Шпенглер. Залезът на Запада.

10264874_886572644702770_8410187495530381713_n

В последните дни се вихри голям скандал във връзка с изказването на професор от НАТФИЗ във връзка с негова студентка, която спечели голяма международна награда. Неговото име ще спестя. Нейното е Мария Бакалова и наградата е Златен глобус, за първи път присъдена на български творец. Всички я определят като многообещаваща за Холивуд.

Като човек и като преподавател ме е срам от изказването на професора.

И искрено се радвам на успеха на Мария Бакалова.

Поразрових се в Залезът на Запада на Освалд Шпенглер и оставям това кратко пасажче като коментар:

„Колкото повече расте космополитската празнота и тривиалност на станалите публични и „практически“ изкуства и науки, толкова по-строго послесмъртният дух на културата ще се затвори в много тесни кръгове и там без връзка с обществеността ще развива мисли и форми, които биха могли да означават нещо само за крайно ограничен брой предпочетени люде.“

Писано около 1916-17-та година. Стр. 458-9.

 

За какво говоря, когато говоря за бягането. Харуки Мураками

IMG_6207

За какво говоря, когато говоря за бягането на Мураками – две любими неща в едно – Мураками и бягане! Прочетох я когато излезе и напоследък се присетих да погледна какво съм писала за нея тук в блога и ха – оказа се, че не съм писала за тази важна (за мен) книга. Препрочетох я тези дни (и подчертах доста нови пасажи, не че не бе доста подчертавана и при предишното четене) и ето – споделям я 🙂

Винаги ми е любопитно да знам повече за любимите си автори, за живота им, за ежедневието, за вдъхновението, за малките неща, които водят до тези прекрасни книги, които пишат. А Мураками е сред най-любимите ми и най-любопитни. И когато видях За какво говоря, когато говоря за бягането, нямаше как да я пропусна. Тогава още самата аз не се бях запалила по бягането, ама никак.

Първият прочит ми донесе много за Мураками като човек и като писател. Споделени мисли в главата на един креативен и нестандартен ум и то по време на самотното действие бягане няма как да не са повече от интересни. Още повече, че Мураками споделя и любими свои книги, автори от които той самият е повлиян, музика, важни събития от света, които афектират личностното му развитие, а и творческото.

От многото наслагвания на мисли и много бягане, като време и като самовглъбяване се стига и до много мъдрости, които са общовалидни – нито свързани само с писането, нито само с бягането:

„В човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият дух нито е достатъчно силен, за да обеме нищото, нито е последователен.“

„В реалния свят не съществува нищо толкова прекрасно, колкото фантазиите на човек, изгубил разсъдака си.“

„Талантът притежава свой собствен живот, извън мисловната ни дейност, избликва самичък когато пожелае, тече колкото го има, пресъхва и толкова.“

„Очаквам с нетърпение да видя какви ли ще бъдат следващите произведения, които ще излязат от мен.“

Вторият прочит ми донесе много за бягането. Може би защото съм във фаза да бягам, да изпитвам удоволствие от бягането и да искам да бягам все повече. И Мураками има сигурен пръст в тази работа. Да, използвам случая да спомена и други важни хора, които са ме довдъхновили за това – Пешо, Любо, Петко, Милена, 5 km run и още много бягащи около мен. Книгата отново се оказа много ценна, макар да я видях в друг аспект този път. Отново, никак не се отнася само за бягането всичко, което този мъдрец скромен Мураками казва.

„Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор.“ Мантрата на маратонеца

„Щом действам последователно, методично, без мрънкане (понякога свъсвам вежди), търпеливо, силата послушно расте.“

„При пълния маратон, докато преодолявам последните метри, съзнанието ми обикновено е заето с мисълта как да финиширам час по-скоро и да приключа с надпреварата. Нищо друго не ме занимава. На ултрамаратона обаче това даже не ми минава през главата. Струва ми се, че краят е само завършек на един етап, без особена мисъл. Също като живота. Той притежава смисъл не защото някога свършва.“

Великолепен превод от японски на Албена Тодорова.

Много неща за четене дойдоха след тази книга, от бележките под линия на Мураками. И за слушане. И за размисъл. Благодарна съм. И силно я препоръчвам.

p.s. ще ми се да спомена за нещо, което не ми допада сред родния интелектуален и творчески елит (за по-възрастното от моето поколение някъде говоря) – погнусата от физическите занимания, добрата форма, здравото тяло. Като че болестта, страданието, нищетата следва да са основния фон за твореца в ежедневието му. Вероятно е от соц-а. А може и от преди това. Много ми харесва това време днес, което носи новото поколение талантливи хора, водени от желанието и активната работа и за добро тяло и за добър ум едновременно.


Писах за друга вдъхновяваща книга за бягането: Родени да тичат
и още от Мураками: Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

Вирджиния Улф. Собствена стая

IMG_3711

Есето на Вирджиния Улф Собствена стая на български език – едва ли би имало по-подходящ момент именно тази книга да се появи на родната книжна сцена! Уау! Ако имате да прочетете само една книга за месеца (или дори за годината) – нека е тази! Удивително умело, убедително, красиво, уплътнено с много истории, факти, цитати Вирджиния Улф извежда тезата си защо е нужноравенството между половете. Ух, това звучи толкова плоско на фона на прекрасния текст. Просто вземете книгата и я изчетете.

„Ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая.“

„Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола е именно такъв, тогава човек не може да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. … Може дамо да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора.“

„Имате ли представа колко са книгите, написани за жени само в една година? Имате ли представа колко са книгите, написани от мъже? Давате ли си сметка, че вие може би сте най-обсъжданото животно във Вселената?“

„Онова, което най-много липсва на читателя е силата на внушението, която го подтиква към размисъл.“

„За писателя е пагубно да мисли за собствения си пол, докато твори. Пагубно е да си само мъж или жена в пречистен вид.“

„Аз не вярвам, че талантът – на интелекта или на духа – може да се измери, както се мерят захар или масло, нито дори в Кеймбридж, където толкова много са свикнали да разпределят хората в категории, да им поставят шапки на главата и съответните букви след името. Нито пък вярвам, че йерархията на чинове, представлява окончателния порядък на стойностите …

Цялото това насъскване на единия пол срещу другия, на едно качество срещу друго, всички тези претенции за превъзходство и обясняване на чуждата малоценност принадлежат към първолаческите години на човечеството, където има „страни“ и където за едната страна е много важно да победи другата заради изключителната чест да се изкачи на подиума и да получи от ръцете на самия директор едно богато украсено гърне. Съзрявайки, хората престават да вярват във взимането на страна, както в директори и в богато украсени гърнета.“

И в подкрепа цитат от Сър Артър Куилър-Куч за големите имена в английската поезия от последните стотина години: „… може да си дрънкаме за демокрация колкото си щем, ала всъщност едно бедно дете в Англия няма по-големи възможности от сина на атински роб да се изучи и усвои онази интелектуална свобода, от която се раждат великите творби.“

„Но аз ви моля да пишете всякакви книги и нека темата не ви спира, колкото и тривиална или всестранна да е тя.“

„Млади жени: вие сте по мое мнение срамно невежи. Вие никога не сте направили нито едно значително откритие. Никога не сте разтърсвали основите на някоя империя, никога не сте предвождали армия в битка. Пиесите на Шекспир не са написани от вас и никога не сте рискували живота си като мисионери, за да запознаете някое варварско племе с даровете на цивилизацията. Какво е вашето оправдание? Знам какво ще ми отговорите …“

„… ако свободата стане наш навик и ако добием куража да пишем точно онова, което мислим; … ако започнем да възприемаме човешките същества не само в отношенията им едно към друго, но и в отношението им към действителността, … към всичко, което може би носят у себе си, … тогава ще се появи нашият шанс … Но това ще бъде невъзможно, … нито ще се случи без усилие от наша страна, без нашата решимост …“

Благодаря и браво на Колибри за избора и за хубавия превод на Иглика Василева. За корицата – хм, не че е лоша корицата, но чисто човешки бих я дала на жена художник да я направи. Имаме добри илюстраторки. А този текст го заслужава. Иначе изданието е чудно!

p.s. Признавам си – плаках, докато я четях!
И да – цялата ми книга е в маркирани текстове …

Ура за Ивет и Броеница на щастието! Най-важното е всеки сам да поиска да е щастлив

Ivet_Broenica_01

Броеница на щастието се казва първата книга на Ивет Лолова. За Ивет вече съм писала тук – когато стана Рицар на книгата и днес потвърждавам, че Ивет е от най-интересните хора, които познавам. Тиха, но категорична, усмихната и винаги готова да помогне, а е редно да добавим вече – талантлива в писането.

Знам за тази книга от няколко години, още от когато беше само идея и много се радвам, че вече е факт. Не е лесно да се пише. Книга за епилепсията още по-малко. Но много ми се иска да е ясно днес, че тази книга е всъщност за майчинството, за отношенията между хората, за устояването, за тържеството на живота над болката, за силата, която всеки от нас носи. Трябва да се прочете. Всеки от тези фрагменти щастие, поднесени в слово, е късче споделеност и дар. Благодаря ти за тях, Ивет!

Е, поговорихме с Ивет за тази Броеница 🙂

Къде намери и как подреди Броеница на щастието?
През 2013-а направих във фб страницата си албум със снимки „Броеница на щастието”. Не помня откъде дойде това име. През годините събирам в него фотоспомени от специални моменти: облак-сърце, къкреща на котлона тенджера с гулаш, пейка в манастирски двор, сухи есенни листа, ръждива врата, цветя за оня свят, т.е. неща, които са ме докоснали щастливо. Четири години по-късно някои от снимките станаха документална основа за фрагментите в книгата ми „Броеница на щастието”. Това е краткият отговор, за дългия трябва отделен разговор.

Има ли рецепта за щастие?
Няма универсална рецепта за щастие, всеки има своя версия. Ако някой реши да ги събере, ще се получи много дълга рецепта, която може да стигне и до километър. Ако е книга, ще е поне десет тома по хиляда страници всеки. Кой ще иска да я прочете? В големи количества щастието доскучава. Според мен най-важното е всеки човек сам да поиска да е щастлив. Щастието не може да дойде при теб насила.

Различните хора – приети ли са и как се приемат в обществото?
Различните още от малки научават, че еднаквите не ги приемат добре. Детската ясла, градината, училището ни – не са пригодени за деца със специални потребности, не са подходящи за деца, които приемат лекарства за някакво заболяване. Директорите избягват да взимат такива деца. По лесно е да ги изолират, да ги отстранят от системата, за да не им създават грижи. Не е задължително да си различен с болест. Може да не си като мнозинството заради цвета на кожата си, начин на хранене, сексуална ориентация. Принципът е същият. Когато станах вегетарианка близък човек ми каза, че моята промяна, моят избор на живот и моите ценности го обиждат, правят го да изглежда „луд”. Аз го обиждам с това, че не съм като него. Различните нарушват установения комфорт, статуквото, те са психологогическа заплаха за еднаквите. Странно е нали? Има още много да учим като общество. Държавата и институциите трябва да променят законите и наредбите, да има повече информационни предавания по националните телевизии и то в най-гледаното време. В момента основната работа се върши от неправителствените организации с кампанийни проекти, които медиите подкрепят, но това не е достатъчно, това са капки в морето. Изкуството също може да направи много.

От къде идват оптимизмът ти и вярата в хората?
Вярвам в Ренесансовата представа за човека, че божественото, доброто, е скрито вътре в нас и може да бъде извадено във всеки момент наяве, за да разцъфне, и да даде плод. Нужно е само човек да намери пътя към истината, състраданието, любовта и приятелството. Не е задължително това да стане чрез Църквата.

Може ли светът да бъде по-добро място и как?
Скоро прочетох някъде думи на Бродски, че докато има поне един морален човек в света, светът е морален. Мога да парафразирам: докато има поне един добър човек в света, светът е добро място.
Една от любимите ми песни е на Богдана Карадочева, по текст на Миряна Башева: „Ако до всяко добро същество застане поне още едно, ех, ще започне такъв живот, че само си викам „Дано“.

Broenica_premiera01

Благодаря отново на Ивет, че ме въвлече в този щастлив проект и можах да работя с нея по книгата като редактор.

Премиерата е на 20-ти септември в кафе-клуб Влайкова и ви каня 🙂

Елена Божинова: Относно глупостта на злото

p_45715

Благодаря на Елена за този текст!
Споделям с много вълнение, тъга и все пак надежда, че можем заедно да спрем завладяването ни от Нищото …

„От много дълго време насам българският политически живот (за съжаление) ми напомня за заглавието на една психоаналитична статия – „Относно глупостта на злото“ (Concerning the Stupidity of Evil, D. Meltzer, Sincerity, Karnac Books, 1994).

След писмото на В. Симеонов към българите в чужбина, реших, че е крайно време да помисля защо българският политически живот и глупостта често изглеждат много тясно свързани. Преди да решите, че глупостта не е достатъчно сериозен проблем, ви моля да помислите отново. Ако сте от моето поколение сигурно си спомняте един филм – „Приказка без край“, в него имаше едно „нищо“, което поглъщаше в черната си маса целият свят и бяха нужни целият героизъм на характерите от филма и цялата креативност на създателите му, за да може да му се противопоставят. Съществуването на света беше застрашено поради ширещата се глупост и безхаберие, защото, казва Мелцер:

„Доколкото индивидите са пожертвали способността си за страстен отговор на красотата на света, те падат жертва на завистта към другите, които изглежда притежават „ежедневна красота в живота си“, вътрешна красота. Но тук отново глупостта погрешно възприема външната форма за вътрешна красота и търси „тайни на успеха“, вместо „душата на мистерията“. – Доналд Мелцер, „Относно глупостта на злото“, Sincerity, Karnac Books, 1994

И така, за пореден път бяхме изправени пред бруталността на глупостта като клиничен феномен, като психична защита срещу способността за мислене, промяна, развитие, срещу глупостта, която в неизбежен екип със завистта, реагира първосигнално срещу всеки опит и всеки успех на надеждата, активността, включеността на хората, които влагат страст в живота си, които са малко по-различни, изглеждат по-успешни, имат самочувствието да се заявяват и да отстояват себе си и бъдещето си. Когато глупостта ги забележи, когато се почувства застрашена (защото идват избори, защото е била учудена от резултатите от предишните избори, защото не може да повярва и, още по-малко, може да понесе, че съществува и друг свят на красота, на възможности, на потентност, на успехи, на любов и принадлежност, която не е обвързана с преки ползи, с тънки сметки, а говори за идентичност, лоялност и надежда), тогава глупостта показва истинското си лице, изкривено от лъжи, манипулации и завист, не можещо да понесе „душата на мистерията“, а ровещо за познатите му перверзии – пари, жажда за внимание и саботаж.

Когато бях малка „Приказка без край“ беше един от любимите ми филми, той ми даваше надежда, че смисълът, страстта, надеждата могат да победят глупостта и Нищото. Сега ми коства огромно усилие да си припомням това, но пък дъщеря ми ми помага да си припомня „красотата на света“ и „душата на мистерията“.

И нещо лично, г-н Василев, ние не използваме децата си за политически цели, ние сме политични в името на децата си.

200_s

Припомнете си „Приказка без край“:
„– Защото хората започнаха да се обезверяват и да забравят мечтите си. Така Нищото става все по-могъщо.
– Какво е Нищото?
– Празнината, която остава. То е като отчаянието, унищожаващо света.
– Но защо?
– Защото хората без мечти са лесни за контролиране. А у когото е контролът – притежава властта.“

Мандарини

18504

Мандарини е филм за безсмислието на войната, доказано на шепа ничия земя, с много малко думи. И много човещина.

Годините са 1992-93, действието се развива в Абхазия-Грузия, в малко градче, към което военните действия наближават. Последните му жители са от естонски произход и отглеждат мандарини. Иво и Маргус спасяват по чудо оцелелите в схватката Ахмед от чеченците и Нико от грузинците.

Филмът е естоно-грузинска копродукция. Режисьор и сценарист – Заза Урушадзе, оператор – Рейн Котов, музика – Ниаз Диасамидзе.

tangerines_900

Гледай също: Песента на морето, Раната, Игра на кодове, Кутия за храна, Пяната на дните, Филомена

последно за 2014

Исках да изтръгна от абсурдните и пияни от своята мощ божества притежанието на света и да върна земята на онези, които я населяват с мъжеството и любовта си.

по традиция завършвам годината с кратък цитат от книгата, която е в ръцете ми в този ден
днес това е Обещанието на зората на много любимия ми Ромен Гари

ето и от преди
Последно за 2013 – Фредерик Льоноар
Последно за 2012 – Карин Бойе
Последно за 2011 – Калин Терзийски
Последно за 2010 – Трон: Заветът.
Последно за 2009 – Айн Ранд
Последно за 2008 – Мураками

приказка без край

p_45715

Приказка без край е филм от 1984-та по книгата на Михаел Енде, писана 1979 г.
но е класика

в края има един важен епизод, който ми се иска да изгледаме заедно, а после  и да се позамислим. навява силни аналогии с днешния ден на България, на света:

– Фантазия няма граници. Това е светът на човешкото въображение. Всяка част и всяко същество в нея е част от надеждите и мечтите на хората. Затова Фантазия няма граници.
– Тогава защо Фантазия загива?
– Защото хората започнаха да се обезверяват и да забравят мечтите си. Така Нищото става все по-могъщо.
– Какво е Нищото?
– Празнината, която остава. То е като отчаянието, унищожаващо света.
– Но защо?
– Защото хората без мечти са лесни за контролиране. А у когото е контролът – притежава властта.


–––
писах още за най-яките 5 детски филма на тема семейство, най-яките детски филми на еко тема

душата на света

IMG_3373

Душата на света на Фредерик Льоноар ме поведе леко в магическия свят на мислители, учители, просветени хора от всички религии, които обединяват мисълта си, за да спасят човечеството

много мъдрост, събирана с векове от всички краища на Земята

„не се молим заедно, но сме заедно в молитвите си“

„нещастен е човекът, който не знае, че е човек“

„трябва да се научим да го живеем съзнателно, с отворени очи, съсредоточено … да се домогваме действително да сме самите себе си“

още за книгата има в Kafene.bg

последно за 2013

по традиция последния пост за годината завършвам с цитат от книга, която чета в момента.

Душата на света. Фредерик Льоноар

„Срещат се също и хора, които изобщо не желаят да станат свободни. Корубата на страхпвете и вредните им навици ги успокоява. Нищо не може да се направи срещу подобна доброволна подвластност, остава единствено надеждата, че животът им ще стане непоносим и накрая ще решат да се освободят от своите окови.“

„Любовта представлява могъща енергия, най-силната, която цари във Вселената. Любовта иде от Душата на Света … любовта ни залива с все същата музика на свързаността и даруването.“

последно за 2012 – Карин Бойе
последно за 2011 – Калин Терзийски
последно за 2010
последно за 2009 – Айн Ранд
последно за 2008 – Мураками