Историята на двете сестри сиамски близначки Сребра и Звезда ме понесе. Дали защото са ми набори и съм била свидетел на събитията, в голямата им рамка, и в моя живот. Дали защото историята на двете сестри е меко казано необичайна. Дали защото разделянето им и разделянето на държавите от бивша Юголсавия съвпада и преходите са неизбежно съпроводени със загуби …

Отнесе ме романът на Лидия Димковска. Историята ме потресе. Балкански реализъм в най-суров вид. Смърт. Много безизходица и смърт, интерпретирани както само тук на Балканите можем да го направим. С една цинична пасивност. Живот без живот. И сила, идваща на инат сякаш. Въпреки обстоятелствата.

И благодарност, че тук и сега сме вече далеч от всичката мизерия и бездуховност на соц-а и времето след него. И таен страх, че някои все още живеят в него.

И да, нямаме резервен живот. Всеки от нас разполага само с един – своя.

 

След като прочетох Ру и останах очарована и от историята, и от стила – лек и омаен на поднасяне на младата канадско-виетнамска писателка Ким Тхуи, очаквах с нетърпение следваща нейна книга на български език. И ето я – Ман.

Ман отново ни поднася историята на една жена – от детството й, през майчинство, любов … в типичния за авторката лек и пълен с цвят, вкус и аромат стил на разказване. Много малки истории, преплетени една в друга. Човешки. С необичайни най-обичайни лица. От една, в друга – леко, леко …

Влюбването и правото на любов, израстването като непрестанен път към себе си, емоциите като част от нас самите и правото да ги изпитваме, а не да ги крием, силата на думите като въздуха, който дишаме, храната като пътешествие и интимност – един чуден роман за летните дни.

„Мама много рано ме бе научила да избягвам конфликтите, да дишам, без да съществувам, да се сливам с декора. … Бързо се научих да съм едновременно невидима и полезна, за да ме забравят, за да няма в какво да ме упрекнат, за да не могат да ме засегнат …“

„Опитвам се да отгатна значението на някои думи като „колосален“, „откачам“ или „апостил“ по звученето, а на други – по материята, по миризмата, по формата. За да доловя нюансите между два синонима като например „меланхолия“ и „тъга“, премервам кой колко тежи. Щом ги сложа на дланите си, единият сякаш се рее като сива мъгла, а другият се свива в стоманена топка.“

 

 

Много хубав 1-ви юни! Видях всичките си приятели като деца – чисти, усмихнати, наивни. Човеци. Добре че повечето са си такива и сега, обнадеждаващо е!

И любим мой цитат от Земя от водата на Греъм Суифт:
И не забравяй – обичаше да казва баща ми… – каквото и да научиш за хората, колкото и лоши да се окажат, всеки от тях носи сърце в гърдите си и всеки от тях е бил някога пеленаче, закърмено с майчино мляко…