капитализмът: десет грешки, които допуснахме за десет години

1. Счетохме, че “социализъмат” си отива – да, ама не, както казваше един виден журналист, или по-точно отива си, но бавно, защото нещо, отгледано с толкова усилие и насилие, насадено отдавна, не си отивало толкоз лесно, както стана ясно пост-фактум.
2. Решихме, че капитализъм се прави лесно – заблудата дойде от факта, че оттатък завесата се оказа много хубаво (или поне така изглежда) и си помислихме, че хубаво и лесно са синоними. За жалост обаче капиталзмът излезе костелив орех, дето не било лесно да се счупи с прогнили от реален социализъм зъби.
3. Направихме нов бардак без много-много да сменяме мебелировката и персонала (едно: поради липса на средства; две: от хуманни съображения), най-вече поработихме по замазката на фасадата. По стара народна мъдрост нов бардак така не се прави.
4. Забравихме за свободата на словото, защото то не било както си го мислехме преди, а все имало някой друг да дърпа конците, особено когато размерите са “като една човешка длан” (движението на гласните струни зависело от два фактора: мозъка и мускулите).
5. Не забранихме със закон шуробаджанащината и както отколешната традиция повелява продължихме да назначаваме, “приватизираме”, “реституираме” и извършваме други политически, икономически и т.н. активности по пряка до трето коляно линия или по съседски (‘щото знаеш ли кой всъщност е таткото на отрочето?!).
6. Не създадохме конкурентна среда, къде за да не платим висока социална цена, къде за да не накърним некадърността, къде по други мотиви и с това сложихме поредното малко камъче, дето обръща голямата кола, по пътя на новото.
7. Избягахме, с илюзията, че така ще избягаме от себе си, щото “там” е по-лесно (както бе споменато по-горе “хубаво” и “лесно” по погрешка се отъждествяват). Сега вече не ни стиска, страдаме от носталгия, но ни е страх да се върнем, защото ще станеме смешни в очите на другите, и най-вече в своите собствени очи (затова понякога ги държим широко затворени).
8. Не се подготвихме за това, което ни чака и зимата пак ни свари по чорапи, защото все отлагаме, все чакаме на някой друг (както ни учеха, има кой да мисли за нас, напр. тигани, партийни лидери и др.), а и нямахме учебници, от които да се учим на капитализъм, защото всичко, което висеше по рафтовете на библиотеките допреди десетина години бе Марксизъм-ленинизъм, в подходяща за поддържане заспалото състояние на масите трактовка.
9. Оставихме се да ни излъжат, защото бяхме фатално свикнали с това все да ни лъжат през десетилетията и не можехме да различим лъжата от нелъжата, пък и може би ни беше по-лесно така.
10.  И да продължават – все още не можем да се окопитим от това и не разбираме или не искаме да разбираме кой кого лъже, а най-лошото в случая е и, че май вече взе да ни става все едно защо и как.

един мой текс от април 2000-та година, публикуван в списание SAX

безчинствата на комунизма

едно от най-големите безчинства на комунизма е т.нар. „народен съд“. на 1 февруари 1945 г. в аулата на Университета осъждат на смърт политическия елит на страната. вероятно една от основните причини днес да сме на този хал.

На тази дата през 1945 г. първи състав на тъй нареченият народен съд обявява смъртните присъди на 67 депутати от 24-ото Народно събрание, 22-ма министри начело с министър-председателите акад. Богдан Филов, Иван Багрянов, Добри Божилов на правителствата от 1941 до 9 септември 1944 г., 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и на регентите на малолетния цар.

да, ако Германия днес се срамува, че е „родила“ Хитлер, ние би следвало да имаме не по-малки основания за срам с нашия „народен съд“ – масова кланица, масово убийство на целия ни елит. след този акт безчинствата продължават – семейство след семейство – интелектуалци, предприемачи …

От всички държави от Оста – съюзници на нацистка Германия, смъртните присъди в България са най-много, броят им смайва чуждестранните наблюдатели и става тема на европейски вестници…

според баща ми – свидетел и жертва на всички тези събития – днес е по-добре да забравим за целия този черен период от историята на България. мисля, че въпреки болката, историята не бива да се забравя. трудно ще е на днешните хора да разберат онова време, но има поуки, които още не сме взели. и грешки, които има опасност да повторим.

народният съд – най-масовото убийство

погубените 1945-та

линчът наречен „народен съд“ – в дневник

България преди 9-ти е била рай

Българската гилотина