Възпламеняване на Крис Клийв ме хвана за гърлото и присви корема ми още от първите си страници и не ми позволи да оставя книгата, докато не стигнах края й. Много неща изчетох през 2018-та, но в предпосления ден на годината романът на Крис Клийв се подреди като абсолютен фаворит за мен. Рядко използвам хиперлативи, но в случая са напълно заслужени. За хората, които следят публикациите в този блог знаят, че често си рева докато чета. Но тук сълзите напираха от очите ми от началото до края.

Възпламеняване е със сюжет от днешния ден. Актуален за всеки от нас. Лондон, който може да е всеки друг град по света. „Продажни, лицемерни времена.“

„Аз съм Лондон, аз съм целият свят …“

Каквото и да се напише за един хубав текст ще е малко, лимитиращо и подвеждащо. Затова предпочитам да не съм многословна тук.

„Зная, че можеш да обичаш детето ми Осама. Вестник Сън те нарича ИЗЧАДИЕ НА ЗЛОТО но аз не вярвам в злото знам че монетата има две страни. Знам че си бесен на лидерите на западния империализъм. Аз и на тях ще им напиша писмо.“

„Любовта не означава капитулация Осама любовта е яростна и смела и гръмка можеш да я доловиш в звуците които издава момченцето ми в момента докато си играе. РРРР! РРРР! повтаря то ще ми се да можеш да чуеш Осама този звук е най-яростният и най-гръмкият на Земята ше отеква чак до края на времето по-оглушителен е от бомбите. Вслушай се в този звук Осама време е да спреш да взривяваш света. Ела при мен и заедно ще поправим света с НЕВЪОБРАЗИМ ГРОХОТ И НАСТЪРВЕНИЕ.“

Няма как да не допълня, че издателство ICU има освен рядко срещан великолепен подбор на заглавия и автори, но и силно отношение към детайла – прекрасни корици, задължително обмислени и свързани с текста, повече от чудесни преводи, което позволява на читателя напълно да потъне в текста и да го изживее с мощна сила. Благодарна съм за това!

Конкретно за Възпламеняване като протегната ръка за поздрав „към читателя на българското издание“ – топла и канеща:

„хора като теб, изпълнени с любопитство към литературата, посветена на други времена и култури, поддържат жив света, за който си струва да се пише.“

За да ги подкрепяме да издават още – единственото нужно е да си купим тяхна книга. А всяка тяхна книга си заслужава.

Да, признавам си, едва сега я изчетох. Вероятно най-много книги от един автор за тази година ми се пада именно да е Иън Макюън. и „На плажа Чезъл“ завършва поредицата и май всичко, издадено на български език от този голям съвременен британски писател вече изчетох.

„На плажа Чезъл“ ни отвежда в Англия през 60-те. Авторът, струва ми се, с типичното си чувство за хумор и тънка критика към времето и обществените нрави, ни повежда към първата брачна нощ на младо семейство – това е рамката. С много детайли, някак типично за Макюън и доста детайлни описания на сексуалната сцена, но и с лъкатушене напред-назад из дебрите на страха от провала, страстта, липсата на смелост да признаеш кой си, извоюването на собственото пространство, свободата да откриваш „аз“-а си, очакванията на обществото към теб, на теб самия към себе си …

Забавлявах се, докато я четох. А в края дори леко се ядосах. Но се радвам, че имах ден на плажа Чезъл.

Няма да скрия, че „Изкупление“ си остава фаворит за мен.

„Междувременно откри, че дори легендарните успехи не носят много щастие, а само увеличават неудовлетвореността и изострят амбициите“

След Съкровище, пищови и южни морета беше ясно, че историята ще има продължение и очаквахме Ателие за българска детска литература Upper earth books и Калоян Захариев да ни въвлекат отново в приключенията на Надя и Мартин.

Изчетох с интерес и споделям с радост, че имаме хубави истории, изпълнени с неочаквани и забавни моменти за деца, тийн и не само от наш млад писател. Отново, както и в първата книга, приключенията нямат граници, читателят надниква из различни места по света, научава много за тях. Разказът умело преплита и исторически събития и места, което е голям плюс.

Няма да издавам подробности от сюжета, но е ясно, че между кориците се крие истинско злато.

Книгата е идеална за подарък! Препоръчвам.

Ясно е вече, че ставам фен на скандинавската вълна криминални автори и като така ми бе много приятно да се запозная и с дебютния роман на шведската писателка Оса Ларшон – „Слънчева буря“.

Сюжетът е напрегнат, ясно е – като за криминален роман. В центъра му е убийството на пастор от църква в малко градче. А адвокатката Ребека Мартинсон се оказва въвлечена в случая. Това я връща в младежките й години и дълбоко забравени тайни.

Северното сияние е фон, наред с големия студ и заплетените човешки съдби.

Ще се оглеждам за следващите романи на Оса Ларшон.

Още за романа в Kafene.bg

Продължавам серията разкошни романи, които ми се случват това лято с Народна топка на Михал Вивег. Авторът е достатъчно популярен за ценителите на съвременната европейска проза. Майстор е. Книгата е издадена на български още 2007 година. Беше ми хубаво да я прочета сега. Дължа го на Вася, която ми я препоръча и даде.

Първо си мислех, че романът ще ме захлупи в соц-а. Шепа съученици с техните случки от 80-те в Чехословакия. И до днес. Не, никак не е за соц-а книгата. За хората е, обикновени, истински, със съдбите им, с приятелството, което подкепя, с влюбванията и разделите, с тръдността да си себе си.

Съвсем естествено, книгата ме върна в моите тийн години, което си е силна носталгия по едни красиви, макар и бурни и доста противоречиви времена. Много земно и без излишни украсявания и парфюм, просто животът какъвто беше и е.

„- Оцелях. Оцелях от собствената си младост.

Отчасти това е негова собствена заслуга, отчасти имаше късмет. Не всеки успява да оцелее от младостта – тя върхлита нещастниците по ресторантите, по улиците, на абитуриентските срещи. Вижда ги по телевизията, чете статиите им във вестниците.“

„… това е един пубертетен роман за възрастни … За избитите. И за тези, които са намерили себе си в живота…“

„…да изпълниш живота с безответен копнеж, или да го пропилееш. И аз самият не съм наясно: понякога се чувствам като трагичен герой, друг път (по-често) – като герой от шесто продължение на някога успешна комедия за тийнейджъри.“

Много ме докосна Народна топка. Препоръчвам.

Беше ми любопитно да се запозная с младия френски писател Давид Фоенкинос и неговия роман „Загадката Анри Пик„. Оказа се идеалното лятно четиво, забавно и леко. Написано с чувство за хумор и усмивка.

Загадъчният мотив, който завихря малкото френско градче с необикновена библиотека за върнатите от издателите произведения ми допадна. Всичко се върти около книгите – писани, неиздадени, издадени, около издателства и библиотеки. Има любовни сюжети. И средностатистическите житейски теми на обикновения човек. Разказани с лекота.

Лек спойл: Многото възможни развръзки до края (типично на книгите-загадки) не дават истинския отговор. И това ми хареса.

Мисля, че е добра книга за отпуск или уикенд 🙂

 

Нямаше как да подмина с безразличие новия роман, преведен на български език на вече любимия ми Ричард Фланаган. След „Тесният път към далечния север„, роман, който ме остави безмълвна и силно ме вълнува и до днес, „Смъртта на речния водач“ бе очакван и ме прикова също толкова силно.

Тасмания. Родината на Фланаган. Място, на другия край на света, за което знам/знаем толкова малко. А толкова красиво и истинско. Поразрових се в историята й докато четях романа. И ме хвана срам, за пореден път … от всичко, което европейците сме способни да направим, от „висотата“ на безумните си претенции.

Колкото и романът да е за Тасмания, красивата река Франклин, толкова е за силата на човешкия дух, за способността ни да живеем, да обичаме, да сме хора.

Който е чел Фланаган знае, че той е изумителен майстор на словото, с финес чертае от думи извивки като речни потоци, прескачащи и преплитащи се истории, вплетени с песни, мълчание, силни в слабостта си хора, невероятен детайл в описанието и на болката и на безсилието, и на невъзможно красивото и на естествената лекота на живота.

Аляж е приклещен между скалите на бушуващата река. В последните минути на живота си вижда сцени и хора от различни епохи, които все още живеят чрез него. Историята на Тасмания през животите на поколения. И много над това. Животът на всеки от нас. И мъдростта и лекотата, които идват с края му.

Изумителен роман, който ми донесе много. И безспорно затвърди мястото на Фланаган сред любимите ми автори.

„Тъжният извод е, че хората трябва да вярват в нещо, дори то да е лъжа.“

„… може би точно това най-много му харесва в спускането по Голямата вода. Това, че планините, реките и гората не му обръщат внимание. За тях той нито е част от тях, нито е нещо отделно не е нито добре дошъл, нито желан, не го обичат и не го мразят, не му завиждат, но и не го приемат със снизхождение, не го смятат нито за добър, нито за лош. Мнението им за него не е по-различно от това за някой паднал клон или за някое поточе. Той се чувства гол, без никакви нужди, без желания.“

Задължително след или преди този роман е да се прочете и „Тесният път към далечния север„.
И ще се оглеждам за още от този любим автор!

Много се забавлявах да чета „Изкушението да бъдеш щастлив“ на Лоренцо Мароне. (Сега, претенциозно ще прозвучи вероятно, но съвременната европейска проза е като цяло наслада.)

Нищо, че разказът е на старец (а рядко се пише за старци и те са в центъра на събитията), мнооого ведрост лъха измежду страниците! Доооста свежи неща минаваха през главата на Чезаре постоянно. И ме усмихваше от всяка страница. Плюс много ме замисляше. А това харесвам в книгите – да ме замислят. Усмихването идва бонус. Както и сълзите в края. Те са доказателство, че книгата си е струвала.

Ако обичаш книги с истории, то „Изкушението да бъдеш щастлив“ не е за теб. Не е като да няма история, но не тя е водещата. И да, сериозна е историята. Но ако обичаш книги с лежерни закачки, с много италианско настроение, с котка, с много свалки и с радостта от живота в най-малките му детайли – това е книга за теб.

Мда, някъде прочетох сравнение между „Изкушението да бъдеш щастлив“ и „Стогодишният старец, който …“, но не, книгите са различни, макар и двете да са за старчета, да са с голяма доза усмивка и мъдрост. Различни са. И носят различно усещане в края. Поне при мен.

Идеална корица от Дамян Дамянов! Перфектно пасва на текста.

„Ние вярваме, че животът никога не свършва и зад ъгъла винаги ни чака някоя новост, която ще промени всичко. То е нещо като надлъгване със самите себе си, така че да не се вживяваме много в провалите си, в пропилените си шансове, в изпуснатите си влакове.“

„… мечтите понякога се появяват на прага ти, но това става само ако си си направил труда да ги поканиш. Иначе може да бъдеш сигурен, че ще прекараш вечерта сам.“

„Мислим си, че нямаме нужда от никого, докато не забележим, че вече нямаме никого.“

„Ако още от дете не те научат да прегръщаш, после всичко става дяволски сложно.“

„За съжаление, животът ме научи, че никой никому не може да помогне. Спасяваме се сами, ако поискаме.“

„Учат ни на уравнения, стихотворения наизуст, имената на царе, но никой не ни обяснява как да се изправяме срещу страха си, как да приемаме разочарованията, откъде да намерим кураж, за да понесем болката.“

Идеално четиво. Препоръчвам.

Това е първо нещо от Емил Андреев, което чета. Беше ми интересно да се запозная с този съвременен наш автор, който макар и популярен отдавна, едва сега захващам. И този роман ми препоръча милият начетен книжар от Хеликон на Главната в Габрово – Цветомир Цанков. И му се доверих, както става ясно.

Купух Проклятието на жабата заедно с Моята кръв и ги четох почти едновременно. Любопитно – и двата романа от нови за мен автори, и двата разказват истории от родната действителност и из соца. И ми вървяха идеално успоредно.

Романът е разделен на две части. В първата се разказва за малкия Михаил, а във втората – за вече порастналия. Мистични елементи (момчето сънува и вижда в сънищата си бъдещето) се оплитат умело с любовно-сексуални такива, а за капак и криминални. Музиката (главният герой свири на чело) върви успоредно с битови сцени. Поне за мен историята е интригуваща в първата си част и бях любопитна да я изчета, докато във втората ми стана леко монотонна, защото редуваше основно сексуални привличания и пророчески сънища, поднесени под формата на писма от Мишо до вече починалия му баща.

Един такъв лежерно-хаотичен соц от края му в България. Малкото градче с дълбоките си тайни и свързаности между хората. Типичната завидна чаровност на детството из улиците, обикалянето из прахоляка, бандата шепа деца, с всичките им смело-страшни и откривателски пориви.

И после тъгата от порастването. Различната съдба на всеки. Носталгията. Да, „Онова (зло) отмина – и това ще мине!“

Хубава корица от Александър Гьошев за този роман.
А аз ще потърся и други от Емил Андреев.

Този роман си закупих от книжарница Хеликон на главната в Габрово. Тъкмо бях изчела Ние срещу всички, навън ръмеше и очаквах с любопитство какво ще намеря да захвана. Защо се спрях точно на тази книга ли? По три причини. Първата – корицата ме грабна. Не е типичната, стандартна, леко скучна корица, напротив. Провокативна е. Втората – български автор, когото не познавам, при това издаден от Жанет 45. Найс. И трето – човекът от книжарницата бе много мил, поразговорихме се и той ми я предложи. Рядко попадам на отзивчиви без да са досадни, пък и чели книжари.

М, да. Още една, четвърта причина – самата аз съм имала периоди на чудене за произхода, рода, семейството.

За разлика от корицата (който следи блога и ме познава знае колко съм критична към кориците), която ме грабна, заглавието сииилно ме разколеба. Но му дадох шанс, както става ясно 🙂

Да, в този блог споделям само за книгите, които искрено са ми харесали. За Моята кръв я изчетох от любопитство и с любопитство. Хареса ми историята. Но не знам дали бих я препрочела. Хубаво е, че я е написал Росен Сеновски. Искрена е. Но и малко маниерна ми идва, най-вече с историите вметнати за риболова, които явно авторът е искал много да са там, а за мен бяха излишни.

Основната част на романа е разделена на три – три времеви периода. За Кадирхан и Серафима, по турско време. Поне за мен тази част бе най-любопитна и откровена. Втората е за Мина в началото на 19-ти век. Третата е във времето на соц-а. И леко разочарование за края, поне при мен. Сякаш търсенето на корените остана недоразкрито, въпреки лъкатушещите истории.

Ще подаря романа на следващата библиотека, в която отида.