Ясно е вече, че съм фен на Иън Макюън – един от най-големите британски съвременни писатели! И е ясно, че летвата си е вдигната високо. За мен лично, особено след Изкупление. Затова и веднага щом мернах, че е излязла, захванах Операция „Сладкоугодник“. Е, изчетох я наистина бързо (защото е много четима и любопитна) – много ми хареса!

Сюжетът този път ни отнася в Англия на 70-те, които Макюън реално е живял. Разбира се – има замесен писател, дори няколко. В стила на Макюън има много истории в историята – от една страна фикции (разкази и романи на писателя), а от друга – политическия контекст с много любопитни детайли от историята на Европа от миналия век. Това дава, поне за мен, изключителна плътност и усещане за достоверност, а успоредно с това – замах и величина. Признавам си, научих много неща, за много други се замислих. И да, обичам романите да носят и истинност.

Историята е шпионска, има и леко криминален привкус, но и доста плътен любовен пласт. Като роман на Макюън – не липсват и еротичните сцени. Политическите разсъждения, осново типични за неговите романи, не оставят пасивно в единия край на палитрата, а се завихрят и отвеждат до другия. Лично за мен са много любопитни и ценни.
А, да, краят е неочакван.

„аз вече знаех колко трудно е била изградена западната цивилизация, въпреки несъвършенствата й. Управлението ни имаше недостатъци, свободата ни не беше пълна. Обаче в тази част на света нашите управници вече нямаха абсолютната власт, а варварството беше ограничено предимно в битовата сфера. Каквото и да се въргаляше под краката ми в Сохо, ние се бяхме издигнали над мръсотията. Катедралите, парламентарните сгради, картините, съдилищата, библиотеките и лабораториите – всички те бяха твърде ценни, за да бъдат разрушени.“

Хубаво, че изчетох леки резюмета, оскъдните (все още) мнения за книгата из българските сайтове след като я прочетох. Иначе не знам дали щях да я захвана. Осъзнавам също, че съм критична силно към кориците, но и този силен и стойностен текст отново смятам, че е ощетен откъм поднасяне визуално.

От многото бележки под линия и исторически и политически препратки Макюън ми състави сериозен списък за доограмотяване по Европейска история от миналия век, за което също съм благодарна и захващам да чета и доразучавам.

Радвам се, че Иън Макюън ще идва есента в България на Синелибри! Очаквам с нетърпение!

Да, а романът е идеален за ваканционните дни. Препоръчвам силно.

---

За други книги на Иън Макюън писах също: Изкупление. Законът за детето. Черните кучета.

Иън Макюън с Изкупление – шедьовър на шедьоврите, творчески връх на един забележително талантлив писател на днешния ден. Ако имах да прочета само един роман за тази година – бих избрала именно този.

Изумявам как стигам до този роман едва сега. Никой в приятелския ми кръг, сред четящите ми приятели, сред книжните блогъри, чиито съвети зачитам – никой не е подсказал за това съкровище! Като се поразрових не намерих повече от 1-2 ревюта на книгата на български … (тук намерих подходящо обяснение от Йордан Ефтимов: „Всеки, който е чел нещо от Макюън, може да предположи защо популяризирането му у нас закъснява толкова много. Въпреки криминалния характер на сюжетите му той е ужасно фин стилист за цървуланската българска публика. Не отхвърлям дори възможността езиковите му стратегии да се схванат погрешно като чиста проба старомодност.“)

Без да издавам подробности от сюжета (защото лично аз не го търся, когато чета ревюта за книги) ми се струва важно да споделя, че трите части, на които е разделен романът са силно контрастни и следват своеобразна динамика, която прави усещането от изчитането още по-приятно.

И ако кажа, че тук намерих вероятно най-човешката еротична сцена, плод на младежко влюбване, ще е така, но ще оставя силно грешно впечатление у вас за романа.

„Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти.“

Нека подскажа, че втората част не ме остави за миг именно защото темата за Втората световна война ме вълнува силно, а толкова покъртително детайлно разказана от първо лице история съм срещала наистина в малко произведения. И сълзите напираха сами, докато четях. Личен детайл – има нещо символично, че именно на 9 май завършвам романа и пиша този пост. Има много, много силни и мъдри думи в този текст!

„Цял ден наблюдавахме взаимно престъпленията си. Не си убил никого днес? А колко остави да умрат?

Майстор е, голям майстор и истински класик на днешния ден е Иън Макюън.

Вероятно на Ангел Игов никак не му е било леко с превода. Но по скромното ми мнение се е справил блестящо.

Корицата е твърде скромна за това брилянтно произведение. Дори подвеждаща и суха. В първите страници е подробно, дори силно детайлното описание на фонтана и то е далеч, ама наистина далеч от това на корицата.

Не, не съм гледала филма, но ще го направя.

А Изкупление силно препоръчвам.

 

---

Писах още за книгиа Иън Макюън: Законът за детето и Черните кучета

Ставам все по-голям фен на творчеството на Иън Макюън. Законът за детето е втората негова книга, която чета, след Черните кучета. И отново съм омаяна.

Фиона е съдя във Висшия лондонски съд. Делата, по които работи са винаги предизвикателни и интересни. Професионалният и личният път неизбежно се пресичат понякога, макар и неволно и тогава дори и най-големият професионалист рискува да сгреши.Интригуваща история за човечността, която не бива да губим дори в най-сложните ситуации. И за дълбоката следа, която оставя обществото по един или друг начин върху всеки от нас.

Книгата, освен за лично прекрасно изчитане е много подходящ подарък за четящи съвременна художествена литература юристи и граждански активисти.

Препоръчвам.

Черните кучета на Иън Макюън – скок в дълбоката литература. Текстът от корицата гласи „Роман за доброто и злото и за вечния философски въпрос за съществуването“, но всъщност романът е много, много повече и с това си признавам, каквото и да напиша ще е рамка, която ще му е тясна.

Това, което остана у мен е по-скоро двата светогледа – материалистичния и духовния. Макар да не е духовна книга, има доста дебел слой задълбочени разсъждения по темата. Мъдрост и смисъл, свобода и близост, търсене.

Историята на Джун и Бърнард минава през войната, която катализира разбиранията им за света и ги раздалечава, въпреки обичта помежду им. Политическите им разбирания, типични за младостта, поемат в противоположни посоки – тя избира личната свобода и заживява във френско планинско селце, а той преследва политическа кариера. Различни места и времена от живота им, преплетени с множество други малки истории около тях, с които романът и разсъжденията в него добиват плътност и устойчивост.

Любопитен личен детайл е, че изчетох романа в Берлин. А част от действието се развива в Берлин, с падането на Берлинската стена. Изумително. За всички, които имат спомен от този епохален ден – наистина не вярвахме, че ще се случи. А в книгата погледът е от мястото на събитието. Вълнуващо!

„Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата.“

„Нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани от живота, и да се радваме, че ги притежаваме.“

„… културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията“

„Човешката природа, човешкото сърце … в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията никога няма да намалеят. Моето лични малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Рабптата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си.“

Истински роман за ценители. Препоръчвам!

С голямо любопитство продължавам с още от големия Макюън!

Жажда на Ю Несбьо – за любителите на модерното криминале и на Несбьо в частност тази история си е истински подарък. В типичния за автора стил и с прекрасния, неуморим, прозорлив Хари Хуле в центъра Жажда ни отвежда в многопластова история, динамично и модерно разказана, в която дори към средата да сте се досетили кой е убиецът, до край ви е интересно да прочетете развръзката.

Обемна, но се чете бързо. И все пак – серия зловещи убийства, човек не може трудно да я остави 🙂 Да, има вампиристки теории въвлечени, но вампири (за разочарование на някои с повече фокус по темата) – няма!

Разбира се отвъд сенките, капаните, психясалите учен и пациенти, кървавите убийства, желязната логика и други железни атрибути си намерих и други малки детайли, който правят и четенето и книгата допълнително привлекателна. Като например заигравката с Харуки Мураками и неговото бягане („За какво говоря, когато говоря за бягането“), Хари си разсъждава по книгата. В допълнение Хари тренира със свободни тежести (Уха!), както и Мона До, криминалната журналистка, която следи случая. В двата цитата по-долу още от забежките, които ме заиграха.

„Закачловността на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.“

„Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюкиза знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град.“

Хареса ми преводът на Ева Кънева. Корицата  на Живко Петров също ми допада.

Писах още за Хлебарките на Несбьо.

Последна любов в Цариград – Наръчник за гадаене с приложени Таро на Милорад Павич е ексцентричен, смешен, забавен, но и много любопитен роман, който изчетох преди време и си припомних тези дни в изданието от 1998 година на Народна култура, в превод на Ася Йованович.

За хората, които не са запознати с удивителното чувство за хумор на балканските автори този роман е прекрасно въведение. А за любителите – истинска наслада! И изненади и неочаквани развръзки, и брилянтни закачки и намигвания в уж ежедневен контекст, забавни персонажи, мистика в обикновеното, за да го превърне в смешно, обрати, препратки, мъдрости от всяка страница без досада или прекалена назидателност. За бърза справка – първа глава се нарича „Ключовете на великата тайна за госпожи от двата пола.“ 🙂

„Бъдете мъдри и не вярвайте на всеки вятър.“

„От великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот.“

„- Коя си ти? – попита я той повторно.
– Коя съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това….“

За любопитните – видях, че има и ново издание от 2017, което въпреки неподходящата корица предполагам е добро.

Благодаря на Асен, че сподели тази книга с мен.

Писах още за Стъкленият охлюв на Милорад Павич тук. И още един важен цитат от книгата – тук.

Още една прекрасна книга – Завръщането на думите на младия македонски писател Гоце Смилевски!

Като че доста отдавна не се бях гмуркала толкова назад във времето. Но това пътешествие, макар и в XII век, е толкова съвременно звучащо и поднесено без грам архаизъм, че е истински празник.

Любопитно е, че Гоце Смилевски разказва историята на една голяма любов – забранената любов на средновековния философ Пиер Абелар с Елоиза, но разказва историята през нейните очи. И да, болезнената (особено за онова време) история на жената, лишена от почти всички права. Роман за търсенето, вярата и любовта. Роман за голямата любов, видяна без завеси, без заблуди, без сладникавост или излишна романтика. Любовта от Елоиза към Абелар, любовта от синът им към неговия любим Вербум, любовта от макйа към син. Красива любов, силна любов.

Абелар е философ. А в мрачните средни векове философите са считани за аскети и ако изпитват плърска любов то не може да са философи. Затова и той иска да скрие връзката си със своята умна и очарователна ученичка Елоиза. Любовта им е силна, но натискът на обществото надделява. Роднините на момичето са разярени, разкривайки отношенията им и го наказват с кастриране. Елоиза е изпратена в манастир. Синът им е отгледан от далечни роднини.

Но не, това не е любовен роман. И макар да лежи на реални факти и истинските писма от Елоиза до Абелар – не е и исторически роман. Това е роман за силата на думите. Красив роман за силата на думите.

„Той самият бе дума, дума, която се казва при раждане и при умиране, дума за среща и дума за раздяла; той бе дума, без която моят живот щеше да бъде безсмислено мълчание.“

„И в това скитане през света и живота изпридахме тънката нишка на смисъла, която е по-важна и от дома, и от съня.“

Хареса ми превода на Божидар Манов. За корицата (отново) съм с особено мнение.

Откривам, че има издадени от Колибри и другите две книги на Смилевски на български – Сестрата на Зигмунд Фройд и Разговор със Спиноза и ще ги прочета с радост.

 

Отдавна чакаше на нощното ми шкафче Дванайсетте обръча на Юрий Андрухович. Авторът е много интересен – съвременен украински преводач, писател, музикант. А книгата му ме изненада много. Любопитно, че почти нищо не намирам за автора и тази книга на български език. Единствено едно видео от гостуването му в сутрешния блок bTV от 2013-та. Нито един блогър не намерих да е писал. А книгата е силно вълнуваща.

Австрийският фотограф Карл-Йозеф Цумбрунен се влюбва в украинка. Любовен триъгълник, леко криминални елементи, пътувания, Лвов – нищо особено, на пръв поглед, нали.

Всъщност Украйна е главната героиня на този роман. Украйна на кризата от прехода, на калта, мутрите, Украйна през различни периоди от последното столетие, с хората й, спадове и възходи, страхове, отчаяние, ежедневие … Превърнали се в юпита бивши комсомолски секретари, поети без музи, посредствени издатели, проституиращи момичета … целият колорит на славянската душа, търсеща своята свобода и идентичност, през свободията на мафиотските времена. Може би защото съм го живяла (макар и в България) това мътно време, изпитах (мазохистична вероятно) наслада да видя наситено и някак красиво описаното от Андрухович.

„Те съществуват между двете забранени територии, на тесния участък между два страха – от вчерашното и от утрешното.“

“Полицейска държава е тази, в която полицията е точно толкова всемогъща спрямо честните граждани, колкото е безсилна спрямо престъпниците.”

„Но не трябва да се забравя, че тук е Изтокът, а именно, че материалното тук никога няма да придобие решаващо значение.“

Браво на издателство Парадокс. Чудна корица от Дамян Дамянов. Преводът е великолепен – Албена Стаменова, Райна Камберова.

Благодаря ти, Вася, че сподели тази книга с мен.

Магда Сабо. Вратата. Хвана ме и за миг не ме остави. Болезнена и лекуваща. Сурова и красива едновременно. Човешка и нечовешка едновременно. Ювелирна и дълбока.

Емеренц, вечно работещата и невярваща жена, носеща тайни и раздаваща, е в центъра на романа. Пазителка на  ключовете към човешкото, отвеждащи към дълбоките ни, мразовити , митични съществувания. Плътен текст, детайлен и жилав. 

Благодаря за вероятно не лекия превод на Нели Димова и за великолепната корица на Дамян Дамянов, както и на Колибри, която правят романа достъпен и за българския читател.

Препоръчвам.

 

 

Скандинавците направиха цяла нова категория съвременни криминални четива и със сигурност Самюел Бьорк е сред силните имена в списъка с автори в тази категория. Пътувам сама е дебютният му роман (Самюел Бьорк е артистичен псевдоним на норвежкия музикант Фроде Сандер Айин) и със сигурност ще се хареса на силните почитатели на криминалния жанр.

Романът е доста динамичен, на места напрежението е голямо, а и няма как да не е така при сериен убиец, избрал за жертва деца, който мъсти и е в партньорство с решил да забогатее през секта и ограбване на възрастни хора измамник. Няма да издавам повече от сюжета, но ще кажа, че романът се чете бързо, силно интригуващ е и поднесен приятно през гледната точка и историите на различните персонажи.