Има книги, които чета бавно. Бавни книги. Книги като голяма тъмна река, която преминава през мен и остава завинаги в мен. Книги, които не чета, а живея.

Късна жена е такава. Научих за нея от интервю по БНР. И разбрах, че е за мен. Корицата също ми го подсказа. А историята ме хвана за врата и дълго не ме пусна.

Станчо Пенчев пише романа в началото на 90-те. Онези мътни и празни 90-те. Изумителен текст, роден в нищото. История, която смразява. България на длан през целия й 20-ти век. Истината, голата истина, мръсната истина през човешки истории.

Много мъдрост. Много истина. Много болка. Много тъга.

„- Света зе да се обърква.
– Бе той много са е оправял някогаш. Големите мътят, ний сърбаме …“

„Една от лошите ни черти на нас, българите, е че гледаме на държавата си като на чужда и враждебна сила. То е от дългото ни бездържавие …“

„Страхът е истинският двигател на живия свят … Костите на всички човешки раси са пълни със страх.“

„Времето е само маска на самотата.“

„Щастието е просто усещане за цялост …“

„Жилаво нещо е надеждата – все намира от какво да се обнадежди и нахрани.“

„Погледна ли назад, жал ми става – човечеството се е променяло до сега само по принуда, след безсмислени кръвопролития, катастрофи, варварски братоубийства … значи не разсъдъкът е движил света, а пак страха …“

„Кръстопътният народ е болезнен, колеблив и несигурен, той винаги чака и се бои от това, което идва отвън … “

„Пълен си с минало. То тежи.“

Комплименти за издателство Ерго!

Ако има съвременна българска класика, то Късна жена е в топ 3 там.
Силно препоръчвам за всеки почитател на съвременната родна проза.