Кулкената къща на Туве Янсон, любим автор, ме изненада и очарова. Защото чрез нея открих една друга Туве Янсон. Мечтателката, създала Мумините, по-зряла, по-смела дори, с привкус на магически реализъм, с меко човеколюбие, разбиране, приемане, търсене.

И големите хора са деца. И те имат нужда от мечтане, игри, свой свят, дори другите да не го приемат.

Разказите са кратки, четат се бързо, но след всеки е нужно време за осмисляне.

Препоръчвам.

Книгата ми е подарък от Мира, благодаря й за това!

Малко инфо за Туве Янсон от Уикипедия: Родена е на 9 август 1914 г. в Хелзинки в творческо семейство (баща ѝ е скулптор, а майка ѝ – художник-график). Самата тя завършва илюстрация и живопис.

Известна е повече с детските си произведения (серията за муминтролите, започната като комикс през 1945 г.), въпреки че публикува и голям брой разкази и романи за възрастни, както и множество отлични илюстрации. Освен своите книги за муминтроловете е илюстрирала шведския превод на „Хобитът“ на Дж. Р. Р. Толкин и „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Пише на шведски.

Детските книги на Туве Янсон са преведени на над 30 езика. Авторката е носителка на многобройни литературни награди и отличия, сред които и златния медал „Ханс Кристиан Андерсен“.

От 1956 г. до смъртта си през 2001 г. има любовна връзка с графичната дизайнерка Тулики Пиетила.

„Има един период от живота, който няма нужда да бъде развалян от безпокойство и отговорности. Начинът, по който се събуждаме, е важен, защото трябва да се справим с всеки дълъг ден. Нашето детство е нашето утро.„

Няма по-подходящ ден за разкажа за този сборник от 1 юни, денят на детето.

Приказки от военни времена е сборник с разкази на съвременния японски писател Акиюки Носака и попадна в полезрението ми при курсов проект от наша студентка в НБУ – Мария Костадинова. Веднага си я купих от любимата книжарница Зад ъгъла.

Толкова много не знаем за войната, за Втората Световна война, за ВСВ в Азия, в Япония. Толкова много мъка носи войната. Най-вече на всички изцяло невинни – децата, животните. Именно за тях и през тяхната перспектива ни показва зловещото лице на войната Акиюки Носака. Най-беззащитните, които също са жертва на игрите на политиците и военните.

Големият кит, който се влюби в подводница, слонът от зоопарка, който загина от глад заедно със своя любящ стопанин, момченцето, което чака своята майка, превърнала се в хвърчило и още и още. Изключителен сборник с кратки истории, които се загнездват в съзнанието и остават завинаги. Като флаг, като молба, като завет за мир.

Всеки от разказите е датират с 15 август 1945 година. Това прави посланието още по-силно.

Един от най-силните филми на Гибли филми и сред най-силните изобщо за Втората Световна война филми „Гробът на светулките“ е именно по мотиви от тези разкази.

Акиюки Носака (1930-2015г) е японски писател, публицист, музикант и политик. По време на Втората световна война той преживява унищожаването на родния му град Кобе с напалмови бомби, по време на което са убити майка му и баща му. Сестричката му умира от глад малко по-късно. Въздействащите истории в този сборник, разказани като приказки са почти изцяло автобиографични и вдъхновени от преживяното преди Япония да капитулира на 15 август 1945 г., когато Носака е бил на 15 години.

В допълнение на великолепните разкази има и няколко изключително силни илюстрации. Модерни, синтезиращи в образ силата на посланието. Браво за дизайна на корицата и илюстрациите на Ирина Василева!

Книгата се разпространява леко апокрифно. Издадена е от Pappermill Books. Преводът е на Гергана Дечева. Браво, че го имаме на български!

Силно препоръчвам да прочетете този сборник.

Сборникът разкази на Бистра Величкова Ресто ме намери и донесе куп спомени и размисли за близкото ни минало.

Някои от разказите се отнасят до една епоха, която не искаме и не обичаме да си спомняме – Прехода. С всичките му лъкатушения и противоречия – хем очаквания за демокрация, хем доста соц-блато.

Много ми харесаха разказите Преходът свърши и Ресто.

Има и разкази за тийн любов и таква, които продължават да търсят любовта след като тийн възрастта е отминала.

Искрени и носталгични са разказите, събрани в тази книга.

Автор на корицата е Надежда Костова. Леко ме заблуди, че епохата ще е по-ранна. Но открих чара й, след като прочетох разказите.

Великолепно издание, както всичко в поредицата Нова проза на Издателство ЕРГО.

Признавам си, че не съм чела преди нищо от Йордан Славейков, но две референции направиха така, че да посегна към тази книга – редактори са Марин Бодаков и Зорница Христова, от една страна и от друга – чудната корица. Ето така се оказах с „Празнично семейство“ в ръка.

Изненадах се от разказите, които четох последователно, в умерено темпо и с голяма наслада. Завършвах единия, взимах глътка въздух и бързах за следващия.

Интимни, честни, понякога ме отвеждаха в лабиринт от мисли и чувства, понякога просто ме караха с лекота и усмивка да си припомням мигове на влюбеност от моя живот.

Любовта има много измерения. Тя е постоянно търсене – на другия и на себе си. Понякога другият го няма – по един или друг начин. А понякога, когато е съкровена любовта, другия и аз се сливат.

Много хубави са разказите на Йордан Славейков. Изтичах и си взех и романа му „Последна стъпка“ и нямам търпение да го прочета. Ще пиша след това.

Благодаря

Много харесвам написаното от Станчо Пенчев. Сборникът разкази Триада ми препоръча Марти от ЕРГО. И днес, след като го изчетох мога твърдо да ви препоръчам сборника и на вас.

Разказите са кратки, но силно въздействащи и дълбоки. Колкото български, толкова и общочовешки. Земни и много философски, по лек и ненатрапчив начин.

„в зорара на живота си човек няма желания. В заника на живота си човек също няма желания. И детето, и старецът знаят, че да искаш, означава да губиш.“

„кротък човек, милостив … Рядко са такива … какъвто се родиш, такъв да си идеш…“

„Важното е да е честен с честните. … Ако човек е винаги справедлив, лошите се възползват от него … ако не е – добрите страдат.“

„Човек щом почне да проумява живота, се усеща първо предаден от това, дето го владее, съдба ли е, сила ли е … все му се струва, че на другите повече е дадено … После прозира, че нищо важно не е правил ей така, от чисто сърце … себе си е щадил, а другите товарил, тогава му става едно тежко, чоглаво, ама е късно …“

„Каквото и да си приказваме – нещо все ще ни се излпъзва. Младостта е безпощадна, старостта – отчаяна.“

Както Дени казва „Станчо Пенчев е съвременния Йовков“ и наистина жалко, че малко хора знаят за творбите му. Каня ви да прочетете разказите в Триада.

На Станчо Пенчев е и романът Късна жена, една от най-силните за мен истории за соц-а у нас. Силно препоръчвам и Късна жена.

Разказите в „Токата в До мажор“ на Антони Либера ме отнесоха в една романтична атмосфера, леко носталгична, леко наивна сякаш (особено като я сравнявам с днешния напрегнат ден) и ми подействаха като успокоително. Заведоха ме на различни места из Европа, които не познавам, но почувствах свои. Срещнаха ме със странни добряги в забавни ситуации.

Много достолепно и класически, разказите на Либера са в търсене на красивото и хармонията. Надпреварващи се ноти и дни, разказани с усещане за завършеност и спокойствие. Не е нужно да сте любители на музиката, за да ви харесат.

Наистина чудесен контрапункт на напрежението, което витае из въздуха в последните седмици. Силно препоръчвам.

Чудесен превод от полски на Лина Василева.

Великолепна корица  на Омана Кацарска.

Браво на ИК Ерго!

 

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!

Много специална ми се стори тази книга. Девет разказа от днешния ден на всеки от нас. Малките радости, големите страхове, препятствията, болката, промяната – всичко, което се събира в един наш ден. И всеки ден крие в себе си друг. Макар тъжни, намирам разказите на Гаст Грьобер за спокойни, замислящи, забавящи в забързания ден, човешки, разтърсващи.

Беше ми любопитно да открия този автор и надзърна (комай) за първи път в нещо писано от люксембургски писател. Гаст Грьобер е и носител на Наградата на Люксембург 2014 и Европейската награда за литература 2016.

„Девет разказа за болката, след която не си същият“.

Ясно е, че както всички издания на издателство ICU преводът и корицата са великолепни.

„Слънцето мъти живот“.

Да.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.