споделени градини в целия ни град.

Какви са хората, които се включват с подкрепа и участие в споделената градина?

Участниците в градината са хора с много различни професии. Сред нас има студетнти, IT специалисти, юристи, архитекти, финансисти, експерти по околна среда, учители, инженери…. Това, което ни обединява е желанието да произвеждаме част от храната си, да се учим един от друг и от природата, да бъдем част от общност.

А организациите, които подкрепиха създаването на градината го направиха, защото вярват, че градското земеделие има има място в София и че такива споделени пространства носят много ползи за града ни.

Ползите за хората, за общността, за обществото и града от подобен проект?

Ползите от една споделена зеленчукова градина са много.

За участниците в нея това е възможност да си произведат чиста храна, която могат да споделят със семейството и приятелите, да се свържат отново с корените си, да придобият нови знания и умения, да възпитат у децата си уважение към земята, храната и природата, да бъдат част от една позитивна общност от активни хора…Градското земеделие е и една прекрасна възможност за заетите градски хора да позабавят темпото, да се разтоварят от стреса в големия град, докато прекарат активно време на открито.

На ниво квартал, споделената зеленчукова градина може да бъде място, в което хората се запознават и общуват – нещо много важно за големия град, в който хората не се познават и много хората се чувстват изолирани и самотни. Споделените градини са и своеобразни зелени и вкусни оазиси сред бетоновата джунгла, в която живеем. Те са възможност запуснати градски пространства да се станат отново зелени, оживени и продуктивни.

За града и обществото като цяло споделените зеленчукови градини са възможност за включване и интегриране на маргинализирани групи от хора. Споделените градини са начин за локално производство на чиста и вкусна храна, без използване на пестициди, без изкуствени торове, без дълги вериги на доставка, асоциирани с огромен въглероден отпечатък. В контекста на разгръщата се климатична криза, споделените зеленчукови градини са едно от средствата, с които големите градове да се адаптират към настъпващите промени и да си осигурят поне част от необходимата им храна. Зеленчуковите градини са начин за увеличаване на озеленяването в града, което от своя страна има позитивно въздействие върху чистотата на въздуха, върху градския микроклимат, върху намаляване на наводненията при проливни дъждове. Те са и един много ценен инструмент за възпитаване на важни ценности у подрастращите, нещо което е от критична важност за бъдещето на планетата ни.

Какво си пожелаваш и какво пожелаваш на всички, желаещи да се занимават с градско земеделие?

Пожелавам си с общи усилия да успеем да убедим Столична община да подкрепя по-активно и по-сериозно развитието на градското земеделие в София. Пожелавам си създадената от нас нова споделена градина да има възможност да съществува още много дълги години. Пожелавам си и още по-успешна реколта догодина от парцела, който обработваме със семейството ми :о)

А за тези, които желаят да се занимават с градско земеделие – пожелавам им от сърце хубаво време, по-малко болести по растенията и разбира се много търпение и хъс. Защото подобно на децата, да отглеждаш растения изисква известни усилия и търпения, но пък накрая удовлетворението е огромно :о)

---

Снимките са от Първия празник на градския домат, който се проведе през август 2019 🙂

Може да дадете по един лайк за Горичка и да следите още техни готини инициативи тук.

Тази тема е важна за мен и използвам да припомня:

Споделената градина в парка Темпелхоф – вдъхновение

Градско земеделие: 7 неща на които зеленчуковата градина учи децата ни

Зеленчукова градина в София. началото.

Какво може да направи всеки от нас за забавяне климатичната криза, която вече силно настъпва? Попитах във фб и получих 75 отговора. Вероятно малко хора си дават сметка какво се случва с планетата ни, какво сме й причинили и продължаваме да причиняваме. И вероятно още по-малко хора смятат, че могат да направят нещо, за да променят хода на климатичната криза, която вече настъпва.

Всеки може да направи нещо. Някои повече, някои по-малко. Но да, личното ми мнение е, че всеки може и всеки трябва да направи, колкото може. За пример ще дам малкото момиче Грета, което в момента засрамва всички ни и алармира целия свят по своя начин.

Ето част от споделеното от моите приятели на стената ми във фб за това какво може да направи всеки. Включила съм цялото многообразие от мнения по темата:

Маргарита: „В България да се смени правителството с друго, което разбира за какво става дума“

Валентина: „Да притиска държавата си да вземе мерки на високо ниво. Едноличните действия вече не са достатъчни, за съжаление.“

Радко: „Всеки пътува вече много и затова нека странстванията ни бъдат с минимален екологичен отпечатък. Например да намалим отпадъците, които генерираме, да ползваме минимално самолети и автомобили, а по-често влакове и т.н. Иначе споделената икономика също мисля, че може много да помогне за да забавим климатичната криза“

Мария: „Да рециклира, да засади дърво, да ограничи сериозно пластмасата в ежедневието си, да пие от стъклено шише, да не купува ненужно опаковани продукти в пластмаса, найлон, картон. Да пести ресурсите от всякакъв вид, а не да разхищава, сякаш друг след него няма да обитава прекрасната ни планета. И най-вече, да го прави с постоянство ис примера си да вдъхнови и други. Това е добро начало, според мен.“

Веселин: „Да ползва електрически транспорт, когато е наличен (метро, влак, тролей, спарк). Да пие чешмяна вода. Да отбягва месото. Да яде сезонни плодове.“

Анета: „Скоро бях на курс за устойчиво развитие към Университета в Копенхаген и за първи път се докоснах до реални цифрови данни какво се случва с планетата ни… Бях много изненадана например, че над 70% от питейната вода на Земята се използва за земеделието. И това е малък пример, общо казано – нещата са много зле. Ако до 2050 не се вземат мерки да няма повече от 2 градуса повишение на температурата, ще стартира обратно броене… Всеки може по малко: да посади дърво, да ходи повече пеша или с колело, да намали, доколкото е възможно отпадъците, да не хвърля нищо пластмасово, където му дойде на ума и изобщо да намали употребата на пластмаса, ако има фирма – да помисли за акции, свързани с корпоративната социална отговорност в посока екология и т.н. Но големите мерки могат да се вземат само на правителствено ниво и от мощните корпорации. И тук вече удряме на камък…“

Дарина: „Страхотен въпрос.
В личен план са куп нещата, които можем да направим, но трябва поотделно и заедно.
По-горе има изброени много добри действия – от разделно събиране на отпадъци до засаждане на дърво.
Основа за тази промяна е мирогледа към света и околните – като например да спрем да купуваме още и още от същото.
Няма да спра да давам за пример Patagonia и нейната кампания Don’t buy this jacket“

Иван: „ Природата ще намери начин да си регулира климата. Ако човека е причината, ще си го реши, какво тук значи някаква си личност.“

Филип: „Хората могат да спрат в истерия да купуват всичко, което им рекламират (и от което нямат реална нужда). Само че тогава ще последват ужасяващи констатации за спад на потреблението и свиване на икономиката.
Иначе, едни от малкото според мен смислени неща, за които никой няма да се самоупрекне, са инсталирането на дебела и качествена топлоизолация и на соларни колектори за топла вода, ако е възможно. Второто е многократно по-ефективно от широко рекламираните фотоволтаици.“

Юлия: „Дървета, дървета, дървета!“

Никола: „Vote green!“

Десислава: „Докато имаме мисленето „от мен нищо не зависи“ и чакаме някой друг да направи нещо вместо нас (държавата, съседа…) или оправдаваме бездействието си с това, че няма климатични промени, нещата наистина няма да се променят. Истината е, че каквото зависи от всеки от нас, трябва да си го поемем като отговорност – да участваме в акции на екологичните организации (за засаждане на дървета, за почистване на местности), да се интересуваме от това какво направят и да го правим заедно с тях, ако не ни стига енергията да го правим сами. Може дори само да подкрепяме финансово малки екологичи организации, които сме проучили и им имаме доверие и ще свършат много повече работа от големите гиганти, в които по-скоро потъват едни пари в една бездънна яма..“

Павлина: „Go vegan!“

Явор: „1) Да подкрепяме политическата свобода, свободната търговия и бурното развитие на индустрията в третия свят, което води до забогатяването на тези региони. Бедният човек цапа, богатият може да отдели ресурс (морален и материален) за опазване на средата. Така че, още малко (едно поколение, може би), както върви, Китай, Индия и Субсахарска Африка ще престанат да растат демографски (както ние сме престанали) и ще имат нужните ресурси да се грижат за своята среда.
2) Да се пазим от квазирелигиозните екстремисти а-ла Грета Тунберг и свързаната с тях пропаганда на нов, екологичен тоталитаризъм. Да се образоваме от истинска наука, а не от квазинаука, която доказва предпоставени изводи. Да си спомним, че през 70-те предвиждаха края на света да дойде през 2000, а през 90-те – около 2020; че досега сме имали много апокалиптични прогнози, които не са се случили. Да се пазим от свързаната с това компенсираща психология – като си дадем ясна сметка, че около нас е пълно с хора, които компенсират материалния и моралния си провал в личния живот, като заемат псевдоморалистични позиции по мащабни социални проблеми.“

Вихра: „Рециклиране, засаждане на дърво, намаляване на употребата на пластмаса, ефективни домове… Всеки може и трябва да направи нещо, но е добре да се мисли малко и да не падаме със затворени очи в капаните на режисираната паника. “

Дани: „С моето семейство всяка пролет засаждаме плодни дръвчета. Събираме и рециклираме пластмаса, стъкло, хартия, дрехи. От зеленчуковите отпадъци си правим компост и наторяваме овошките. Предимно ползваме метро за придвижване. Имаме и филтър на комина на камината ни.“

Теодоси: „Личния ми транспорт основно е велосипеда.“

Зорница: „Като човек, садил дървета и отглеждащ (със спорадичен успех) градинка, мисля, че най-доброто, което може да направи отделният гражданин, е да потърси други отделни граждани, с които да се обедини и да настоява за законодателни промени. Например такива, които забраняват производството на ред излишни пластмаси. Защото героичният единични усилия са красиви и достойни, но за реален ефект трябват общи действия. Законите съществуват, за да служат на общото благо. Ако нещо е произведено в големи количества, то производителят ще направи всичко възможно то да се ползва; и индивидуалният аскетизъм ще се изгуби на фона на масовото насърчавано потребление, на рекламите, които ти обясняват колко достъпен е лесният живот“

Екатерина: „Аз внимавам какво и колко купувам, най -добрият начин да влияем е с парите си. Не си влагам парите в нещо, което не ми харесва. Когато е масово, загубите им ще са сериозни, а те само от това разбират. А иначе личното ми поведение – разделен боклук, директна грижа за природата-градинарство, ходене пеша, отказ от торбичките при пазаруване.“

Борислав: „Да изчисли въглеродния си отпечатък (има много калкулатори за това в Интернет) и да започне да го намалява, чрез мерки в потреблението си, транспорта си, ползването на енергия. Отделно, да засади дървета, да подкрепя политици с отношение към темата и да популяризира своите действия сред близки и приятели.“

Мишо: „Да прилага политически натиск, да гласува за онези, които са склонни да променят системата, защото прехвърлянето на всичката тая отговорност върху отделни индивиди (вместо върху полит-икономическата структура на обществото) е недостатъчна.“

Леа: „Първо да прочете Торо (Thoreau). За да види с колко малко може да се живее нормално.“

Даниел: “ Да се обединим около 1 стратегия, която създадем ЗАЕДНОООО!!!“

„Ако действията ни стигат само до писане и дискусии онлайн, наистина нищо няма да се промени. Милата ми малка баба казваше „Лозето си иска копане! Взимай мотиката и почвай!““

Бони: „Абсолютно нищо не може да направи обикновения човек персонално, докато огромни икономики като тея на Китай, САЩ и тн изхвърлят милиарди тонове отрови в атмосферата. Всичко друго е капка в морето. Единственото, което могат да направят хората е да въздействат някак на това, но няма да го направят. Ще се стигне до критична точка и чак тогава може би ще се вземат мерки, но вероятно ще е късно “

София: „Не съм съгласна. Всеки може да направи нещо – да загасва лампата след себе си, да спира водата докато си мие зъбите, да вади зарядното от контакта след като си зареди телефона, компютъра и т.н., да ограничи максимално ползването на кола, автобус, самолет и ги замести с колело, тролей, метро, влак; да се ограничи ползването на хартия, да се купуват храни, които не са минали половината свят да стигнат до нас, да се пазаруват дрехи втора употреба и още, и още. Нарича се „какъв въглероден отпечатък оставяш“.“

Константин: „Мила приятелко, понеже често питаш сериозно, този път и аз ще се включа в отговорите/коментарите, но с възможно най-минорното мнение. Аз вярвам, че всички ние – човеците, които създаваме нашето (може би гражданско) общество, имаме силата, властта и отговорността да променяме света към по-добро. Заедно, но поотделно – всеки, кой колкото сили и възможности има. Важното е усилието да бъде във вярната посока… Това е идеализъм! Нека ти разкажа какво ми се случва на практика. Като много „зелен“ и отговорен човек, съпругата ми реши освен да се грижи за градинките, зелените площи, цветята и чистотата на околоблоковите пространства в нашето ж.к. Борово, да засадим и няколко дръвчета – колкото позволява малкото, все още незастроено пространство в квартала. Засадихме 7 (седем) фиданки на липи. Прекопахме местата за засаждане. Изчистихме ги от какво ли не… Набихме колове, за да ги укрепим. Резултатът: 6 се хванаха, едно беше „удушено“ от гражданин с висока гражданска култура, който уви около него скъсани кабели, висящи от околните блокове, за да не пречат по тясната уличка да минават коли, оборудвани с двигатели с вътрешно горене. На това място усетих първата горчивина от усещането за безпомощност и липса на подкрепа в името на забавянето на климатичната криза. Втората горчивина беше, когато направих някои сметки: останалите живи дръвчета, за да оцелеят, се нуждаят всяка седмица да бъдат поливани. Това прави по около 20 литра вода на дръвче, или 480 литра, което близо половин тон вода месечно. Това еко-съобразно ли е? Тези дръвчета ще успеят ли да компенсират разходвания природен ресурс, за да оживеят? И по-правилният въпрос е: Ще им бъде ли даден шанс да компенсират разходвания природен ресурс, предвид на безогледното презастрояване в нашия квартал. Понеже големи, здрави и стари дървета бяха унищожени пред очите ми в името на законното презастрояване…“

Григор: „Да не прави нищо, за да напредне тя максимално бързо и силно. Току-виж дойде акълът на някои, които я отричат или които темата не ги вълнува. Защото да я оправяме без тях ще е като да ограничаваме пикаенето в басейна на доброволни начала…“

Радосвета: „Да, сади дръвчета. Да сади нови идеи и навици сред най-младите“

Невена: „Според мен за нашите малки индивидуални крачки вече е много късно. Не че не са важни, но с тея 18 месеца, които прочетох онзи ден, на високо равнище трябва сериозно да се решат спешно някакви мерки. Ако ще всяка държава да засади по Еди си колко дървета, и сериозно да се замислят. Твърде късно е за съжаление“

Александър: “ 1. Да слезем от колите и да ползваме колела, тротинетки, крака. Това е и полезно, освен еко.
2. Масово продавачи и сервитьори ми „подаряват“ торбички, сламки и други пластмасови неща. А когато кажа, че не искам, се започва „ама тя е безплатна“, „ама тя е за вас“, „ама иначе ще си изтървете нещата“, „ще се смачкат“ … Правят го с усърдие, все едно взимат процент от всяка торбичка. Това трябва да спре.
3. Градско фермерство – да произвеждаме поне част от храната си и да намалим ежедневното транспортиране на храна с километри.
4. 3D принтиране – много по-ефективно е да си произведем нещо, когато ни потрябва и да си го получим тук и сега, вместо то да се произведе, транспортира и скалдира в милиони бройки, които да залежават някъде си докато бъдат купени.“

Елица: „На индивидуално ниво се опитвам да правя доста неща – спиране на тока в стаята, в която не съм; не ползвам найлонови торбички; изхвъплям хартията и картона отделно; нямам личен автомобил и ползвам само обществен транспорт; не си купувам често дрехи и нямам проблем да си купувам дрехи втора употреба и др. Проблемът е че като вляза в магазина, всичко е опаковано в пет различни пластмасови опаковки, като си поръчам пратка отнякъде и тя ми идва опакована с хиляда целофана, а в момента в който се качя на самолет и ми сервират храната в куп опаковчици и целофанчета и с приборчета за еднократна употреба, имам чувството че всичките ми усилия отиват по дяволите. Защото с един презокеански полет на един-единствен самолет се генерира повече пластмаса отколкото аз ще генерирам за половината си живот. Това няма да ми промени навиците, но е обезсърчаващо.“

–

Снимката е илюстративна, направих я наскоро при посещението ми в с. Долни Вадин. Свързана е с темата по няколко различни начина и се надявам връзката да е повече от видима.

Благодаря на всички, проявили активност по темата! И правещи го всеки ден! Продължаваме напред!

С това стартирам серия публикации по темата за климатичната криза и нашата готовност за промените, които настъпват. Защото смятам, че наистина е важно. А някак говоренето по тази тема е недостатъчно, счита се за маргинално. Нямаме готовност, а можем и следва да имаме.

Анелия и Нина са двете активистки, които се опитват да съживят малкото китно селце край Дунава – Долни Вадин. Селото е много старо, за него се споменава в различни хроники още от 1600 година. Днес е останало с едва около 100-150 души. Лятото е живо, зимата – трудно. За да опитат да оживят – инициират Село назаем. И за това си говорим с Анелия в това интервю. Тя е прекрасна – вдъхновение, действие, изобретателност и истински родолюбец, вероятно от най-истинските, които познавам. Когато върви из селото и види пластмасова бутилка нейде – навежда се да я вземе. Двете с Нина кандидатстват по различни проекти, за да докарат в годините активисти, доброволци, художници, за да освежат селото и помогнат на възрастните хора да се подготвят за зимата. Затова и я поканих да си поговорим. А видях всичко с очите си, защото бях на това приказно място и ви каня да отидете и вие!

Как възникна идеята за „Село назаем“?
Село Долни Вадин е едно от многото затихващи села в България. Намира се в пограничен северозападен район по поречието на р.Дунав с население 140 жители, предимно хора от третата възраст – 80% живеят сами. Голям процент от тях имат нужда от помощ. Според статистиката този район на България е най-бедния и обезлюден. Отдалечеността от областния град – Враца(120 км) и от общинския център – Оряхово (35 км) прави селото изолирано от редица услуги. В същия момент Долни Вадин е едно тихо, спокойно и живописно място, където човек може ефективно да си почине от забързаното ежедневие. Напоследък се забелязва все по-засилен интерес от млади хора към живота (почивката) на село. В разговори с тях, те ни споделят, че са привлечени от селото най-вече заради спокойствието и тишината, чистият въздух, реката, характерната кухня, отзивчивостта и общуването с местните хора.
Идеята възникна още към края на 2014 година, но ни трябваше година и половина, за да я избистрим и да се „престрашим” да реализираме такъв проект. Много пъти група съмишленици коментирахме, обсъждахме, предлагахме, докато стигнем до формàта на „Село назаем”. Идеите бяха разнородни – фестивал, празник, уъркшоп, тиймилдинг…, но в крайна сметка избрахме да дадем селото си назаем за няколко дни на доброволци от града, които не са имали възможността да се докоснат до българското село или ако някога са ходили на село, почти са забравили как протича животът там. Ето защо през 2016 г. дадохме селото си „назаем” на градски доброволци, които да погледнат селото през техните очи и да ни дадат визия за развитие.

Разкажи какво е различното тази година, когато организирате 4-то издание?
Всяка година фокусът на проекта е различен. През 2019 г. за пръв път „Село назаем” се прави за пет дни (Първи и втори сезон бяха за 10 дни. Третото „Село назаем – училище по живот” беше само експертно). В четвъртото издание одобрихме 19 градски герои /това е основната група/, като тяхната задача беше да помагат не само в домакинствата, в които живеят, а и на възрастните хора в махалата. При пристигането им те получиха график с дейностите за всеки от дните, като сами трябваше да открият на кои възрастни хора да помогнат. Връчихме им карти със места и забележителности на Долни Вадин, като те сами трябваше да открият и да се снимат на обекта. На няколко места ги очаквахме, за да разкажем историята за даденото място. Освен основната група има предвидени и няколко посещения на експерти в „Село назаем”. Тяхната цел е да помогнат на читалището като организация. Да дадат експертното си мнение по различни въпроси. Да обучат нас, колеги и ентусиасти решени да заредят промяна в населените си места.

Как е възможна промяната в малко село, като Долни Вадин?
Всяко населено място се променя. Това е необратим процес. Дали към добро или лошо е въпрос на избор на хората, които живеят в него. Като всички малки селца в България, Долни Вадин се топи. Ако скръстим ръце и гледаме безучастно отстрани, процесът ще е главоломен и след 2,3 години селото ще е” мъртво”, ако и да има хора в него.Всъщност това важи за всяко населено място. През последните 10-12 години група хора сме се заели да работим за Долни Вадин и да го държим живо, чрез различни инициативи, кампании и проекти. Искрено вярвам, че тепърва малките селца ще се възраждат и ще се преоткриват от градските хора, защото това спокойствие, тишина и природа го няма в градското забързано ежедневие. А тук на село времето тече по различен начин. Тук можеш да ходиш бос на воля, да си позволиш да си свободен и независим, да се радваш на малките неща и да получаваш внимание и уважение от местните. Промяната на едно село много често може да дойде отвън. Ето „Село назаем” променя селото от добротворци, дошли от различни краища на България, които се състезават за място в проекта, готови да оживят Долни Вадин, дори и за няколко дни. Нестихващият интерес към проекта ни дава надежда за българското село, а успешните 4 сезона ни убеждават, че пътят е правилен. Само за тазгодишното издание само за 10 дни /колкото траеше записването/ се записаха 46 доброволци, готови да помагат на възрастните хора в Долни Вадин.
С проекта „ Село назаем” подобряваме жизнената среда на възрастните хора, като ги срещаме с различни хора, които постоянно живеят в града и нямат връзка с българското село. Така разнообразяваме сивото ежедневие на хората от селото и им осигуряваме възможност да участват пряко в проекта и така да се почувстват полезни и значими. Вдъхваме им частица надежда, че селото ни не е забравено. А така и те да компесират липсата на деца и внуци, които живеят далече или в чужбина и „все нямат време за нас”. От друга страна популяризираме малкото населено място, като възможност за пълноценна почивка, ползвайки природните дадености и тишината, която Долни Вадин предлага.

До момента сме показали, че инициативата е устойчива във времето и дава добри резултати. Ефектът е двупосочен. От една страна възрастните хора с нетърпение очакват срещите с градските доброволци, за да споделят своите преживявания, спомени, надежди и очаквания. От друга страна доброволците идвайки на село, помагайки на хората тук, общувайки с тях се обогатяват и разтоварват психически от забързаното градско ежедневие.

Проектът е от голямо значение за с.Долни Вадин. Това е един обмен на доброто. Една стъпка към подобряване живота на село, към по-смисленото остаряване на възрастните хора и към осмисляне на ценностите от страна на младите. Сблъсквайки за няколко дни хората от града и селото, младостта със староста, материалното с духовното богатство, бетонът с природата, напрежението със спокойствието, ние провокираме интереса на много градски хора вече няколко години. Фактът, че интересът расте и все повече хора намират смисъл в доброволчеството на село е един добър показател за значимостта на проекта. А този модел може да се приложи към всяко малко българско село, във всяка точка на България.

Ако някой иска да помага – как може да го направи? От какво имате нужда?
Има различни начини човек да помага на едно малко северозападно село. Винаги може да дари средства на читалището, които ще се използват за инициативи, свързани с подобряването на средата в Долни Вадин; може винаги да дари своето време за помощ на възрастни хора; може да се включи по време на акции за почистване крайбрежната ивица в района на селото; може да пише за Долни Вадин и така селото и районът да стават все по-популярни; може да даде ценни идеи за бъдещи проекти и да участва активно в тях и още много начини, за които ние сме отворени.

От къде намираш сили и вдъхновение за всички тези прекрасни дейности, който организирате една след друга?
Животът ме е срещал и среща с много лъчезарни хора, от които можеш да черпиш вдъхновение. Вдъхновяват ме и искрящите очи и разговорите с местните, когато заедно сме направили поредната инициатива и те са доволни от това. От една прокрадваща се сълза от благодарност. И не на последно място – от инат. А той ми е нужен, за да не се отказвам. А вярвайте ми, има много препятствия, на които трудно се отстоява.

Кое ти носи радост в ежедневието?
Малките неща : песента на птичетата рано сутрин; глъчката на лястовичките, свили гнезда на читалищните прозорци; изгревът, залезът, Дунав; сутрешният поздрав с колегата; радостните новини за успехите на децата; срещата с много позитивни, знаещи, можещи и завладяващи хора и най-вече свободата да живея на село.

Какво казваш на всеки, който не вярва, че промяната е възможна?
Казвам, че докато не опиташ, няма как да знаеш. Научила съм се да вярвам не на думи, а на дела. Делата правят промяната – не думите. И още нещо: „Една птичка пролет не прави”- ако някой си мисли, че може сам да промени нещо е в голяма заблуда. Нямаш ли съмишленици, с които заедно да преминете и през провалите и успехите, няма как да ти се получи. И може би затова не симпатизирам на хора, които парадират с първо лице единствено число.

И какво пожелаваш на Долни Вадин?
Пожелавам на селото си още много поддръжници, доброволци, симпатизанти и приятели, които да продължават да променят Долни Вадин, за да остане на картата на България.

Един от хубавите проекти, един от многото, е новата беседка, изградена със съвместни усилия и дарения, която се намира на брега на Дунава, между Горни и Долни Вадин. Пред нея има и малка къщичка за свободен обмен на книги. Непременно посетете и носете да оставите някоя книга 🙂

Даниел Костов е енергичен, действен, мислещ и позитивен човек. Да, рядка комбинация и ценна, затова и много харесвам него и това, което прави – грижи се повече и повече техника (битова, офис) да бъде рециклирана след края на живота си. Бяхме наскоро на площадката на Екологика и бях силно впечатлена (писах тук). Затова и поканих за този разговор Дани и се радвам да споделя и с вас

Reduce. Reuse. Recycle.
Какво се крие зад тези три думи и в коя от тях вярваш най-много?

Първото R: Познаването на процесите по създаване и маркетиране на технологиите, продуктовите цикли, сервизната поддръжка и експоненциално растящото изкусяващо предлагане. Справянето с тях става все по-сложно и не случайно ограничаващите се с ел-джаджи са все по-малко.
Според мен, простотата е важна.
Първо – познаване на технологиите и внимателен компетентен избор. Тук трябва да спомена mean time between failures (MTBF) – предвидено време между две повреди на механична или електронна система, при нейната нормална работа.
Колкото по-висока е стойността на MTBF, толкова по-дълго може да работи една система, преди да се повреди.
Второ – удължаване живота на устройството чрез грижа и грамотна поддръжка.
Трето – споделяне с приятели, колеги и съседи.

Второто R: Споделяне и грижа, доколкото технологията позволява. Производителите тенденциозно скъсяват дължината на жизнения цикъл. Явно е време на все по-бърза смяна на поколенията технологии и почти нищо не можем да направим. Освен третото R – Recycle.

Третото R: В това вярвам, затова и това правя. Представи си огромния поток суровини, машини, хора и технологични чудеса, които се случват всеки ден. Абсолютно ясно е, че те растат всеки ден и обратния процес е задължителен,
при това със същата скорост и обеми.

Занимавате се с рециклиране на стара техника най-вече в Екологика – моля
накратко разкажи за процеса?
Накратко – извозваме и рециклираме стара техника, разглобявайки я на съставните й материали, които предаваме за финално претопяване в индустриални инсталации.
По-важната част е перфектното сегментиране на клиентите, техните отпадъци и нужди, за да бъде създадена отлична система за обслужване на запитванията, заявките и тяхното изпълнение и отчитане.

Може ли да се печели от рециклиране и има ли смисъл млади предприемачи да помислят именно в тази посока?
Да, разбира се. Но процесите са сложни и отговорни. Важните стълбове са:
многопластовост, максимална интеграция, диверсификация и широки партньорства.
Всички усилия про проектирането и производството на електроника могат да бъдат балансирани чрез рециклирането с включването на все повече млади предприемачи. Имаме огромна нужда от това, и съм готов да създадем школа за
това.

Достатъчно ли се рециклира в България и какво може да направим / да направи всеки от нас, за да се случва това в по-големи мащаби?
Прогресът е закономерен, а основните му подобрими компоненти са споделяне на информацията, измерване и подобряване на процесите. За потребителите – платили сте вече таксата за рециклиране, търсете правата си, заявявайте
бързо и искайте прозрачност.

Какво си пожелаваш?
Да открия повече креативни и супер продуктивни съидейници за опазване на света около нас. Надявам се на повече млади предприемачи, на които да помогнем и подадем ръка за нови партньорства.

Къде и как да открият хората повече информация за рециклирането?
https://ecologica.bg или https://www.facebook.com/EcologicaBulgaria

Има много невероятни хора около мен, вероятно съм късметлийка голяма, но Антония е от много специалните! Тя е много смела и много силна, нищо, че така я гледате нежна на снимката. Запретнала е ръкави да помага на бизнеса да е по-човечен и на селото да е по-жизнено. Не е лека тази задача, но знам, че е по силите на тази жена-предприемач с чисти помисли и последователни действия да прави промяна! Искрено и от все сърце й желая успех и се радвам, че мога да ви запозная с нея с това интервю тук.

Как възникна идеята ти за „Тиймбилдинг с кауза: Българското село“?
Българското село, опазването на неговата природа и традициите, които съхранява, е моя лична кауза вече повече от 20 години.
След една студентска експедиция открих Родопите и по-специално района около селата Широка лъка, Гела и Солища. Това беше любов от пръв поглед, откритие, което преобърна живота ми. Няколко години след това вече организирах първите младежки международни лагери и проекти за проучване биоразнообразието и туристическите ресурси на тази част от Родопите. През 2000 г. взех два куфара и …се преместих в Широка лъка, с идеята да помогна развитието на селски и еко туризъм в селата от региона. Бях убедена, че за да опазиш природата на една планина, е важно да убедиш местните хора, че могат да печелят от това, че опазват природата си и традициите. По това време в района имаше едва няколко къщи за гости и минаваха екскурзианти или случайни туристи. За 6 години, чрез малката екологична организация, която създадохме с моите колеги, успяхме да постигнем истинска промяна – обучения за начинаещи предприемачи хотелиери, популяризиране на региона, нови туристически пътеки, туристически и демонстрационен център с най-модерните информационни материали. Успяхме да превърнем района в модел за развитие на селски туризъм, който представихме и на световните туристически борси в Лондон и Берлин. И това без големите европейски проекти. Едно от постиженията, с които се гордея е Гайдарското надсвирване на Гела. Още преди 17 години, когато организирах първото надсвирване, горе на поляните, за мен беше ясна ролята на събитията и фестивалите за популяризиране на туристическите дестинации, както и атракцията, в която могат да се превърнат, при умело управление. През 2006 г. усилията ми в региона бяха оценени и получих стипендия за магистратура в университета в Оксфорд.

После съдбата ми за доста години ме откъсна от любимата ми работа и България. След връщането ми през 2017 г., бях поканена от фондация АГОРА като лектор на серия от семинари за алтернативен туризъм, по проект насочен към развитие на българските читалища. В тези обучения участваха представители на над 15 читалища, които разказаха за постиженията си и трудностите пред които са изправени. С участниците си говорихме и за новите форми на предприемачество, които читалищата могат да реализират, за да постигат своята устойчивост. С подкрепата на фондация АГОРА, много от тези читалища са създали и вече години наред организират изключително интересни кулинарни фестивали, сред които Фестивала на кешкека, Фестивал на чушките и доматите в село Куртово Конаре, Банатски вкусотии и др. Фестивали, които са изключително атрактивни и са насочени към опазване на нашите кулинарни традиции, но все още носят разходи, а не печалба за читалищата.

Миналата година работих и в туристическа агенция Травентурия, с основна задача разработване на програми за тиймбилдинги, в партньорство с българските национални и природни паркове. За мен беше изключително радостен факта, че много български фирми проявиха интерес към нашите предложения. Докато правех предварителните проучвания, попаднах и на информация, че в много страни са популярни формите на тиймбилдинги във фермите и в помощ на малки предприемачи в селата с елемент на доброволчество.

През годините си партнирах с много организации, включително международни, общински власти, читалища и основният урок, който научих е че за успеха на всеки проект и инициатива е важно сработването между членовете на екипа и позитивната атмосфера на доверие и подкрепа. Без мотивиран екип, всяка организация е обречена на неуспех. Все повече български фирми търсят начини да подобрят уменията за екипна работа на служителите си и осъзнават, че е важно да обръщат внимание на така нар. soft skills. При предварителните ми разговори с HR специалисти стана ясно и че има нужда от нов подход във фирмените обучения, който съчетава забавното, с полезното и едновременно с това подкрепя дадена социално значима кауза.

Така се стигна и до идеята за тиймбилдинги с кауза българското село. Последва внимателен подбор на местните партньори-предприемачи, както и на каузите, които подкрепяме: основите критерии по които включваме предприемачите, е да развиват дейност опазваща местите традиции и природа, както и да работят съвместно с читалищата и местната общност. Успях да привлека в екипа си едни от най-добрите специалисти в областта на управление на човешките ресурси и организационно развитие, с което да дам и гаранция, че можем да предложим не просто приятно преживяване в някое красиво кътче на българските планини, но и обучения и тренинги, който правят промяна в екипите.

За момента съм избрала 5 села и 5 предприемача с който работя в партньорство, но и се надявам да имаме шанса да включим и други села в офертите си, което ще зависи от успеха на нашите предложения.

Вече първите компании се възползваха от тази прекрасна възможност – какви са впечатленията, които споделят?
Първата компания, която ми се довери е Данон – Сердика АД. Много ме радва отзивът, който получих от Венета Стойкова, HR мениджър на фирмата:
„Повече от перфектна организация! За мен като отговарящ за тиймбилдингите в Данон-Сердика, беше облекчение, че мога да разчитам за всеки един детайл от събитието на екипа ви и да съм сигурна, че всичко ще е наред! Много различно, забавно и едновременно с това изключително полезно за подобряване на екипността ни. Членовете на екипа бяха много по-ангажирани от стандартните формати. Това че помогнахме и на каузата, още повече допринесе за удовлетворението ни. И определено мислим за продължение и надграждане.“
В момента съм в процес на подготовка за тиймбилдинг с екипа на маркетинг и дигитална агенция Еxplora. Има запитване и от други фирми и се надявам скоро да реализираме и следващите си събития.

Освен тиймбилдинги предлагам и съдействие при организиране на други корпоративни събития, например с фондация LocalFood.bg организирам през юни обучителен тур в Северозападна България, по време на който ще посетим много села и предприемачи, насърчавайки производители на чисти и традиционни храни.

Към кои фирми е насочена поканата ти да се включат в това приключение тиймбилдинг с кауза?
По принцип към всички екипи, които търсят различен тиймбилдинг, извън залите на големите хотели. Фирми, които биха избрали нестандартното и автентично преживяване сред българската природа – могат да се включат в кулинарни уроци за традиционни ястия в Беласица или Чипровския край, да приготвят сирена в Родопите или във врачанското село Ягода, да косят сено, или да изработят арт-инсталация в ателието на местен художник. Ще им разкрием тайните на чипровски килими или тънкостите в производството мед. Могат да включат СПА-отдих или преходи и каньониг в планините.

Повече за тиймбилдингите ни разказва и нашата интернет страница: http://ecotourconsulting.eu

Предложенията ни са най-вече към онези компании, осъзнали своята социално-корпоративна отговорност. Освен че с изборът си пряко подкрепят финансово предприемачите в селата, фирмите могат да изберат и друга кауза – подкрепа за местното читалище, природен парк или социално слабите възрасти хора в селата, с които работим. Сега например помагаме да се създаде компютърна зала в чипровското село Превала.

Програмите са най-подходящи за екипи от 10 до 40 човека, но бихме могли да предложим организация и за 70-100 човека. Това ограничение идва най-вече поради желанието ми да настаняваме предимно екипите в семейни хотели и бази собственост на местите жители, за да може повече средства директно да отиват в местната икономика. Фирмите могат да избират еднодневни или двудневни тиймбилдинги, а дори и такива в София – работим в сътрудничество с Ботаническата градина на БАН.

Кои са основните ти предизвикателства като предприемач и доколко има значение това, че си жена-предприемач?
В момента основното ми предизвикателство е как да стигна до клиентите си, до моята таргет група. Маркетингът в B2B сектора, особено ако имаш ограничен стартов капитал, е доста сериозно изпитание за успеха на един стартъп. Като професионалист в областта на туризма съм запозната с основните принципи на маркетинга, но сега навлизам в съвсем нови, не особено познати територии за мен и затова една от първите ми стъпки бе да запиша поредица от курсове по дигитален маркетинг към SoftUni и Beyond Academy.

Като човек дълго време работил в неправителствения и некомерсиален сектор, посветен основно на каузи, за мен е истинско предизвикателство преминаването ми в бизнес сектора, в който правилата са други и от мен като предприемач се изисква друг начин на мислене и други умения. Уча се в движение, но разчитам и на школата, която получих като мениджър на много проекти и като управител на туристическия информационен център в Широка лъка, които трябваше да разчита на самоиздръжка. Дългогодишният ми опит в организиране на всякакви събития и най-вече дълбоко познание на българското село, също ми помага.

Като жена предприемач, за мен най-трудно е да намеря баланса работа – семейство. Трябва да съчетавам задълженията си на майка, а от 2 години и на самотен родител, с отговорностите на работа като тази, в която няма работно време. Но пък работа без фиксирано работно време ми дава и гъвкавост и възможност да бъда до децата си, когато имат нужда от мен – имам син на 7 и дъщеря на 11 години, които са моята гордост и радост.

Какви тайни пази българското село, според теб?
Много тайни! Селата все още крият много красиви кътчета, интересни обичаи, предания, рецепти…които могат и да си отидат със смъртта на едно село и да бъдат загубени завинаги. Но познаването на тези тайни идва и с огромна отговорност. Не всяка пътечка, трябва да бъде разкрита, не всяко крехко стръкче цвете превърнато в атракция, не всяка общност е готова да се отвори и да понесе големия поток туристи и посетители.

Когато разкриваме тайните на едно малко село или защитена местност трябва да си даваме сметка за т.нар. carrying capacity, капацитета на една територия да поеме външен, антропогенен натиск, без да бъде увредена или в случая да загуби автентичността си. Една от опасностите за българските села е превръщането на автентичните традиции, в „балкан-туристически“ атракции.

Безкрайно съм щастлива, че все повече хора откриват тайната, че щастието е в простите неща, които предлага селото – спокойствие, чиста храна, красива природа…..но и общност! Щастието най-вече се крие в чувството за принадлежност и че сме приети от тази общност! А селото дава точно това усещане. Там се чувстваш уютно, сред приятели – това е и магията на селския туризъм. Магия, която искам да вплета и в моите предложения за корпоративни събития.

Пожеланието ти към всички, които още не са открили чара на българското село?
Преди да поемат към селата, оставят в града егото си и суетата. Селото преди всичко е един различен свят, все по-крехък и застрашен от нашата неумела намеса. Една от моите мисии е точно тази – да помогна българските селата да запазят своята автентичност. На село, както и в гората, човек трябва да отива, както се ходи в храм, с чисти помисли и уважение. Да вземат и децата. Защото спомените от детството са тези, които ни свързват завинаги с мястото на което принадлежим.

В къщите за гости ще ви посрещнат сякаш сте техни приятели, а не клиенти, ще ви нагостят с чиста истинска храна, не с полуфабрикати. Сутрин ще се събудите от уханието на домашна баница или от чуруликането на птиците, гонещи се в клоните на ябълката до прозореца ви. А нима на нас градските хора не ни липсва именно това преживяване и тази свобода, вкуса на току що откъснат домат или прясно сирене. Тук, в тази среда се раждат истинските приятелства и екипи.

И пожеланието ти към теб самата?
Да успея с каузата си. Да намеря повече съмишленици и хора, които да изберат нашите тиймбилдинги. Защото моят успех е и още един шанс за българското село.
И разбира се, да мога по-често да се връщам там в планините и селата, където се свързвам със себе си и откривам България.

Дайте по един лайк и се замислете за тиймбилдинг с кауза с Антония!
https://www.facebook.com/TeambuildingForACause/

Едно много любимо мое място е споделената градина в парка Темпелхоф, Берлин. И защото отдавна не съм писала по темата за градско земеделие и защото имах чудната даденост на съдбата да съм отново за няколко дена наоколо – реших, че е крайно време да споделя снимки и разкажа 🙂

Темпелхоф днес е парк, но е по-специфичен, голям, с огромни поляни, но без дървета. Това е така, защото всъщност Темпелхоф е било летище по време на Втората световна война. Днес тази площ е разделена на места за разходки, зона за пикник, големи площи за разходка на кучета, много алеи за спортуващи, каращи различни неща, вдъхновяващо много бягащи за здраве по всяко време и прекрасен участък със споделена градска градина.

В споделената градина всеки има своите късчета и ги обработва както иска и сади с каквото иска. Многообразието е разкошно, а духът на мястото – неописуемо позитивен и зареждащ.

Ето и кътче за насекоми и онагледяване защо са важни пчелите 🙂

Стара телефонна кабина е превърната в артистична споделена къща за обмен на книги 🙂

Да, денят беше някак мрачен, плюс пролетта едва загатната, но първите насаждения пробиват тук-там и радват окото 🙂

Стари топки, обувки, дънки и чанти стават чудни саксии и усмихват.

Както се вижда – дори чудновати чудовища са добре дошли тук 🙂

Открих и българска следа, разбира се – някой наскоро бе завързал мартеничката си 🙂

А ето и общ поглед към парка отвъд споделената градина.

Разкош е това, та си пожелавам такива места и при нас! Плюс – май е чудесен повод да споделя, че в София вече имаме първата си споделена градина, благодарение усилията на Горичка! Повече – надявам се да успея да пиша скоро за това 🙂

Стъклото, амбалажното стъкло (бутилки от бира, алкохол, всичко друго в стъклени бутилки, буркани от компоти, сладка, лютеници, друга зимнина) се рециклира. Рециклира се на 100%. Рециклира се на 100% ако се изхвърли разделно, преработи се – и се превръща отново в стъклена бутилка, буркан. Без загуби. Ако се третира правилно.

Ние (обществото ни) ежедневно използваме и изхвърляме много стъкло. Ако го изхвърляме разделно, в определените за целта цветни контейнери (зеленият на Екопак, например) има шанс планетата да издържи още малко на „цивилизационния“ напън на човека.

Снимката по-горе е от депото за начална обработка на стъклени отпадъци на Екопак, близо до София. Това са купчини сортирани по цвят стъкла. Защото има мощна инсталация, нова, която може да сортира много добре и подготвя за добро рециклиране изхвърлените от нас стъклени опаковки.

Ето я и машината и група любопитни блогъри, които бяхме поканени да посетим тази площадка за сортиране на стъклени опаковки на Екопак.

Шумна е. Работи с много малко човешка намеса. И има много по-голям капацитет от този, който се използва в момента. Това ще рече, че дори всеки буркан или шише да се изхвърля разделно – машината може да поеме. Значи е наш ред да се активизираме и да не допускаме стъкло да попада в общия боклук, а задължително да стига за рециклиране.

Нужно е, защото:

• стъклото е 100% рециклируемо, безкрайно много пъти.
• текущо около 80% от бутилките се правят от ново стъкло, не от рециклирано – уау! Това е нужно да се промени!
• стъклена бутилка, изхвърлена в общия боклук ще има нужда от 4000 години, за да се декомпозира!

Май и само тези факти са достатъчни. Надявам се.

Хайде. Да изхвърляме разделно и рециклираме!

Писах още:
Предизвиквам те да изхвърляш разделно поне една седмица

Моят начин да изхвърлям разделно

Тонове опаковки за рециклиране