баща ми, от поколението, което силно пострада от режима, днес, 20 години по-късно счита, че е по-добре да не се връщаме назад, а да гледаме напред. макар да уважавам мнението му, мисля, че не бива да се забравят „онези“ години. не за друго, а за да не се върнем отново в тях, да не го допуснем пак

много се изписа за 9-ти септември тези дни из блоговете, но колкото и да се пише – ще е малко
тази дата променя хода не само на много човешки съдби, но на България като цяло
и до днес си сърбаме попарата на „деветосептемврийската победа“

няма да се връщам толкова назад във времето, само мааалко по-назад, когато още 9-ти септември бе Национален празник, а аз бях в гимназията. неприятните ми спомени идват от това, че винаги в началото / средата на септември е времето за вадене на картофи, бране на царевица, затварянето на домати в консерви и подобни, т.е. времето на бригадите и ние, млади бригадири почти без пари работехме по месец на полето или из фабриките. не че в труда има нещо лошо, дори и напротив, а бригадите си бяха и голям купон. но масовката, принудата, маскираното доброволчество, парадното родолюбие, псевдо работенето, бромът в чая, вечерната проверка и сутрешна физ-зарядка, умишлено съсипаната продукция, медалите за най-работливите и измъкването от бригадите на „нашите синчета“ – типичните инструменти и проявления на това време са повече от досадни. и, за жалост, битуват на много нива в обществото ни и до днес.

радвам се, че е денят след девети. надежда има.