Smiling

наскоро Деси бе така любезна да ме покани да кажа “защо имам блог“, и защото малко по-рано отговорих на същия въпрос, зададен от Боян, сега решавам да се включа с това “защо не ми е този блог” или “досадните страни на това да имаш блог”:
- появяват се от време на време хейтъри, контактът с които понякога е досаден,
- има “редовно коментираща-по-висчки-поставени-и-непоставени-въпроси публика”, като всеведущия г-н А…в най-вече, понякога е забавно, но по-често дразни,
- спамът и най-вече ру-спамът, заобикалящи антиспам филтрите в коментарите са досатни и в някои дни отнемат не малко минутки за почистване,
- дошлите тук хора по търсене в гугъл по “porno s deca” или само “porno” например, направо ме хвърлят в джаза,
- за да съм откровена ще кажа, че понякога да блогваш е досадно, т.е. хората очакват да го правиш (редовно), имаш теми (трупат се и чакат), но нямаш вдъхновение да го правиш. тук някои много се стараят да преодолеят момента и да блогват, пък ако ще и насила или “служебно”, за да догонят завоюваните позиции в TBL, които следят ребром и са важни за тях. признавам, че моя милост не принадлежи към тази група и пише само при вдъхновение. това води до неравномерност – има дни с по няколко поста и други с голеееми дупки, но така е по-добре за този блог

и все пак да добавя още един щрих към това за какво ми е този блог в отговор на мястото 10. от списъка на Деси – за да каня интересни ми хора да отговарят на някакви въпроси-игри-щафети затова и каня Деси, Борислав, Шопов, Боян, Люси, Пламен, Весето и Еличка да споделят за своите места за игра, а за по-забавно добавям още една снимка от детството и куп спомени – основно място за игра бе улицата и ето ни с моята братовчедка на нашата улица. истината е, че въпреки наличието на две градинки наоколо основно играехме на улицата, а тя не беше като сега – колите минаваха с доста по-малка скорост доста по-нарядко. игрите бяха сега като погледна – преобладаващо “мъжки”, може би защото момчетата в тайфата бяха мнозинство и с кукли въобще не сме играли – “стражари и апаши”, хвъряне на “бомбички” от изстъргани от клечки кибритени връхчета, набутани във винтове, палатки и “къщички” от найлони и кашони, на “междузвездни войни” или “планетата на маймуните” …
връщането в това време сега ми довлече от спомените и летните “театрални постановки”, които редовно организирахме години наред в нашия двор – няколко деца от квартала си имахме “трупа”, избирахме какво “да поставим”, репетирахме седмица-две, правихме си декори и костюми от подръчни материали, нареждахме всички налични столове, пейки, добавяхме и дъски върху две тухли, разлепяхме рисувани от нас самите, естествено, плакати из улицата, минавахме по домовете на съседите да каним, имаше и хартиени листчета за билети, които продавахме за по стотинка или две, но някои щедри фенове-любители на творчеството ни даваха дори до 10! слагахме ги в касичка, за да имаме за картон и боички за следващия път. и така – накрая на всяка подобна акция имаме и своя звезден миг – представление в някой прашасал от жега августовски следобед. тръпката беше голяма! следваха аплодисменти и още аплодисменти. една от постановките ни се увенча с небивал успех и поради голямата публика го играхме цели три пъти – беше любимото “Копче за сън”, дори си спомням разпределението на ролите, но няма да ви занимавам с това … е, ето така се забавлявахме преди, когато телевизията бе черно-бяла, само от 10 до 12 и от 16 до 24 ч, детските, освен “Сънчо” бяха два пъти в седмицата, а за Интернет нииикой не е и знаел