страх от България?!

харесвам доста от нещата, които пишат и казват в българската редакция на DW, но днес никак не съм съгласна с написаното от Георги Папакочев и най-вече от изводите, т.е. твърде тенденциозните изводи на психологът Харалан Александров

„Да се върнеш в България може да се окаже много по-самоубийствено, отколкото да седиш в някое мазе в Триполи и да се надяваш да не те удари някоя ракета”, казва психологът Харалан Александров

ужасът от завръщането ще е голям, естествено, за хора, заминали преди години, изгубили каквито и да е връзки и приятелства тук. но, хей, я се замислете само за България ли се отнася това?! нима няма да се случи същото където и да си другаде по света? много от емигрантите ни са готови да зарежат тук апартаменти, работа, семейство, за да живеят в мизерия с години другаде, но от гордост не се връщат. от гордост, да не бъдат осмени. и да, отчуждението е явление на нашето време, но не мисля, че важи само за България, дори при нас е в много по-малка степен от другаде, както е известно

обидно. още по-тъжно е, че тези дни и Дневник надуха подобна гайда … но Еленко достатъчно говори по темата „Българи, изчезвайте“

хей, ясно е че идват избори, но твърде рано започна грубата сопа

2 thoughts on “страх от България?!

  1. Разминаването се получава заради конкретния контекст. Ако си българин в Либия, нямаш никакви причини да вярваш че бг:
    – ще се застъпи за теб, ако влезеш в проблем
    – посолството ще реагира
    – посланика ще се разтърчи
    – гражданските ти права като чужденец ще са гарантирани от държавата ти
    – ще има реакция, ако те арестуват, измъчват, тероризират, осъдят
    Точно обратното.
    или
    както българите в бг, имаш всички причини да се страхуваш че държавната машина е там за репресия
    Може да те обвинят, да те разпитват, да погазят твоите или чужди права – в общия случай, щото не ги познават и закон в бг е малко силно казано – или просто да игнорират протестите ти, да отвърнат очи от проблемите ти, а в някои ситуации: да те забравят (сираци)

    По думите на автора, това го няма в Либия.
    За мен е новост, но знам че го няма и в други държави.
    Завръщането е много лично решение – и, да, важно е в какво се завръщаш. От оценка на личните свободи до разбирането на риска вплетен в инстинкта за самосъхранение. Хората не пътуват между две дестинации, а в абстрактана прожекция на себе си.
    И пътуванията, както вече се писа, особено в Европа, отдавна не са драма.

    под черта
    Българите все пак нямали толкова къса памет, колкото им се приписва

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *