училище по щастие

12

сигурно защото пролетта прощъпули и из блоговете се намърда някак естествено темата за щастието. основно ме спря Пипи от Вила Вилекула, която попита кой ни учи да бъдем щастливи

ясно е, че имаме тук в нашите ширини страх от това да сме щастливи или да споделяме публично, че сме щастливи. страх да не го загубим това щастие.

но учим ли се и можем ли въобще да бъдем щастливи? семейството – твърде заето, училището – мъчилище, работата – тормоз. все силни клишета от нашето ежедневие, които допълнени с разни битовизми като ужасният градски транспорт, небивалата мръсотия, зейналите дупки по улиците, тъпите политици и т.н. и т.н. теоретично напълно игнорира възможността дори за мъничко щастие в цялата тази грозота.

сигурно всичко трябва да започне в семейството. приказката за лека нощ, игра с децата, вместо телевизия, разходка в парка, хванати за ръце или спонтанен пикник в гората, или в по-американски стил – поне 5 целувки на ден, поне 5 пъти на ден кажи обичам те на някого, когото наистина обичаш, free hugs, обади се на майка ти дори и без повод, а защо не и подари цвете на съседката ей така, направи кекс и изнеси на децата от площадката

може би трябва да продължи и в училище – науката като магия, книгите като вълшебство, задачите като яка игра, а междучасията – за житейска мъдрост, споделена от приятели-учители с приятели-ученици

не е толкова трудно, а?

ако сме по-щастливи (дори и без да си го признаваме):

  • ще сме по-усмихнати;
  • ще сме по-действени, по-решителни и по-продуктивни
  • ще сме по-творчески
  • а вероятно и по-добри

май си заслужава да се пробваме поне?

мда, наскоро писах и за нещастните ни държавни служители и как виждаш света – зависи само от теб и по-преди – успехът в наше време

задължително прочети и съвет за повече усмивки

нека този пост е за малкият Мартин, който се роди днес, с пожелание да расте усмихнат и щастлив сред щастливи хора!

страх от България?!

харесвам доста от нещата, които пишат и казват в българската редакция на DW, но днес никак не съм съгласна с написаното от Георги Папакочев и най-вече от изводите, т.е. твърде тенденциозните изводи на психологът Харалан Александров

„Да се върнеш в България може да се окаже много по-самоубийствено, отколкото да седиш в някое мазе в Триполи и да се надяваш да не те удари някоя ракета”, казва психологът Харалан Александров

ужасът от завръщането ще е голям, естествено, за хора, заминали преди години, изгубили каквито и да е връзки и приятелства тук. но, хей, я се замислете само за България ли се отнася това?! нима няма да се случи същото където и да си другаде по света? много от емигрантите ни са готови да зарежат тук апартаменти, работа, семейство, за да живеят в мизерия с години другаде, но от гордост не се връщат. от гордост, да не бъдат осмени. и да, отчуждението е явление на нашето време, но не мисля, че важи само за България, дори при нас е в много по-малка степен от другаде, както е известно

обидно. още по-тъжно е, че тези дни и Дневник надуха подобна гайда … но Еленко достатъчно говори по темата „Българи, изчезвайте“

хей, ясно е че идват избори, но твърде рано започна грубата сопа