случайно попаднах в квартална бакалия, като тези от едно време, средно голяма

неделя. следобед. жега.

мухи, които лениво се мятат насам – натам. неработещ вентилатор.

потъмняло и забравило себе си месо, пакетиран хляб, готов да спаси единствено умиращ от глад.

три продавачки. и трите ужасно вкиснати. защото е неделя, защото е следобед. защото е жега.

трите дъвчат. семки. големи бели семки. подават хляба на поредния на опашката, набързо вадят заветната бяла семка от единия джоб на мазната престилка, пъхват я в уста, прибират парите и между рестото и затварянето на чекмеджето на касата боклука от нея сръчно бива прибран в другия джоб на същата тази червено-избеляла рекламна на кемвирши или лютеница престилка, а самата ядка – сочно бива преджвакана в уста и така до следващите клиент от опашката и семка.

то министрите ни какви, пък тук за една квартална бакалия и продавачките й семкоядки съм седнала да се тюхкам …