писъци, които те карат да настръхнеш, по-страшни от тези във филмите на Хичкок. по-страшни, защото са истински. домът е за деца с умствена изостаналост и е в непосредствена близост до дипломатически клуб, в който богаташите на града ни играят тенис. децата от дома са невидими, въпреки писъците. те не съществуват – нито за играещите в съседство и тънещи в лукс, нито за никой друг. домът е в Горна баня, от добрите квартали на София и въпреки това е сякаш на края на света. няколко пъти съм ходила, за да оставя дарения. един път са ме пуснали да вляза. от тогава са спомените за писъците – още ги чувам. коридори, вървим с директорката, вратите на стаите са плътно затворени, писък, тя поглежда встрани, все едно нищо не се случва, после още и още посъци, тя забързва, оглеждам се объркано, всички врати са затворени, но една е леко притворена и … да, „по-тежките случаи“ са вързани за леглата с бинт… персоналът е изключително малко за толкова деца със специални нужи. основното, от което имат нужда, споделя директорката, са памперси, защото отпусканите не достигат и тогава …
ето тези спомени ме върхлетяха докато изчитах първите редове от материала „Бунища за забравени хора“ на Яна Тавание, публикуван в Дневник, за „институциите“ за възрастни у нас, в Румъния и Сърбия. скоро закрихме Могилино и според някои – решихме проблема. но бунищата за хора продължават да съществуват и нищо, нищо, нищо не се е променило с десетилетия. унизително. невъзможно. до кога?!
Follow
Не знам докога. От първият филм за Могилино до днес, причината за съществуването не е отстранена. Спорно е дали е една или са повечко; в един абстрактен разговор се съгласяваме, че корена е в културните ни нагласи.
Ако дръпнем още по-назад сигурно ще открием и исторически обусловени дадености.
Слабият, различният, сакатият, ощетеният не ще срещнат разбиране, състрадание и съчувствие, което по правило имаме и употребяваме в медицински икономични дози.
Аз не забелязах диалог.
Ето, две години Могилино е на масата.
Снимките на Дневник са в интернет.
Блоговете духат прах по изпотени от възмущение клавиатури.
Още не дискутираме.
Което на прост език значи, че не зачитаме съществуването им.
Информирани сме. Толкоз.
Спирането на парите от Европейския социален фонд наистина е най-ефективното решение за България! То може да реши проблема относително бързо. На българската администрация/правителство трябва някой „да й/му бръкне в джоба“, за да се размърда. Винаги е било така. В момента в него има близо 1 млрд. евро, които са за социални грижи, образование и пазар на труда. Те и без това не се изпълзват много ефективно, така че спирането им ще има по-скоро психологически ефект.
мисля, че дори информирани не сме. сме само шепа хора онлайн. мисля, че и текущите социални министри и сие не са. не искат да са.
социални грижи, образование – последна грижа на всяко наше правителство.
🙁
Кате,
наяве, предвидените 11 милиарда евро в присъединителните фондове не влизат в бг, заради отсъствието на практики попадащи в дефинициите „бюджет“, „проект“, „контрол“.
Липсва най-елементарна структура, която да администрира процесите. Даже наскоро четох в блогосферата мнение, че ЕС практиките дето работят в другите страни по десетилетия, в бг се разглеждат като бумащина (русизъм).
Никъде няма съмнение, че на батковината й бе рано за ЕС.
Могилино го подчертава.
Не толкова със съществуването си, колкото с нагласата в страната да приеме за нормално бавното довършване на деца.
Мизерия, бедност и простотия вървяло с нечовечност.
Още танцуваме около определенията. Яна Тавание сигурно може да разкаже доста за реакциите на изследването (кудо за Икономедия).
Жюстин
един ден тия след нас няма да ни оценяват по това колко сме онлайн, а колко сме забравили в домове като Могилино. Излиза че еволюционно сме зле, не само откъм принадлежност към времето си.
Да, България беше и си остава тъмна църква с кьорав поп!
Господин Апостолов, да ви кажа, един кьорав поп, или както сега е модерно да се казва незрящ свещеник, може доста добре да си се грижи за църквата. А вие май вече спаднахте към категорията трол из блоговете. Хихи.