наскоро Деси бе така любезна да ме покани да кажа „защо имам блог„, и защото малко по-рано отговорих на същия въпрос, зададен от Боян, сега решавам да се включа с това „защо не ми е този блог“ или „досадните страни на това да имаш блог“:
– появяват се от време на време хейтъри, контактът с които понякога е досаден,
– има „редовно коментираща-по-висчки-поставени-и-непоставени-въпроси публика“, като всеведущия г-н А…в най-вече, понякога е забавно, но по-често дразни,
– спамът и най-вече ру-спамът, заобикалящи антиспам филтрите в коментарите са досатни и в някои дни отнемат не малко минутки за почистване,
– дошлите тук хора по търсене в гугъл по „porno s deca“ или само „porno“ например, направо ме хвърлят в джаза,
– за да съм откровена ще кажа, че понякога да блогваш е досадно, т.е. хората очакват да го правиш (редовно), имаш теми (трупат се и чакат), но нямаш вдъхновение да го правиш. тук някои много се стараят да преодолеят момента и да блогват, пък ако ще и насила или „служебно“, за да догонят завоюваните позиции в TBL, които следят ребром и са важни за тях. признавам, че моя милост не принадлежи към тази група и пише само при вдъхновение. това води до неравномерност – има дни с по няколко поста и други с голеееми дупки, но така е по-добре за този блог

и все пак да добавя още един щрих към това за какво ми е този блог в отговор на мястото 10. от списъка на Деси – за да каня интересни ми хора да отговарят на някакви въпроси-игри-щафети 🙂 затова и каня Деси, Борислав, Шопов, Боян, Люси, Пламен, Весето и Еличка да споделят за своите места за игра, а за по-забавно добавям още една снимка от детството и куп спомени – основно място за игра бе улицата и ето ни с моята братовчедка на нашата улица. истината е, че въпреки наличието на две градинки наоколо основно играехме на улицата, а тя не беше като сега – колите минаваха с доста по-малка скорост доста по-нарядко. игрите бяха сега като погледна – преобладаващо „мъжки“, може би защото момчетата в тайфата бяха мнозинство и с кукли въобще не сме играли – „стражари и апаши“, хвъряне на „бомбички“ от изстъргани от клечки кибритени връхчета, набутани във винтове, палатки и „къщички“ от найлони и кашони, на „междузвездни войни“ или „планетата на маймуните“ …
връщането в това време сега ми довлече от спомените и летните „театрални постановки“, които редовно организирахме години наред в нашия двор – няколко деца от квартала си имахме „трупа“, избирахме какво „да поставим“, репетирахме седмица-две, правихме си декори и костюми от подръчни материали, нареждахме всички налични столове, пейки, добавяхме и дъски върху две тухли, разлепяхме рисувани от нас самите, естествено, плакати из улицата, минавахме по домовете на съседите да каним, имаше и хартиени листчета за билети, които продавахме за по стотинка или две, но някои щедри фенове-любители на творчеството ни даваха дори до 10! слагахме ги в касичка, за да имаме за картон и боички за следващия път. и така – накрая на всяка подобна акция имаме и своя звезден миг – представление в някой прашасал от жега августовски следобед. тръпката беше голяма! следваха аплодисменти и още аплодисменти. една от постановките ни се увенча с небивал успех и поради голямата публика го играхме цели три пъти – беше любимото „Копче за сън“, дори си спомням разпределението на ролите, но няма да ви занимавам с това … е, ето така се забавлявахме преди, когато телевизията бе черно-бяла, само от 10 до 12 и от 16 до 24 ч, детските, освен „Сънчо“ бяха два пъти в седмицата, а за Интернет нииикой не е и знаел 🙂

Follow

митницата на Веслец, софийската – нашумя и айде и аз в кюпа с коментарите. истината е, че този пост чакаше на драфт от няколко дена, но Еленко /евалата бе митница/ изпревари с доста детайлно-нагледно и откровено описание

първият ми сблъсък с това място бе в средата на 90-те, когато работех в Софийския университет, занимавах се с учението на Жан Пиаже и организирах негова изложба в България. от Швейцария изпратиха въпросната изложба и трябваше да я „освобождавам“ на митницата. и ето ме за първи път там. преди мен човек освобождаваше футболни топки. безцеремонно едната топка остана „мито“ за проверявашия. наблюдавах сцената и тръпнех да чуя какво ще поиска от мен митничара – просто научна изложба, която при това трябва да върна обратно невредима. е, отвориха пакетите, търсиха, гледаха, пуфтяха и нищо не взеха … просто нямаше какво. беше мизерно, твърде разточително във времето, с много разкарвания нагоре-надолу и досадно занимание.

ето, че годината е 2010-та. очаквам пратка от САЩ, която се бави изключително много и идва, естествено, след, а не преди празниците. листчето, което получаваме в пощенската кутия съдържа и указания за получаване на практата у дома. звъня, но казват, че по някакви причини не могат да ми доставят пратката у дома, да се явя за „отваряне“ и то лично. отиваме с моя син (8 г) и той очаква да види нещо като цех, завод, западнало, а аз му обяснявам, че вече сме модерна държава, ето, каква хубава сграда, отвън реновирана. влизаме в блестящото мраморно фоайе и той се уверява в думите ми. но на листчето пише – гише 23. тръгваме да го търсим по едни стрелки и се оказва отново с познатата ми стара част, където от началото на 90-те нищо не е променено. повечето от служителите изглеждат скромно. обстановката е подтискаща и мизерна. всяко бюро е от различно време, столовете са издънени, стените – потъмнели, високите тавани – с доста паяжини. синът ми тържествува – „точно така си го представях, мамо!“. на фона на тази гледка бият на очи скъпи мобилни телефони и бижута у част от служебните лица наоколо.
сагата от гише 23 нататък е описана от Еленко в детайл. при нас бе спестено част от обикалянето по инстанции, защото имахме късмет преди нас да „освобождава“ някаква „клечка“, покрай която минахме и ние някак. обидно – не ни отвориха дори пратката, макар именно заради това да ме бяха извикали лично. процедурата отне около час, в който всякакви (в нашия случай 6 на брой) служители извършваха странни ритуали, а ние минавахме от стая в стая и от гише на гише (например на 30-то бяхме първо вътре, а след това, за да получим пратката – отвън). на излизане триумфално напуснахме отново през лъскавия салон, с облекчение и без капка желание отново да получаваме каквото и да било отвъд океана или от другаде. унизително.

Follow