натъжих се – Солженицин е починал.

в последните класове на гимназията и цялото студентство четях много. всякакви книги. много – на руски (тогава нямаше почти никакъв достъп до нови книги на други езици)

„Архипелаг Гулаг“ излизаше в едно месечно списание, всеки месец – по малко.  плачех, когато го четях – по цели нощи. разменяхме си броеве с моите приятели. после дълго го обсъждахме. бях потресена. и жадна да науча още. има нещо мазохистично в това да четеш за човешката мъка и човежшата жестокост.

хиляди човешки съдби. Сибир. пустош, зима, релси, глад, смърт. една друга история, съвсем различна от тази в учебниците. истинска история, от която боли.

по-късно дойдоха Пастернак, Булгаков. после и Тарковски.

не знам дали днес тази история има нужда да бъде прочетена отново. може би за днешните младежи времето на Хитлер и времето на Сталин грубо казано ще се припокриват, ще остава само привкуса от насилие над огромни маси от хора. дали пък не забравихме твърде бързо всичко? че Бъзлуджа събира толкова „младежи“ … а каменната кариера в Скравена, на която са оставили живота си не малко български жени и то в съвсем близката ни история – се вижда от далеч, но не навява спомени.

изкушавах се да я оставя без коментар, но не би – снимката е от петък малко преди Русе на главиния път Плевен – Русе; може би за по-младите това 1300 не навява никакви спомени, но мен не върна мнооого мноооого назад в моето детство, когато се честваше именно тази годишнина от създаването на Българската държава.

днес очевидно част от дърветата вече ги няма, но надписът е все още добре четим, а гледката се открива когато се спре на бензиностанията по пътя, както е видно – добре уредена с еко-кофи.

днес цяла София бе в зоопарка – това място не е виждало толкова народ наведнъж никога!

естествено: неделя плюс първи юни и липсата на избор къде да се заведат децата плюс покани от няколко детски он и офлайн издания за зологическата градина

гледката бе покъртителна – народът прииждаше на талази през целия ден, въпреки жегата, въпреки липсата на места за паркиране в близките няколко километра – все едно че в зоопарка раздаваха безплатни кебапчета

е, това за нас, като организатори на единия от случващите се на това място два празника бе добре дошло – много деца, голяма забава! осиновихме пони Вихър – то е черното от трите понита там, но от големия шум всички животни се бяха изпокрили и трудно можеха да се видят
все пак купонът се получи, а децата бяха най-щастливи с подаръци от всички 🙂