Блоговете умряха! Да живеят блоговете! е новата ми книга 🙂

Тя е резултат от няколко години труд и е производна на моята докторска дисертация, която защитих в НБУ през януари тази година. Изглежда като детска, но всъщност си е доста сериозно проучване и анализиране на блоговете и ролята и мястото им (и личните и корпоративните) в епохата на социалните мрежи.

Да започнем с благодарностите:

Проф. Деси Бошнакова – мой научен ръководител и издател, която подканяше, помагаше и има голям пръст в цялото нещо по различни начини;

Доц. Вася Атанасова – за неуморната и прецизна работа на Вася, мой много добър приятел и съмишленик, в този случай като редактор на книгата вече разказахме двете в интервю тук;

Димитър Цонев прие поканата ми и написа свежия и доста замислящ увод, не си го спестявайте 🙂

Петя Киркова работи доста по оформлението на текста от наливен до хубаво структурирано книжно тяло;

Мира Пъдевска направи чудната корица и илюстрациите в края на книгата – има Наръчник за създаване на блогове, който Мира украси със свежи илюстрации в много мой стил.

За книгата и за дисертацията преди това взех интервюта (2018-2021) от много блогъри и хора, които се занимават със създаването на блогове, както и използвах не малко интервюта които мои студенти или аз сме правили през годините с видни български блогъри, публикувани в другия ми блог. Така в книгата присъстват имената на Боян Юруков, Йовко Ламбрев, Григор Гачев, Константин Павлов Комитата, Владо Каладан Петков, Еленко Еленков, Богомил Шопов, Горица Белогушева, Георги Грънчаров, Петя Пандулева, Ана Динкова, Марио Пешев, Василена Вълчанова, Силвина Фурнаджиева, Димитър Цонев, Илия Темелков, Хели Велинова, Росица Николова, Поли Козарова, Кристиян Григоров, Мая Цанева, Петър Нефтелимов и много други.

Няколко корпоративни блога, които от години, а и до днес се списват както трябва и са модел за следване са на фокус като добри примери и практики в книгата и сред тях са блоговете на УниKредит Булбанк, СуперХостинг, Нетпик и други.

Издавам, че има и малки части за българските влогъри и за българските подкасти, които, в сравнение с блоговете, са все още в по-ранен етап на развитие, но са естествено тяхно продължение.

В книгата са и резултатите от проучванията на блоговете, които направих през изминалите 1-2 години.

Самата книга (преработка, адаптация за книга на дисертацията, която си е по-сериозният труд) писах от март до октомври, като изказвам благодарност на уютната и гостоприемна Читалня на Библиотеката в Нов Български Университет, където на спокойствие и в тишина можах да работя. Писах и у дома, разбира се, както и по време на морето и пътуванията. Дължа също благодарност към екипа на Ей Би Си Дизайн, както и към моето семейство.

Благодаря на Гори, която през октомври 2006-та ми каза „Няма ли да си стартираш блог?!“ и така през ноември 2006-та съм написала първата си публикация тук „блогвам, следователно съществувам„. Тогава много хора не знаеха що е то блог, думите блог публикация или блогване бяха чисто нови и като цяло бяхме шепа блогъри, които се познавахме поименно и силно се радвахме на всяка наша среща, окуражавахме се, линквахме се на воля и си помагахме. Бяхме ентусиасти, много активни, с желание нещата да се случват, да се променят и знаехме силата на блоговете в това. Не съм описала някои ключови битки в книгата, но ще остане за следващо издание с победите на блогърите и промяната на обществото от това. Някои важни блогъри в годините станаха предприемачи, други станаха движещи фигури в големи бизнеси, трети се заеха с политика – и позарязаха блоговете си. Но това е в реда на нещата. После, с преподаването си в НБУ имах възможност и давах (както и още правя) на студенти като курсови задачи да стартират блогове, от което „се родиха“ не един и двама от настоящите мега-звезди инфлуенсъри. И блоговете днес (почти) нямат общо с онези от славните първи години. Но са трансформирали ролята си и може да са много по-малко, но тежат значително повече. Подробности -в книгата 🙂

И, както пише Цонев в увода, не, книгата няма за цел да ви зариби да си направите блог, но със сигурност може да очаквате желание да стартирате свой или на фирмата си такъв, след като я прочетете 🙂 И мисля, че няма да съжалявате, ако го направите (блога си).

Издателството е ROI Communication и книгата може да се поръча директно от сайта им.

Отново благодаря на всички замесени!

 

Грехът на Малтица на Лиляна Михайлова попадна неочаквано при мен, като подарък от издателя на българска литература Лексикон – Георги Георгиев. Даде ми го след като казах, че жените в българската литература са кът, както и това главна героиня в български роман да е жена. Подаде ми книгата и уверено каза „Това е най-добрият роман за Освобождението. Написан е от жена!“ Учудих се много, защото уж следя съвременната българска литература, наистина се старая да следя какво се случва, а се оказва, че толкова важно съкровище съм изпуснала – романът на Лиляна Михайлова Грехът на Малтица.

Поразрових се из Интернет – хмм дори хората, чиито мнения за книги уважавам и следя, които влияят и на моя избор – дори те не са казали и дума за романа. Значи не са го чели. Значи не им е познат.

Да, в Goodreads има много прекрасни думи за романа. Проверявам след като съм изчела и се съгласявам с всички добри думи, написани за него и авторката.

Ето какво казва Деян Енев: „Грехът на Малтица” е най-добрият ни роман за Освобождението, който съм чел. Вътре няма безчинстващи орди, няма дипломатически совалки, няма казашки разезди, няма дори кървища, освен една отрязана глава накрая. И тъкмо по това личи голямото майсторство на писателката.“

Наистина това е най-добрият роман, който съм чела, свързан с темата за Освобождението. Майсторски написан, чете се с лекота. Красив език, с достатъчно архаизми, за да звучи автентично, но все пак да остане разбираем за нас. Естествен, жив, земен. С много баланс в сюжета, в представянето на двете страни. Честен до болка (вероятно на мнозина по-патриотично настроени няма да се харесат някои детайли, като например къде отидоха парите „за револуцията“, които Малтица честно предаде след Освобождението).

Много места в книгата съм си маркирала, но ще оставя всеки да открие своите любими пасажи. Споделям само няколко:

„В къщата отдавна всички я наричаха Фелакет (Нещастие), но тя не знаеше. А жените от селото я наричаха сестрата на Рифат и тия чорапи, дето им ги плетеше срещу шепа брашно, махленките поръчваха не толкова от нужда или от липса на време, а за себат на душата си и защото и в най-голямата си беда човек неволно се успокоява, като знае, че има на Аллаховата земя и по-нещастни от самия него.“

„научи се да гледа човешкото страдание очи в очи и да обича нещастния, без да го съжалява; позна търпението пред болката и разбра как може да бъде скривана тя“

„Людете ли се повтаряха на тази грешна земя или мислите им?“

Единственото изречение, което ми идва странично, декларативно и извън духа на книга а е на страница 102, но ще оставя любопитните да намерят и ако искате драснете дали и вие не сте съгласни с него, като мен.

Този роман показва, разказва толкова много, по толкова ненатрапчив и красив начин.

Как съм пропуснала тази книга?!

Не я пропускайте.

Не съм уверена, че има тираж или се намира из големите книжарници. Но силно препоръчвам. И ми се иска да се знае за нея.

 

p.s. допълних малко статията за авторката в Уикипедия, дано повече хора научат за творчеството й

 

 

Невероятната Вася Атанасова, приятел във всяка сложна ситуация, готова да помага, да се бори, да обяснява търпеливо, да изкопае цяла купчина корекции, да се усмихне и да каже пак „давай, давай!“ прие да е редактор на докторската ми дисертация и на книгата, която излезе от нея – Блоговете умряха. Да живеят блоговете!

Макар основната работа на Вася да е доцент в БАН и да се занимава със сложни науки по цял ден, в свободното си време да е сред най-дейните уикипедианци в България, тя отдели нощи и укенди да се занимава с този мой текст, да предлага, коментира, подчертава, задрасква, намисля подобрения и съм й тооооолкова благодарна за работата ни заедно и по този проект.

Е, около два месеца си разменяхме файлове и хартии, защото бяхме на различни места, но се чувахме често, понякога бързахме, понякога нямаше как да бързаме и все пак – успяхме!

С радост поговорихме с Вася за самата редакция и споделям с огромна благодарност.

Измъчи ли те много редакторската работа по книгата „Блоговете умряха! Да живеят блоговете!“?

Признавам си, имаше трудности. От една страна, книгата е базирана върху дисертационния ти труд в НБУ, а това е друг стил на писане, аудиторията е различна. За всички, които не знаят какво е дисертация: научният стил е по-сух, твърденията трябва да са по-предпазливи, а и в дисертацията постоянно трябва да се доказваш – че литературният ти обзор е изчерпателен, че целите на труда са постижими – и постигнати, че си указал коректно всички чужди приноси, че ти самият имаш оригинален принос към областта. Докторската степен е както първата научна, така е и последната образователна степен: ти все още си студент и трябва да си „знаеш мястото“. Дори и когато се казваш Жюстин Томс и си майстор в областта си, от когото всички наоколо са се учили, пак от дисертационния ти труд трябва да лъха чирашка скромност и свенливост. 🙂

В този смисъл, книгата доста се различава от дисертационния труд и това беше и една от целите на редакторската ми работа: между позоваванията на други автори, сред цитатите на интервюираните за книгата блогъри, трябваше да се чуе автентичният глас на Жюстин – като опитен уеб практик, като ментор, като хроникьор още от зората на българския уеб.

Тук дойде и вторият голям проблем, който трябваше разрешим. Текстът на книгата е обемен, бил е писан в рамките на сравнително дълъг интервал от време, и затова и доста аспекти трябваше да се актуализират. Част от изследванията беше важно да се повторят с днешна дата, изводите да се синхронизират, както и да се направят на още по-широка основа от изследвани блогове. Отделно се наложи да се проверят факти, имена, дати, цитати, линкове. Някои дискутирани блогове и онлайн източници на информация от първата чернова на текста се оказаха вече свалени и неподдържани от месеци, други – от години. А все пак книгата си поставя амбициозната цел да направи моментна снимка на състоянието на блоговете към края на 2021 година. Всичкото това пренаписване измъчи повече теб, отколкото мен. Мисля обаче, че си струваше усилието. 🙂

 

Кое беше най-забавното в целия процес?

Всички онези пъти, когато, връщайки файл с редакции, те питах „Сигурно вече ме мразиш?“ 🙂 Повечето пъти въпросът беше на шега, но имаше и 1-2 пъти, когато хранех известни подозрения.

Отделно от най-забавното, най-приятното в целия процес беше работата по Наръчника. Най-вихрената и интензивна част от книгата. Един излишен ред няма в Наръчника, всяка дума тежи на мястото си. Чиста полза, чисто удоволствие.

 

Колко редакции са „достатъчно“ редакции по един текст?

На „Блоговете…“ направихме две основни редакции, а някои части претърпяха и три. И то след като дисертационния труд, на който книгата се базира, също го бяхме гледали под лупа. Всеки път четеш с нови очи, всеки път правиш нови връзки и виждаш различни неща. Надявам се, освен мен, тази книга да има и други читатели, които са я чели по 2-3 пъти. 🙂

Но една книга е като брашнен чувал: колкото и да я тупаш, неминуемо ще изпаднат нови грешки. Малко се боя, че още с първия поглед на прясно отпечатаната книга, ще видя някоя… 🙂 Затова бързам да заявя и на теб, и на читателите: всички поправени грешки в книгата се дължат на теб, всички недовидени се дължат на мен. 🙂

 

Има ли правила в езика ни, които е време да се осъвременят?

Не съм лингвист и не е моя работа да изказвам мнение по въпроса, макар че намирам за нелогично да има правила, които във всеки пореден правописен речник се въртят като ветропоказател.

Много правила, които затрудняват масово хората, например правилото за пълния член, всъщност са много лесни за схващане и запомняне, но проблемът е, че в училище не се обясняват интуитивно и разбираемо и едва ли не е по-лесно да бъдат премахнати вместо да бъдат научени. Може би трябва да се осъвременят методите на преподаване: малко компютърна лингвистика още в училищния курс на обучение може да направи часовете по език по-интересни за днешните деца и ще им помогне да разберат по-добре връзките в езика и да си обяснят логиката и необходимостта от някои правила, които може би сега остават скрити за тях.

---

Е, самата Вася Атанасова също има блог, който макар да не списва редовно напоследък, е интересен и си струва да надзърнете – http://spiritia.net/

Вася, БЛАГОДАРЯ ти за всичко!

На всички ви пожелавам по един толкова верен приятел, който се втурва да помага във всяка ситуация.

Книгата ще е скоро готова. Издава я ROI Communication и я очаквам с нетърпение.

При подреждането на библиотеката у дома по повод 1-ви ноември – Ден на народните будители, се върнах към много мои любими книги, такива, които искам да препрочета, други, които искам да имам.

Някои книги отделих за дарение на библиотеката на НБУ (професионалните дарявам редовно там), на Читалнята (художествената литература), където дарявам редовно поне няколко пъти годишно, както и няколко за училището на децата.

Подредих писаните от мен (в съавторство повечето) с благодарност – на отделен ред.

И така се зачетох в тази жълтата книга, която е само на Борис Минчев, но пък предговорът й, за моя чест – е от мен. След това Борис Минчев ме покани и следващите книги за оптимизма „Законът на Мърфи наопаки“ писахме заедно. И реших, че ми се иска да споделя и тук, макар да са книги, които отдавна са изчерпани. Не са нови. Но бяха нещо хубаво и си струва да се разкаже за тях.

Борис Минчев бе мой преподавател в Софийски Университет и дори при него бе моят първи университетски изпит – по обща психология. След като завърших някак се срещнаха пътищата ни и станахме приятели. Ето как се оказахме и съавтори в поредица книги за оптимизма – оптимизмът ни събра. Първата книга, с жълтата корица, Борис написа сам, т.е. събра, защото тя е сборник с много (стотици) оптимистични мисли.

В „Законът на Мърфи наопаки 2“ – „ново мощно оръжие срещу лошото настроение, негативната нагласа, черните мисли и песимизма“, отново Борис бе събрал много мъдри мисли за оптимизма. Допълнихме с интервюта, които направих тематично с Мая Новоселска, Проф. Биолчев и с Ники Кънчев.

Специалното от „Законът на Мърфи наопаки 3“, освен мислите за оптимизма, които чинно и старателно събираше и подреждаше Борис, бе серията интервюта, който направих в Софийския затвор. Издействахме да направя тези пет интервюта, беше и плашещо и любопитно. Мисля, че никога няма да забравя този момент от живота си.

Веселка Велинова направи много жива и забавна „Законът на Мърфи наопаки 4“, като илюстрира хубавите оптимистични мисли, които събрахме и подредихме с Борис.

Всички книги от поредицата издаде ИК Сиела. Кориците са на Любомир Пенов. След жълтата с черната котка намислихме и добавихме и едно бяло куче в допълнение.

Благодарна съм, че бях част от този оптимистичен проект! И съм благодарна за процеса по работа и на всички замесени.

Писах при началото на работата ни по „Законът на Мърфи 4 наопаки“ в блога – юли 2009-та е било 🙂

 

От две години семейната ни градска кола е електрическа – i miev, ето това малко, смешно, сладко, муцунесто возило. Не съм писала до момента за това, но в поредицата малки стъпки нямаше как да не включа тази. ОК, чувам ви, не е толкова малка тази стъпка 🙂 но е от тези, които можем да направим.

Първо искам да кажа, че е супер да караш електромобил. По-долу ще опиша плюсовете.

И важно – все още в София хората не са свикнали на такива коли и ежедневно я зяпат, разпитват, гледат невярващо „ама на 100% електрическа?!“ и нещо важно – не са се научили, че са безшумни тези коли и се стряскат, като не ги чуват.

И така, основните готини неща на електромобилите:

1. тихи са. представете си София само с електрически транспорт – ще е тоооолкова по-тиха! супер кеф е да се кара тиха кола.
2. не изпускат вредни газове. когато минавам покрай майки с колички, бягащи хора или просто хора, не се притеснявам, че ми дишат гнусния пушек от ауспуха, който мърси целия въздух на града. големите градове ще са много по-приятни за живеене, когато са на 100% електрически и заради това!
3. изгодно е. дори с новите цени на електричеството е по-изгодно, отколкото да сте на бензин, дизел или газ.
4. електрическите автомобили са с 25% като брой части, сравнено с обикновените, т.е. вероятността нещо да изисква ремонт е драматично по-малка.
5. ами как да кажа – фенси-шменси си е да си без синя и зелена зона в града, защото електромобилите (не хибридите, само 100%-овите) не пускаме смс за зона 🙂
6. точно тази е малка, мега пъргава и гъвкава, набира ускорение мнооого бързо, паркира се супер лесно и почти винаги си намира място.
7. не че е толкова важно – но при електромобилите не се дължи и данък.

Но най-якото е – мисълта да живееш с една идея по-малък отпечатък върху природата – чувството е добро.

Минусите ги има, съгласна съм – най-вече за момента зареждането, което в рамките на София е що-годе решено (особено готино в някои супермаркети е безплатно), но из страната все още не. Но мисля е въпрос на време. Второто, което дори хора с възможности изтъкват, е цената, но мисля, че тя е все по-приемлива, особено на фона на плюсовете и също във времето ще става по-добре. Ясно е, че държавата за момента не насърчава, както се случва на места в Европа, но дори това е въпрос на време.

Мартин Заимов ме запали по електромобилите преди много години, за което му благодаря.

Писах вече за другата малка стъпка – разделното изхвърляне на отпадъците и рециклирането.