Сборникът разкази на Бистра Величкова Ресто ме намери и донесе куп спомени и размисли за близкото ни минало.

Някои от разказите се отнасят до една епоха, която не искаме и не обичаме да си спомняме – Прехода. С всичките му лъкатушения и противоречия – хем очаквания за демокрация, хем доста соц-блато.

Много ми харесаха разказите Преходът свърши и Ресто.

Има и разкази за тийн любов и таква, които продължават да търсят любовта след като тийн възрастта е отминала.

Искрени и носталгични са разказите, събрани в тази книга.

Автор на корицата е Надежда Костова. Леко ме заблуди, че епохата ще е по-ранна. Но открих чара й, след като прочетох разказите.

Великолепно издание, както всичко в поредицата Нова проза на Издателство ЕРГО.

Признавам си, че не съм чела преди нищо от Йордан Славейков, но две референции направиха така, че да посегна към тази книга – редактори са Марин Бодаков и Зорница Христова, от една страна и от друга – чудната корица. Ето така се оказах с „Празнично семейство“ в ръка.

Изненадах се от разказите, които четох последователно, в умерено темпо и с голяма наслада. Завършвах единия, взимах глътка въздух и бързах за следващия.

Интимни, честни, понякога ме отвеждаха в лабиринт от мисли и чувства, понякога просто ме караха с лекота и усмивка да си припомням мигове на влюбеност от моя живот.

Любовта има много измерения. Тя е постоянно търсене – на другия и на себе си. Понякога другият го няма – по един или друг начин. А понякога, когато е съкровена любовта, другия и аз се сливат.

Много хубави са разказите на Йордан Славейков. Изтичах и си взех и романа му „Последна стъпка“ и нямам търпение да го прочета. Ще пиша след това.

Благодаря

Много харесвам написаното от Станчо Пенчев. Сборникът разкази Триада ми препоръча Марти от ЕРГО. И днес, след като го изчетох мога твърдо да ви препоръчам сборника и на вас.

Разказите са кратки, но силно въздействащи и дълбоки. Колкото български, толкова и общочовешки. Земни и много философски, по лек и ненатрапчив начин.

„в зорара на живота си човек няма желания. В заника на живота си човек също няма желания. И детето, и старецът знаят, че да искаш, означава да губиш.“

„кротък човек, милостив … Рядко са такива … какъвто се родиш, такъв да си идеш…“

„Важното е да е честен с честните. … Ако човек е винаги справедлив, лошите се възползват от него … ако не е – добрите страдат.“

„Човек щом почне да проумява живота, се усеща първо предаден от това, дето го владее, съдба ли е, сила ли е … все му се струва, че на другите повече е дадено … После прозира, че нищо важно не е правил ей така, от чисто сърце … себе си е щадил, а другите товарил, тогава му става едно тежко, чоглаво, ама е късно …“

„Каквото и да си приказваме – нещо все ще ни се излпъзва. Младостта е безпощадна, старостта – отчаяна.“

Както Дени казва „Станчо Пенчев е съвременния Йовков“ и наистина жалко, че малко хора знаят за творбите му. Каня ви да прочетете разказите в Триада.

На Станчо Пенчев е и романът Късна жена, една от най-силните за мен истории за соц-а у нас. Силно препоръчвам и Късна жена.

Разказите в „Токата в До мажор“ на Антони Либера ме отнесоха в една романтична атмосфера, леко носталгична, леко наивна сякаш (особено като я сравнявам с днешния напрегнат ден) и ми подействаха като успокоително. Заведоха ме на различни места из Европа, които не познавам, но почувствах свои. Срещнаха ме със странни добряги в забавни ситуации.

Много достолепно и класически, разказите на Либера са в търсене на красивото и хармонията. Надпреварващи се ноти и дни, разказани с усещане за завършеност и спокойствие. Не е нужно да сте любители на музиката, за да ви харесат.

Наистина чудесен контрапункт на напрежението, което витае из въздуха в последните седмици. Силно препоръчвам.

Чудесен превод от полски на Лина Василева.

Великолепна корица  на Омана Кацарска.

Браво на ИК Ерго!

 

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!

Много специална ми се стори тази книга. Девет разказа от днешния ден на всеки от нас. Малките радости, големите страхове, препятствията, болката, промяната – всичко, което се събира в един наш ден. И всеки ден крие в себе си друг. Макар тъжни, намирам разказите на Гаст Грьобер за спокойни, замислящи, забавящи в забързания ден, човешки, разтърсващи.

Беше ми любопитно да открия този автор и надзърна (комай) за първи път в нещо писано от люксембургски писател. Гаст Грьобер е и носител на Наградата на Люксембург 2014 и Европейската награда за литература 2016.

„Девет разказа за болката, след която не си същият“.

Ясно е, че както всички издания на издателство ICU преводът и корицата са великолепни.

„Слънцето мъти живот“.

Да.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

С голямо удоволствие си „хапвах“ на обилни порции от този литературен обяд! И няма как да не споделя и с вас възхищението си от прекрасния сборник на издателство ICU във великолепния превод и много подсилващо въведение на Димитър Камбуров. И стилната корица и оформление на Живко Петров.

Споделяла съм и друг път, че книгите на ICU сякаш всичките са за мен – пасват ми идеално, пленяват ме, обичам ги, чакам ги, живея ги. Така стана и с „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш ни Гуивна.

Ще си позволя да представя книгата с няколко изречения от предговора, които я описват прекрасно:

„Да овладеем езика на другия, изразява волята да се приближим към другостта без да я застрашаваме: езикът като свят.“

„Ейлиш е снизходително ироничка към прекаленото умуване.“

Разказите са и земни и магически, както някак може да се предвкуси от ирландска писателка, както както Камбуров казва – от първия ешелон. С много спефицично усещане за детайла, с още по-специфично чувство за ирония, особена динамика, много намигвания между редовете и колоритност на изразните средства.

Силно препоръчвам.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

Егон и тишината на Емануил А. Видински сама ме намери и съм благодарна, че ми се случи тази книга.

Една великолепна колекция от разкази, от тъжни по-тъжни, от докосващи по-докосващи, от наши по-наши. Дълбоко навътре ме отведоха. Разтърсиха. Припомниха, спомниха, опомниха. Разплакаха. И ме оставиха в тишина.

Едната част са разкази, писани по-преди във времето. Казват, че се са по-тъжните. Видях го това позабравено време. И се зарадвах мислено, че вече не сме в него. Втората част са по-скоро писани. Казват, че те са по-ведри. Видях ги човешки. И искрени.

Тази книга ме накара да осъзная, че имам нужда, като човек, понякога да спирам. И да си прощавам.

Благодаря на Емануил Видински. И на Жанет 45. Плюс – прекрасна корица.

 

Лелеее много ме усмихна тази книга! Пързо, защото познавам Алекс Ненов от години, но никак не само заради това! Разказ след разказ, забава и замисляне, ръка за ръка – чудесен съвременен текст, написан с ерудиция, тънко чувство за хумор, без граници на въображението, с голяма доза сарказъм към днешния ден и претенциите на хората и обществото ни като цяло, ама без да е излишно назидателно. Плюс един оптимизъм и жизнеутвържване блика, точно толкова, колкото обещава заглавието. И бъдещето, толкова светло, колкото още някак не можем всички ние да си го представим днес.

Мнооого ми хареса, искрено! От първия разказ, та до последния. Браво Алекс!

Чудесна корица, в допълнение на симпатичните текстове. Хубаво за Деница Трифонова.

И браво за Изток-Запад!

Препоръчвам.